петък, 27 март 2015 г.

Искам да знам

Искам да знам какво стана с човека? Да, онзи интелигентният, скромният и възпитаният. Онзи, който не те блъска в трамвая и който подава ръка на слизащата след него непозната жена. Онзи човек, който не гълчи тийнейджърите, че се смеят силно, а се смее с тях и им подава ментови бонбони, ей така...за разкош. :)! Какво стана с този човек? Има ли изобщо такъв, имало ли го е някога? Днес аз срещам друг човек- гневен, алчен и озлобен. Лош човек, обсебен от мисълта за охолство, леност и перверзия. Той е готов да унищожи всяка пречка по пътя си към земния рай на блаженство и разврат. За някои той се състои от 6 лъскави автомобила в гаража на къщата в Драгалевци, денонощни фиести по барове и квалитетни заведения в също толкова изисканата компания на ботокс и силикон. За друг, блаженството е в шише евтина ракия и вкиснала туршия от мазето на оня Пешо от съседния вход. Същият Пешо, който вкара в болница жена си, защото забравила да претака зелето...Та така, за всеки различно, всеки със своя си аршин, така да се каже. Лошо, но и по-лошо виждам. Човек, който убива и затваря в куфар беззащитно дете,а за да е още по-непростимо го хвърля от моста в реката..Това е нещо, което ме потриса до такава степен, че спирам да вярвам, че онзи Човек с ментовите бонбони съществува. Днес, виждам как човекът се разпада и уверено претърпява обратна метаморфоза към първичното мекотело, превръща се в неугледно амебно творение, примитив. Зъл и алчен, двуличен и подъл. Как да вярвам тогава,че онзи Другият все пак може и да съществува? И все пак, все пак, струва ми се, че го има, макар и трудно разпознаваем, невидим и лек, като сянка. Промъква се сред тълпата на безличие и примитивен нагон, за да озари с надежда деня на всеки, който го познае. Не го търсете, Вие го познавате, отдавна, всъщност винаги. Той си ти и тя, и аз. Просто сме забравили. Умопомрачено препускайки през живота с идеята как да оцелеем до заплата и откъде, аджеба, да намерим пари за урока на детето в сряда, забравяме, че точно ние създаваме доброто. Точно ти отстъпваш мястото си в автобуса на бременната жена, точно ти помагаш на непознат, точно аз нося в джоба ментови бонбони за децата..Ние създаваме и преоткриваме доброто и ние сме отговорни то да не спре да диша.. За да продължат да звучат с такава праведност думите на Вапцаров..

"Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.
"Тя – моята – свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!" ......."



сряда, 25 март 2015 г.

ул. Гогол 21

Някога живеех на партера, в кооперация на улица със зелени дървета. Входната врата- желязна, двукрила-едното крило винаги скърцаше, затова и вратата си беше винаги отворена. Децата умираха да дразнят бабите и често се люлеехме на едното крило. То съскаше, хрущеше, а ние се заливахме от смях, когато лелички и баби с ролки на главите и посинени коси, нервно изскачаха по балкончетата да ни порицават и заплашват, че ще се оплачат на родителите ни. Прозорецът на стаята ни беше точно до тази врата, само прескачам и съм навън. Помня, все едно вчера е било,всеки детайл в къщата и около нея. В апартамента рядко влизаше светлина, едно от това, че беше съвсем ниско, друго, че дърветата спираха лъчите. Лятото, когато валеше силно, вътре ухаеше на зелено,на гора..Тогава обичах да затварям очи и да си мечтая. Мечтаехме много, играехме много, четяхме и ходихме на кино за левче, понякога по 3-4 пъти на ден на един и същи филм. Кино "Влайкова" беше на 200м от вкъщи, а баба ми беше Директор по онова време..та ни пускаха и за без пари. Обичах да гледам "Белоснежка и Червенорозка", едва ли някой го е гледал толкова пъти и с такова нескрито удоволствие! Игрите, ех, игрите- всякакви-популярните: жмичка, ластик, кукли, гоненица, дама, но си измисляхме и наши. Имаше деца, много деца и всички играехме заедно. През Ваканцията още от сутринта скачахме в късите гащи и бегом навън. Преживявания- много, с много одрани колене, изкълчени ръце, синини и рани. Истински герои! Без спирачки! Баба ми, помня я, милата, все ме викаше,застанала на малкото балконче, да се прибера, за да хапна..Ама кой ти слуша! Успяваше обаче тя да ни прикотка да глътнем по някой залък. Любимите ми филии- лютеница, мед, халва..Още усещам аромата на пресния хляб, сирене и домат...Някак съществото ми е съхранило слънцето и ароматите от детството. Череши и вишни. Баба ми правеше страхотен сироп...и сладък салам с бисквити.. Правеше..Сега я няма и всичко е различно..Различна е кооперацията, балконите са остъклени, а апартаментът на чичо Васко е фризьорски салон. Различни са хората и цветовете, и ароматите..Останала е обаче желязната врата, малко осъвременена, но доста подобна на нашата..Иска ми се да се залюлея на едното крило и да вдигна шум, искам да ме вали дъждът и да се омажа до лактите с мед и масло, искам да видя милата си баба как усмихната ме вика с чаша вишнев сироп в ръка... Искам..Залюлейте ме, моля!