събота, 6 октомври 2018 г.

Време назад

Мисля си,че няма човек, който не е пожелавал да се върне в някой миг от своето минало. Поне аз не познавам такъв. Ако ей сега,изведнъж така, докато уморена и смачкана си лежа в леглото, ако ей сега пристигне и седне кротко до мен една фейка(това е от фея, да не се бъркате нещо) с лилави коси и очи като слънчеви дюли, седне си кротко жената, преметне коси през рамо, опули оня ми ти дюлеви очи и с насмешлива усмивка попита: "Е, къде искаш да те върна за миг?". Еми това би бил чудесен въпрос, с отговор обаче твърде сложен. Защото как да избера от всички моменти, дето дълбаят и мислите, и душата ми? Не мога да избера един. Феята ще въздъхне, ще си прибере в джобчето вълшебната пръчица и ще се заприотвя да си ходи. При някой друг, по-наясно със себе си. "Чакай, почакай, нека помисля съвсем мъничко! Ще ме погледнат ония меки дюлеви очи, ще опъне феята слабичките си  крачета на леглото и ще запее. Наясно е, че аз по се съсредоточавам, ако има музика да звучи. Ще пее тя, така, както само личните феи могат да пеят, а аз ще отида на оная слънчева, потънала в жълто поляна и ще съм мъничка. И няма да плача и да се сърдя на мама, че слага цветчета в косите ми. Ще приседна до нея и ще сложа глава в скута й, а над мен небето ще е толкова синьо, че очите ми ще заплачат. Ще отида да поиграя на кукли в задния двор, а после ще прескоча през балкончето на партера и ще отида при баба за филия с чубрица и чашка вишнев сироп. Ще легна до дядо на леглото, за да ми разкаже приказка и ще гледам как навън зелените листа повтарят думите му. Ще целуна иконата на стената и ще си взема шоколадов бонбон от шкафчето с малкия ключ. Ще ходя по тесните улици и ще мечтая по облаци, които умеят да открадват мисли и желания. Ще изведа отново кучето за първата в живота му разходка и тревата ще е зелена, а нослето му черно и мокро. Няма да заспивам, а ще остана с него докато за последно затвори големите си черни очи. И ще плача, пак много ще плача. Ще се кача на влака, за да срещна онова момче за втори първи път и ще постоя в студеното с него докато ме целуне за втори първи път. Ще влезна в родилното, за да чуя пак първото вдишване на момчето ми и да го прегърна още по-силно. Ще съм там, когато той пуска последния пръст и тръгва сам, с неговите си стъпки. Косата му е мека и руса, а очите -  сини със слънце, с много слънчево слънце. Ще отида и ще застана до онова малко прозорче, което майското утро облизва с цвят и аромат като малинова близалка. Сестра му ще се усмихва спейки в ръцете ми, а той ще ме вика да се прибирам вкъщи и да му донеса бебето. Ще вдъхна пак аромата на нейната бебешка коса и ще нацелувам очите му сини. Ще отида да спра ръката си, която удря шамар на тичащото към булеварда дете и ще си го целуна, и ще си го нося на конче, колкото поиска. Ще запуша ушите на детето, за да не чуе то лошите хора, които му казват, че щом нощем се напишкваш, трябва сам да си переш гащите и чаршафите. И пак ще ги пера и пак ще му кажа, че е специален, по-специален от всички. И всичко ще мине. А той ще ме отрупва с целувки до задушаване. Ще отида и ще подам ръка на майка, за да не падне тя от стола, на който се е качила, за да чисти някаква глупава лампа. Ще си отида на сватбата и няма да се разплача. Вероятно пак ще кажа да. Ще кажа. Ще седим в тихия двор и ще изпием онова ледено вино. И ще е май. Рошав и инатлив. Като мен.  Ще се върна в оная Коледа и няма да съм лоша, няма да затръшна вратата, а ще остана и ще ям печен боб и ще пия вино, с тях, с майка ми и баща ми. Ще остана при татко, ще полегна до него на леглото и заедно ще гледаме как слънцето заспива и Витоша притихва, сгушена в топлия залез. Ще я гледаме. До последно. А аз ще държа ръката си в неговата.
Отварям очи, феята е спряла да пее, сгушила се е на възглавницата до  мен и сладко спи.
Не искам да я будя и слагам глава до нейната. Ще поспя. Топличко е в тъмното. После става светло.
Аз съм мъничка на една слънчева поляна. Мама слага жълти цветчета в косите ми.

понеделник, 1 октомври 2018 г.

Малиново утро

Малиново утро, няма как да е зима,
падат по мене парченца коприна.
Мое утро, куршумено, светлодалечно
с бързи отбивки и захарно-млечно.

тук-там закъснели зелени маслини,
по пръстите лепнещ сок на смокини,
бързи боси крачета и шарени думи,
слънчеви капки по есенни струни.

Каручка и конче, и куче на път,
четири лапки дето небето плетат,
баби с къдели и къщи с дантели
жълтите дюли и сини постели.

Малиново утро на къшейче хляб,
леко препечено под слънчев капак,
пеят във джоба ми лъскави кестени,
в своите млади мисли понесени.






събота, 29 септември 2018 г.

Траянка (v.1.1.)

Седнала на сянка, лапа слънчоглед Траянка. Слънчогледът чер, солен, попрепечен, вкиселен. Опънала е закръглените си бедра, стегнати в леопардов клин и се наслаждава открито на новия си маникюр в цвят презряла слива. Отпива от бутилката с топла лимонада и шумно прочиства хранопровода си от привнесения въздух. Топло е и под мишниците й се образуват мокри, ароматни кръгове. Има още половин час до автобуса за София, достатъчно време за няколко банички и допълнително шише лимонада. Траянка поглежда с нескрито обожание съвършения си педикюр, напъхва шепа семки в устатата си и досущ прегладнял морж, пуска в действие здрави челюсти, които за секунди, превръщат препеченото слънчогледово семе в черна лепкава каша. Траянка подкашля и плюва звучно, облизва солени устни, изчопля с нокът от междузъбието си няколко остатъчни шлюпки и облизва пръст. Изправя се и затяга коланчето "Плейбой" на жълтата си туника с лика на Леонардовата Джоконда. Една забележителна, разкошна и непокорна тлъстина щръква над токата с палавото зайче. Траянка намества чантичката си тип "банан" над левия хълбок, изважда поизмачкана  цигара и се взира сред чакащите пътници за огънче. Горещото е легнало на асфалта и пари по гумените подметки. Млад мъж в униформа пуши цигара, подпрян на уличен стълб. Влажният му поглед прилепва по леопардовия клин на Траянка. Цигарата гори пръстите му, но той е очарован, запленен и възбуден от тази жена.  Съвършена е. Косите й- чер, мазен въглен, прилепнали в неразделни кичури към широките скули на триъгълното лице. Очите- тесни бойници, зениците фокусирани с цвят на ръждиви кабари. Носът тесен, източен, с по три бръчки от всяка страна. Устните- тънки резени диня, понацапани с червило номер 506, модел "кървав залез". Траянка улавя жегата в мислите на мъжа, попридърпва надолу туниката си, така че, челото на Джокондата се издува под напора на пищната гръд, завърта цигарата между пръстите си и поклащайки се приканващо тръгва към него. Той любезно запалва цигарата й и избърсва с длан потното си чело. Приказват. Той бил от Мироселци, близо било до нейното Дюлево, ама живеел вече в София в апартамент, в блок с изглед към планината. На държавна работа успял да се закачи, в милицията, та оттам дошло и жилището. Сам бил засега, ама сам не било хубаво. В очите на Траянка блясва пламък, тя подхваща униформения под ръка и отиват за банички и лимонада. Качват се на автобуса и се сбогуват с провинцията, с нейните притихнали къщи, с асми натежали от плод и с ниви, пожълтели от слънце и ръж. Километри, километри се търкалят, търкалят се и мислите на Траянка. За Дюлево не ще да слуша повече, ни за дюлите му, ни за меката му ракия. Иска да остане в София и да работи машинописка в някоя кантора, както стори и  Гинчето от Черешовица. Че то сложно не е, чукаш, тракаш и ей ти работа мечта. А и Траянка бе виждала пишеща машина веднъж-дваж, пак там, у Гинчето, Не е невежа някаква. Само да стигне до Софията и ще видят ония ми ти префърцунени столичанки, какво значи жена с чар, ще ги отупа набързо и ще им сбере и ума, и страха. А пък това плешивичкото полицайче от Мироселци ще се окаже вълшебен помощник. Не е особено привлекателен, даже хич, ама стройничък го дава, височък, че и апартамент има, че и с изглед даже бил към някаква планина. Не е лошо момчето, па и как я поглъща с поглед, в кърпичка й е вързан. Тия лековити мисли галят душата на Траянка и тя приляга на рамото на младия държавен служител. И туй рамо е хем твърдо, хем стабилно, че и удобно е даже. Слага ръка в скута му, въздъхва дълбоко и простенва продължително и доколкото й е възможно нежно. Траянка не е проста и веднага усеща как на него му прималява от желание да я има. И в тия нежни ласки минало времето и младите пристигнали в София. Първо се отбили в апартамента му да поотдъхнат, ама се позабавили и съвсем се задъхали от вече споделената страст, та така и вечерта ги заварила на кревата. Пили по четири-пет дюлеви ракии, хапнали мироселски кюфтета и се тръшнали да спят. Така минали седмица-две и  Траянка встъпила в благочестив брак с Рангел, щото в грях не бивало да се живее. Не станала Траянка ни машинописка, ни градска легенда, щото това тежка работа била и уморителна. А на столичанка не подхожда да се мори за лудо. Па и откак и родила Митю, съвсем изтощена се усещала, та Рангел поел грижата и за хляба, и за салатата, та да може тя да отдъхва в повече. Хубав човек бил Рангел, ама откак Траянка напуснала семейното легло и се бухнала на дивана пред телевизора, той се отдал на дюлевицата, дето  добри роднини пращали на семейството за кеф и берекет. Тая ракия Траянка не близвала, щото тя за селяни била, за прости хора, не за фин човек като нея. Питиета само от магазин пазарувала, така, както подобава на градския човек. Зазидали терасата и изгледът към планината изчезнал, но пък апартаментът станал с една педя по-широк, щото то на човек простор му трябва, а не някакви си планини и планински изгледи. Мислил, струвал Рангел що да стори да върне любовта, и ей го на, появява се росен-росен на вратата с букет розички- светли и нежни като усмивка.
- Ей, Траяно, Траянке, любов моя прелетна, върни се при мене и остани да ме грееш до гроба!
- Мършо ниедна, просташка, какви са тия китки глупави, пършави дето ми мъкнеш! Лук немаме, лук!, и цигари, глупако! Върви до магазина, нещастнико прост! - нарежда Траянка и плющи с китката по врата влюбения стар Рангел. Той залита, опира се у стената и беж до супера по чорапи. Купил Рангел цигари, ама лук не взел, взел семенца да посее в едната стара саксия. Сърцето му птиче тупкало, тупкало и мъка голяма хвърлила шал зимен, студен. Пушила Траянка и за лука забравила, а Рангел пил една дюлева и боцнал семенцата в саксията. Водица им налял. И умрял. А после дошла сметката за тока и Траянка отишла преса да продава в РЕП-а! Вечер хвърляла пилешки кости през терасата върху омразните съседи. Нощем се промъквала и пукала гумите на колите с макетен нож. Чакала вятъра да се разгони и дърпала прането на тия отгоре, събирала кестени и пушела. А Рангел го нямало. Ама нов телевизор и взел сина й Митю, цветен, широк, по последната мода, а после заминал със саксията на баща си в Мироселци. Там въздух имало и слънце, та лукът се наперил и размахал перчем. Лук е, ама и той искал слънце и слънце в себе си имал.  А нощта припълзяла изтощена, въздъхнала и легнала на дивана до Траянка. После някой духнал свещта. И почнало тъмното.


Петъчно

Когато Теди беше много мъничък и аз бях много млада, в петък танцувахме, хванати за ръце в малката стая до старото пиано. Въртяхме се в кръг, щастливо усмихнати и си пеехме "Петък е, петък е" и се прегръщахме. Обичам го тоя петък, щото, когато той идваше, ни зимата ни беше студена, ни лятото задушно. Обичах го, затова, че ми връщаше времето, времето, което цялата седмица ми отнемаше. Танцът в малката стая до пианото няма никога да избледнее. 
Вчера, нали пак петък беше.Та аз от сутринта съм му се усмихнала и нищо, че ме чака натоварен ден, с него сме в отношение на безусловна любов. А любовта е красива, та аз се натиквам в банята да си измия косата, че мръсна коса не понасям. То гадно е, дразнещо и не си го причинявам. Водата ми е гальовник, топъл и нежен. А утрините напоследък захладняха, та аз направо се топя от щастие под душа. Шампоанче, хубавичко, косата ми е натежала от пяна и аромат. И, щрак, спира топлото и водата става с температура на добре охладено вино. Тялото ми е в дребни точици от студ, но всички вкъщи спят и къде в седем да почнеш да крещиш някой да ти донесе кана гореща вода. В море плувам през май, айде пък студен душ да ме плаши! Ама тая коса е до кръста и е доволно проблемна за миене. Задържам дъха си и отмивам хубавата пяна. Взимам три хавлии и излизам от банята. Кучето още спи, ама се е сгушил на моето място в леглото. Топли ми го. Иска да се върна да си доспим. И аз искам. Много. Хавлиите са мокри, от косата ми по пода падат бавни студени капки. Настръхнала съм. Потрепервам. Кожата по-трудно попива студеното. Отвън утрото прави физ-зарядка със слънце и ми праща по някой светъл лъч. Още мокра се сгушвам в любимата си жилетка. А тя е мека и топла, като детски ръце. Стоя си така, на ръба на леглото, галя кучето по опашката и се топля в любовта на тая жилетка. Щото тя е специална. Не защото е скъпа, а защото е скъпа на мен. От децата ми е, за рождения ден. Тая жилетка топли като слънце през август, някак е събрала любовта им към мен, как става не зная, но става.
Сега е събота. Сама съм вкъщи. Девойката е на концерт на баща си. Аз съм стара за тия работи. Младежът, и за него е събота, се мотае с приятели по квартала, та седя си с кучето, което ме отсвири след дългата разходка и отиде да си легне на спокойствие. Наметнала съм се с жилетката и спомени, и надежди, и любов. Тихо е. У нас никога не е тихо. Искам всички да се приберат. Те са моята жилетка любов! Лека нощ!



вторник, 25 септември 2018 г.

Имам

Имам седем листа и дъжд от ноември,
куче с боси крака и сняг от декември.
Имам птици от юг и шарени знаци,
парченце памук и мокри мустаци.
Имам поле и дъх на коприва,
имам земя и стих на тетива,
имам усмивка на спукан балон,
седем отбивки и счупен вагон.
Имам меките лапи и пръсти коприна,
имам липи и вкус на малина.
Имам небе като струна дълбоко,
виждам море, от връх по-високо.
И седем неща, и седем посоки,
слепи вълни погрешно високи,
тихо ръми си надежда позната,
седнала тихо с ключ във ръката.
Седем сълзи отброи небосклона,
проклет да ръмжи крещи телефона
песен за теб и за мен, и за някога.

неделя, 23 септември 2018 г.

Ваканция в почивка

Ако вече сте изтръскали пясъка от джапанките, прибрали сте банските и плажните кърпи от простора, ако децата Ви още по-малко се застояват вкъщи, отколкото навън с приятелчета, а Вие усещате леко безпокойство поглеждайки към календара, едно е ясно. Ваканцията се прибира с шарените си къси панталонки в своя светъл летен гардероб и оттам излиза с жълто-червената си рокличка Новата учебна година. Вероятно се досещате, че тези двете много-много не се разбират, но все пак успяват да запазят добрия тон помежду си и да делят един и същ гардероб. Ваканцията е приятно уморена, време й е за топла баня и меки пантофи, време е да среше морските си коси и да се изтегне на дивана с нова книга и със слушалки в ушите. Време е да подреди спомените си в цветни класьори, да запише думите на песните си в тефтерчето на пъстрото лято. Още ѝ се тича, знаем, нищо, че петите й са напукани от солено, пясък и вълни. Тя е Ваканцията, широко усмихната и щастлива, защото знае, че е любимка и на малките, и на големите. Така е. Нея всички я обичаме. Тя слага загорелите си крачета в пантофи с избродирани бели мечета. Обръща глава и праща въздушна целувка на момичето с пъстра есенна рокля, вързана на опашка коса и метната през рамо платнена  чанта. Новата учебна година смигва приятелски и записва с цветен тебешир на дъската. "Ваканцията си почива. Моля, не я безпокойте! За всичко, което Ви вълнува, тревожи или просто искате нещо да попитате, моля не се колебайте да се обърнете към мен". Учебната година слага слънчевите си очила с тънки сребърни рамки, мята през рамо късо кожено яке и излиза за среща. С нас. Готови ли сте да я срещнете с усмивка? 

петък, 14 септември 2018 г.

Две хубави неща

Ден последен. Преди от-пуск-а-та. Чувствам се незаменима. Никой не ще да ме замества. Почти съм по джапанки и мисля да си купя бански за 200 лева, че едни много джиджани намерих, дето подчертават само хубавите неща. А аз си имам две..хубави неща за подчертаване. Но понеже не мога да чертая и винаги съм "под", май ще си остана с оня бански, дето горнището му нищо не успява да подчертае. То толкова голямо количество хубаво, че прелива извън всяко банелно ограничение. Те ограниченията са за ограничените, а аз съм само органична, по подразбиране, широко скроена, замечателно, в горната част на торса. Тая неизбежност бая главоболия ми създаваше още дето се вика от детските години. Пък понеже взе не съм от тия по-наперените, то и срам и ужас голям брах още от първо отделение (туй по днешному е първи клас). Тия скапани момчета си бяха измислили някакво извратено забавление, бараница ли му викаха, цицобараница ли, абе идиотчета скапани. Имаше едно циганче, дето идваше на училище с една верига с окачени тежести, наместо с буквара. Ама това е друг разказ, дето май няма никога да го разкажа, щото то не си е за разказване. Та, ей така, още от ония години, взех, че се засрамих без време от себе си и все гледах да се попрегърбя малко, та да не ми личат тия двете под блузата. Грънчът и в музиката, и в модата си беше спасение. Имах си куп развлечени тениски, блузи, пуловери, такива, че и Салма Хайек да се вмъкне в тях, грам цица(простете) няма да си личи. Та тогава се заклех да съм грънчарка до гроб, а и не случих на мъж цицофен, та обетът ми си остава ненарушен. Не бе, не е толкоз вярно, че тоя мъж не харесва гърди и че нямам едни две рокли с дълбоко деклоте и шест тесни потничета за плажа, ама нито той е впечатлителен към обеми, нито аз мога да надживея съвсем ефекта от цицобараницата. Цял живот завиждам на жените с малки гърди и все се чудя защо толкова се впечатляват и депресират от това нящо. Твърде по-удобно е и определено много по-леко. Щото с големи гърди си тежи и трудно се тича. Знам, щото тренирах лека атлетика по едно време. Много ме зяпаха и вдигнах кръвно, та ме пръждосаха по здравословни причини. Виж плуването е друга работа, особено като се стегнеш в оня цял бански, нещата по не си личат, а пък и във водата кой те гледа. Обичам плуването. И в море, и във всякакъв воден басейн, без Рилските езера, разбира се. Преди години още повече се разгневих на тия двете, щото не щяха да хранят децата. Има ги, количествен обем, колкото си искаш, ама никакви ги нямаше в тая работа. Така се изтормозих да ги моля да си изпълнят задълженията, с какво ли не ги подкупвах, но не и не. За две седмици се предадоха и увиснаха сънено. Егати! И до днес трудно се разбирам с тях, особено когато все шават, че не им е удобен сутиенът, щото я банел се е впил в едната, я някоя псевдодантела дращи по другата. Оправия няма. Обаче. Аааа, винаги стигам до обаче-то! Колкото и неудобство да ми създават тия двете, колкото и да ме нервят и от тежестта им да получавам болки в гърба и насън, аз все пак си ги харесвам и се надявам да са добре. Не само големите, не само моите. Всички гърди. Да са здрави. Да са обичани, желани и галени. Глезанки-нянки. Няма да задълбавам повече, че ще ми баннат профила. И все пак, понеже е август още няколко часа, и понеже август си е такъв пиперлив, закачлив, с разголени форми и с тънка верижка на глезена, отивам навън да потичам по булеварда. Не само за да разсейвам шофьорите, а щото ще затворят банката, а на мен ми трябват парите за банския!