събота, 5 октомври 2019 г.

Кутия с лалета

Баба Донка е на осемдесет, може би на осемдесет и нещо. Никой не знае, дори и аз. Аз живея в нейната къща, но не съм й внучка, нито дъщеря. Баба Донка живее на партера. Пет стъпала и си на двора. Кооперация в полите на Витоша. Стара, малка, няма парно отопление. Едно време баба Донка и нейният дядо Георги спечелили от тотото някаква сума пари. Много пари им се виждали, може би и много да са били. Купили си тая малка квартира с тях, за да е по-добре за децата им. Баба Донка някога била млада. Живеела скромно, да не казваме бедно в софийско предградие. Ходила на работа с колело. Петнадесет километра в едната посока, а децата за нея някак вързани, наредени, гушнати. Излиза младата Донка преди да се заруменее слънцето, наоколо аромат- бъз, коприва, сливи, джанки, лалета, божури и нарцис. Според сезона. Завърта педалите на велосипеда и отива на работа. Да щие, от осем до седем. Боде пръсти, боде си и на душата. Тая маъка край ще ли да има, мисли си тя, докато крои някоя булченска рокля или кадифена пола. Тъй си на себе си говори, щото не й се ще да й живеят децата в нищета. Говори си, ама ни хлипа, ни кълне живот, държава или съдбата си. Тъй й минават дните. Все грижа от изгрев до изгрев. Понякога с Георги гледат залеза, пият чай и си мълчат тихичко. Знаят, че по-добре ще бъде. Малко по-добре. С едно левче от заплатата Жоро взел, че пуснал едно тото на път за дома, ей тъй на шега, без да мисли и премисля. И ей така, спечелил. Голяма била радостта вкъщи. Щели да имат своя стая момичета им-мъничка, ама тяхна си. Усмихнали се децата, усмихнала се и Донка. Наредила апартаментчето- чистичко, топличко станало. Сложила шивачната машина в малката кухня в ъгълчето под прозореца. Хем светлина да й взлиза, хем да не пречи на другите. И продължила да шие. Научили  я съседките и съседите. Кварталът, после съседният, от целия град заприиждали хора при нея за нова дреха да им ушие, старите да им преправи. Заобичали я, щото хем добре шиела по моди всякакви-стари и нови, хем малко пари за тази си работа взимала. Който когато имал, не припирала тя за пари. Та и хората не забравяли да й платят. И за дрехите, и за доброто й- за дрехите с пари, че да си гледа децата, за доброто с друго добро. Богато баба Донка не заживяла. А смеел някой да й рече, че по-скъпо трябва да взима на хората, а тя го по дяволите изпращала.
Дошла един път при Донка млада жена с малко дете на ръце.
- Лельо Донке, абе искам да те питам- жената е с лице слабо, длъгнесто, очите й са големи, широко отворени, сини и лъскави като стъкълца, в които се вглежда небето- да те питам, да те примоля, ама ми е неудобно някак.- къдриците на тъмната й коса са притихнали, тънките й бели пръсти потрепват на коленете й- Ей, есента преминава и студено иде, та искам на детето жилетчица да сложа, да му е топло, да му е меко. Ти ги умееш плетките, помогни ми, ако време имаш. Да ти платя обаче не мога веднага. Сама останах, остави ме бащата на детето и се отвя нанякъде, не ще и да се върне. Работа не отказвам, ама не ме щат, чуят ли, че съм с бебе и сама. Ни майка, ни баща живи останаха та да са ми в помощ. Ходя, питам, разпитвам, не губя надежда, все ще склони някой, ама студът ме плаши, не за мен, за детето ми е мъката.- младата жена е стиснала устни, старае се да не заплаче. Не иска да я съжаляват, не иска без отплата помощ.
Шевната машина спира да трака. Баба Донка не вдига очи, защото са препълнени със сълзи, вдигне ли ги - ще се излеят. Минута е тихо.
- Абе, Лиле, момиче глупаво, що чак сега идваш ти тука при мен, що детето без топла жилетка държиш, та да вземе та да простине! Беля ще направиш! Върви си сега, хич грижа нямай, утре тука да си по обед.
Изпраща баба Донка младата жена и натиква в ръцете й смръзнати няколко банкноти, сгрени от дланите й. Не търпи отказ, корва жена е.
- На детето да му наготвиш, супичка и ти да похапнеш, че като те гледам, на изчезване си се докарала. Върви и утре те чакам.
Младата жена плаче и притиска до гърдите си съненото мъниче. То отваря очички и се прозява широко. Очите на баба Донка са светли.
Оплете тя жилетката през нощта. С най-небесната прежда работеха сръчните й пръсти. На всяко премятане сърцето й наричаше добрина. На разсъмване подаръкът беше готов. Зави го баба Донка в пъстра хартия и се зае да меси погача. Погача се меси само с чисти ръце и с мисли за обич. Тогава хлябът е сладък и случва вълшебство. Всяка хапка е наречена, с всяка хапка преглътната, преглъщаш обич. И си сит. За един живот напред.
Лили дойде по обед. Седна в топлата кухня при баба Донка. Остави до себе си на дивана детето, зави го баба Донка с меко одеяло и двете седнаха на кафе. Есента отвън горчеше и капеше, а вътре бе топло и ухаеше на мащерка и топъл хляб.
- Лельо Донке, ти си вълшебница- младата жена не откъсваше поглед от малката синя жилетчица. Широки ръкавки, за влизат по-леко ръчичките, прежда с цвета на небе и докосване на памучни облаци- Благодаря ти от все сърце, ти си ми спасението. Ще се отплатя, няма да те забавя. Работа тази сутрин ми предложиха в книжарницата. И детето мога да си взимам с мен, на първо време, после една съседка прдложи да го гледа, а в отплата иска само книги да й давам за четене. Аз у нас туй имам само. Книги от земята до тавана. Не ще ти забравя добрината, не ще!
- Ти сама си своето спасение, Лиле! Ще ти се нареди живота, знай това! А за детето жилетката е подарък. Пари няма да взема за нея никога. Не се противи, казах, няма да се накривя. За мен е радост, не ми я мрачи с приказки за пари! Да не си посмяла! Айде, пий си кафето, че ще изстине съвсем!
- Но не можеш да ми откажеш едно- Лили е вдигнала очи към баба Донка и днес те са светли- Тази малка кутийка искам да ти дам, не ми я отказвай! Ето, вземи я!
Баба Донка клати глава, усмивка се плъзга леко по устните й, тя приема кутийката. Отваря я. Вътре има луковички, на лалета. Седем.
- За градинката ти, да си ги засадиш отпред, напролет да разцъфтят, тъй както цъфти ти и на теб добрината!
Лили завърши университет и замина за Холандия. Момченцето й порасна под грижите и обичта й. Днес е голям мъж. И обича жилетки, сини. Майка му запази малката му първа жилетка. Подари му я в деня на неговата сватба. За да е с него доброто, което една жена някога стори за него и за нея.
Баба Донка засади малките луковички. Напролет цъфнаха седем лалета, на другата седемнайсет, на петата стана трудно човек да ги изброи. Червени, жълти и шарени. Пъстър килим.
Баба Донка си отиде преди години, но градинката й цъфти и до днес. Напролет внукът й къса лалета. За мен. С обич.

петък, 27 септември 2019 г.

Чадърчета

Новата учебна година вече постъпи на служба. Фръц-фръц. Оранжева рокля, обувки с мъничък ток. Млада и неопитна още, тя дръзко подскача между широки и тесни редове като в игра на ластик. Позалита, попрепъва се, липсва й още опит, но има кураж и за двама. Ловко скача в квадрати и петолиния, изящно се движи в координатна система. Не й липсва чар и вдъхновение. Децата я обичат, може би не толкова, колкото се прехласват по братовчедка й, онази, която с месеци е с къси панталони или с бански костюм, онази, калпазанката с ожулени колене и лакти-Ваканцията. Но понеже на нея, незнайно защо, все й се налага на есен да си взима дълга почивка, та  звъни на любимата си братовчедка да я позамества, та да си отдъхне от тежкия труд през лятото. Краката я боляли, слънчасала май била, топли вълни я обливали. От тебешири, моливи и флумастри пък имала наследствена тежка алергия. Всяка година двете водят този свой раговор, нищо, че и двете съвсем добре знаят, че на едната й е време за почивка, а на другата- за работа. Докато госпожица Ваканция се излежава в леглото, пие чай и мляко с кафе, чете книжка или си пише с приятелки с часове, братовчедка й всяка сутрин дръпва от закчалката якето и раничката си, почуква циферблата на часовника си и излита като стрела, за да хване автобуса и да отиде на работа. На своята любима работа. Там, при децата.
Учебната година идва с листопад от шарени листа- алени, жълти и смесени. И тя ги събира, но не, за да ги сложи в хербарий, а за да ги направи пак зелени и живи. Тя е умна, знае как става това. Трябва и слънце и дъжд, вода, мъничко сняг, пързалки, шейни. Коледни сладки. Мартенички. И няколко месеца време.
Има нещо, което не знаете за Учебната година! Тя е колекционер. На чадърчета. Има такива с поне пет цвята за топлите шарени дни, има големи на бели и сини петна за най-дъждовните, има и прозрачни, за дните, в кото танцуват снежинките. За всяко дете тя има чадърче- за да го пази то на сухо, да пази главичката и косичката, за да не се намокрят тетрадките, моливите и даже дори и учебникът по математика за 11 клас. Чадърчета, които пазят главичките и чертичките. С обич. Вие искате ли едно?

четвъртък, 26 септември 2019 г.

Дъждът

Когато се преструвам, че живея, когато ме залива светлина, когато облак се разцепва и излива по косите ми вода, дали ме виждаш ти, дали ме чуваш? Блести ми синьото в тревите, раздразва леко погледа ми полуголата жена на масата в диагонал. Тя се върти на тесния стол, поел едвам ширината на нейните едри бедра, хвърля мудни предизвикателни погледи в ляво и в дясно, между олющените колони на кръчмата. Не чака никого,  не очаква някого. Незапалената й цигара е прогизнала по средата на устните. Пред нея се кипри недокоснат коктейл от раци и четвърт бутилка Moet, реколта около 1997-ма. Столът до нея е само един, един е и празен, прибран грижливо навътре към масата. Стара рокля, овехяла и изгубила цвят и надежда за бал и банкет. Обувки с изядени токове. Неравномерно почукване от щръкнали закривени  малки пирончета Тъмен грим, червило- боргундско изсъхнало, химическо, размазано в ъглите на устните, сухи, и дълбоко напукани от слънце, вятър и камион с нежелани целувки. Очите й са стъкла на напусната къща. Свити до гърдите ръце. Лабиринт тъмни вени. Тя пази своето лято от есента си, в хербарий от мечти изсушени, почти изгубили мирис и цвят съвършен.
Най-доасадната муха в града чертае упорито своя точен път, кръжейки неуморно над чинията с рибния коктейл. Целта й е да проникне в пространството на раците. Те са отегчени до смърт след приложената им парна терапия, разположени удобно в недотам чистата чиния, заобиколени от гъст майонезен сос и няколко разполвени сини сливи. Не й обръщат внимание. Липсва им добро възпитание и гостоприемност. Бездушни мълчаливци. Мухата е уморена и се отказва от тях. Спира се на ръба на чашата. Там й е добре. Потапя краче, мехурчетата се закачат с него. Хваща я гъдел и разперва крилца. Стига й толкова. Време е да отиде да досажда някъде другаде. Жената не разбира мухата. Тя пие и изпива с очите си неми мъжа на съседната маса. Той гризе в унес и с неприкрита лакома страст специалитета на Пиката- главният майстор готвач- пиканти крилца в сос от джанки и маргарин. Косите му са прошарени, мустаците му бухнали и разрошени. Лицето му е мораво, подпухнало от недоспиване и твърд алкохол. Очите му с червени жилчици, спомен за двете кутии "Арда" от предната нощ. Обедното слънце е нежно. Мъжът вдига халбата с бира и жадно преглъща съдържанието му до край. Жената с бургундското червило е раздразнена. Нетърпеливо очаква той да я забележи. Мирисът на бира се клати между масите и събира мухите от несъбраните мръсни чинии по масите. Две момчета пият мастика на масата до мен. Паля поредна цигара, кафето ми е студено и хубаво. Мъжът с пилешките крилца се прозява. Проследява с поглед притичващо младо момиче. Хубавите й нежни крака предизвикват алчна усмивка в очите му. Той облизва несъзнато устни. Тя усеща жегването на мокрия му поглед и походката й става по-дръзка, гърдите й се залюляват като вълни, а  перфектните й закръглени задни части се кълчат неестествено, без никакъв спомен за фин синхрон. Изчезва като знойно видение. Мъжът с бухлатите мустаци въздъхва и претърсва с поглед  околноста за ново виртуално приключение. Аз съм пустиня. Плащам и се сбогувам с Пиката. Вали. Дрънченето на трамвая приглася неумело на звънтенето на дъжда. Хора. Чадъри. Река. Вървя и не мисля. Вървя и само те чувствам. По жълтите павета се разлива хладна вода. По тъмните зелени листа се пързалят цветни ивици. Светофарите небрежно премигват  в жълто. Колите могат да пеят. Вървя и улавям дъжда с мигли, пия го с устни и го скривам в мен. Да бъде с мен. Защото дъждът си ти.

четвъртък, 12 септември 2019 г.

Ухае на приказка

Викам му на Симо да ми сипе от калвадоса и да ми донесе от оная пръскавица, дето трови тия долни древни гадини комарите.
- Ай, бре, донеси спрейчето, що го пестиш! Глей ми баджаците, като дамгосани с вряла решетеща лъжица са! Сърби бе, ай, дращя се като дръглява, ше си прецакам и тена и кожата дърта и пръхкава. Дигни се, че ей я луната напълни се, па аз още съм с банските гащи и пясък ми чопка по разните части чудесни. Дай да се мушна под душчето ей на тука на двора, хем и сапунец са ми оставили хората морско летуващи. Ух, кеф да си сторя, па ти спрейчето донеси изотвътре и калвадоса, калвадоса да не забравиш! Салатка съм направила, поразбучакй я само, оса някоя да не те жилне, та да ни иде на кино почивката с твойте алергии!
- А, хавлийка нещо да искаш случайно, да ти изчеткам гърба примерно?- хили ми се тоз дръвник и се размотава по баш небански гащи из двора с ръжен в ръката. Лявата.
- А, чи да, туй от душчето си се подразбира! Ко стана с пържоляците, присви го и съседа веч от глад, кучетата взеха да прииждат откъм Солун чак! Ей ги, душкат пред портата разбойниците ушати. Ти като за калвадоса идеш, барем донеси им храна, турила съм им, приготвена, да не се чекнеш на тия стари години твойте! - треса се, та се хиля, чак гърдите ми подскачат мокри и прилично, па и апетитно, осолени. Тоз, моят, ме зяпа, ама мен ли зяпа, нещо привидя ли му се, знам ли? То, на тез години, човек е податлив на заболявания от род всякакъв и незнаен. Иначе, те гърдичките ми са привличащи поглед- масивни, тежат си на мястото, на кило едната иде към 1000 грама сигурно. Без импланти. Натур.Чисто тегло. Едвам ги мирясвам в банския, все се щурат насам-натам. А пък на мен така ми се тича по плажа. Ама тичай де! То по челото ще те пернат първом, после в стомаха. Старост-нерадост му викат. Иначе са симатяги тия, със зрънца като малки зелени маслинки. Туй, Симо ги приказва тез приказки, аз не си падам по женска гръд. Още. Само маслини обичам. Той също.
- Какво си ме зяпнал, старче? Бабишкери ли ти остана да гледаш. Виж ме, раздула съм се като дющек от оня век. А ме натисна, а ми изкара джигера! - листата на едното маслиново дръвче потрепват. Ветрец няма. Те просто ми се смеят. Той също. Обича ме човекът.  И за стриите, и за побелялата ми на места коса,  и заради разширените ми вени, които дават искрено обещание да се праснат до година-две и да го отърват от мъките и от ужасния ми глас. Викам му, че е редно в наше време, щом взема да прегърна китките, да се тагне у мрежата от Централните, със статус "тъжен" и емотиконка със сълзичка, па може и една със сърце да сложи, та да не го вземат хората за безсърдечен. Па онзи, хабер си няма от моя куц хумор, и търчи по ливадата да ме гони да ме дамгосва с нагорещен ръжен по задника. Търча и се треса като прясноварена пача, замерям го с маслини, кучето ни гледа и се скрива под масата. То такъв цирк не е за благородни души като неговата. Или пък храна е паднала. Лакомниче ми е то. Свята душица. Тъй  то. Гоним се, онзи пък набара и маркуча и ме пръска с вода, белким се съвзема. Ама то мойто съвземане няма. Морската ми душа е свободна, свободна поне за седмица и що емоция е насъбрала за цяла година, сега я пръска навред като гръмнало шампанско, ама с вкус на сливи и мед, свежа като току-що разрязана диня, жълта и мека като зряла круша и луна в полунощ.
Хвърлям се в морето, а то е топло, като прегръдка, която не може да имаш. Обгръща ме, залива ме леко и нежно, ласкаво. Вярно ли има толкова много звезди! Плувам по гръб и искам този миг да е вечност. Кучето вече недоумява съвсем,  как баш пък на него такава стопанка му се е паднала. Чака ме. Топи лапи в тъмните вълни и ме моли да се върна при него. Страхува се да не отплавам завинаги. Това как се нарича? Любов? О, да! Излизам и съм пресолена на вкус, ама грея от щастие, досущ като в холивудска продукция. Тичам по пясъка като малко момиче, от косата ми хвърчат морски капки и се посипват по меките уши на кучето. То тръска глава и маха с опашка. Това не са морски капки, това е жива вода, пръски щастие от сърцето ми. Хвърлям хавлията и надигам чаша калвадос. Топлина. Ябълки. В съседния двор валят жълти круши. Дошло им е в повече слънцето. Препълнени с неговата жар, те лягат в тревата на хладно. И ухаят. На приказка.

Тетрадка с шарени листа

Септември се разтваря в цветове. Оранжево, червено, жълто. Круши, ябълки и малини. Печени червени чушки. Съседите приключват с ремонта. Бабите на пейката пред входа посрещат залеза и похапват сливи. Децата играят до късно навън, прегръщат всяка оставаща минутка от ваканцията. Само няколко дни, няколко часа още безгрижие и сън до обяд. Още малко да изтъркат сандалите, още някоя и друга синина да си докарат, още малко спомени да си създадат. Още малко е лято. И на него не му се тръгва, нищо че е прегоряло и уморено. То е дете, изтощено от игра, което не иска  да заспи. Не още. Още не е време за края на приказката. Тя, приказката на детството, няма край и не бива да има. Училищното звънче скоро ще запее отново. Домъчняло му е цяло лято да пази тишина. Ще се разприказва радостно и ще посрещне децата със звънливото си гласче. Учителките ще облекат най-хубавите си рокли и ще потреперват от вълнение. Ще хванат първолачетата за ръчичка и ще тръгнат на пътешествие в страната на знанието заедно. Ще прегърнат най-големите, защото ще им е мъчно, че го правят за последен път. Ще има задръстване по улиците, а продавачите на цветя ще са много заети. Утринта ще е хладна, но слънчева. Възможно е и да превали. Прогнозата за времето е усмивка. Среща с приятели, смях и игриво бърборене. Пазар за тетрадки. Син тебешир или розов. Хризантеми и шарени рози с малки бодли. Листопад от смехове и закачки. Нова прическа. Нов панталон. Раница на череши и китка здравец- ухаещ, прясно откъснат и още в сълзи. Надежда. Син химикал и обич, разписана в редовете на тетрадка с разноцветни листа.

събота, 7 септември 2019 г.

Само за лека нощ

Няма да се върнеш, татко. А тополите, тополите, татко, навеждат глави, за да плачат над мен. Тази кола заминава пред мен и ти, ти си там. Сам.  Притихнал и лек. Полита душата ми след теб по завоите. Един...до хиляда сто и един. До пръст, до кръст и до криви лалета. Потъвам в рохкава пръст,  дращя по въздух, земя и разсичащи спомени. По земя и стъкла, по стени и по камъни. Под ноктите ми се събира корава кървава тъмнина, изкривява лицето ми бодеж от болни таралежови игли. Не си гроб, ти не си. Едри кокичета събират слънчеви капки и пресен пролетен дъжд. Две жени метат и пият кафе от пластмасови чаши. Песен и плач. Аз не плача. Аз съм ураган. Безпощаден. Към себе си. Само. Луната е непохватно разрязан лимон. Мирис на мастика и сок от разпукани круши. Сладко и лепкаво. Вечност. Безпаметно. Небето е синьо, все толкова синьо през май. Сгушено в гърдите на едната разцъфнала Витоша. Детски смях. Улица. Баби пият кафе и пушат с утеха евтини цигари на сянка. Таксита. Трамвай. Ягоди. Нося две чаши кафе. Казват, че си си тръгнал завинаги. Кафето извира от чашите без да опари ръцете ми. Почвам да плача. Сълзите са кестени- твърди и тежки, тъмни и лъскави като лято, събрало живот. Вече съм есен. Вечно есен ще съм. В косите си и в плача на смеха ми. Но още усещам и пак ще усещам мирис на прясно изпържени летни картофи, случайно разлята по масата бира..твойта усмивка, после смеха ми. и музика от един твърде стар касетофон. Ти тихичко пееш и пушиш цигара в тъмното. Говориш ми. Аз ти говоря. Прегръщаш ме. Не за последно. Само за лека нощ.

сряда, 7 август 2019 г.

Годината въздиша на 4

Когато навън е студено и пръхкаво ледено, когато вятърът щипе нослето и целува по бузите с устни от ранородена скреж, годината премята своя мек топъл вълнен шал. Напъхва се в дебелото пухено палто, а понякога слага и шапка. Обува ботуши с подплата от мечешка ласка и хуква навън да се пързаля по стръмното и да събира снежинки и  чужди желания. Студени снежинки и горещи желания. Въздиша сгушена на топло пред печката. Раздухва жаравата и пече медени сладки от сънища и мечти. Зима е. Зимна въздишка. Кристал.
Когато завали ситен дъждец на студени и тънки чертички, годината облича шлифер на жълто-червени петна, завързва връзките на кафявите си мокасини и въздъхва под чадър от оранжеви спомени. Притихва сгушена на дивана и чете приказки от книга с корици от слънце. Брои сълзите по стъклата и ги бърше с кърпа от памучни усмивки. Хладна въздишка. Леко листо.
Но щом се разпука южният вятър и хукнат през смях белите голи поточета, годината захвърля дебелото зимно палто. Прибира топлия шал в шкафа от кестени, облича рокля от розови ягоди и обува своите шарено чудни обувки с лалета. Сваля къс синьо небе и го скрива в косите си. Връзва си кърпа от ябълков цвят затрептял. Често забравя чадъра си и мокри смеха си с л'ляков дъжд. Сяда на пейка от бяло дърво и съчинява стихове от перести облаци. Люлее просторите и литва с крилата на слънчеви сини чаршафи. Гъделичка пчелите и ги буди от сън. Въздиша. Свжа въздишка. Разрязан лимон.
А когато морето надигне глава и отвори широко очите си синьозелени, когато с искрящи пенести пръсти почне да пощипва крилата на чайките, тогава годината си купува сандали с цвят на череша и бански с дъх на кайсиеви ядки. В полунощ разрязва оранжева праскова и сокът й залепва по устните като целувка на желан непознат. Събира звездни светулки по тъмнозелени треви и ги нанизва като маниста на конци от съня на подпийнал щурец. Яде вишневи джанки и пали огън от залези. Пожари от разпукан малинов копнеж. Смарагди и сок от смокини. Лекува си раните с бури и слънчеви утрини. С тюркоазни вълни и скрити планински потоци. Нощем звездите лазят по нейните мигли с топли краченца от уморен слънчоглед. За да въздъхне най-после тя. с въздишка на небе и изтощена вълна. Голяма вълна, силна и смела Любов на светулки. И бряг. Последна въздишка. Преди да узреят дюлите.