понеделник, 18 декември 2017 г.

Жената, която не съм

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години.Дотук. За после-не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб. Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно- до мен, около мен, в мен. Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето(настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си,че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една  черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно. Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари. Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин по едно и също време той свири песента на Селин от Титаник. Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София, знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли. Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние..Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него- един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й. "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.
Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!
Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта..на някой бряг, на някой  светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава...има още време. Не много.