Чадърчета

Новата учебна година вече постъпи на служба. Фръц-фръц. Оранжева рокля, обувки с мъничък ток. Млада и неопитна още, тя дръзко подскача между широки и тесни редове като в игра на ластик. Позалита, попрепъва се, липсва й още опит, но има кураж и за двама. Ловко скача в квадрати и петолиния, изящно се движи в координатна система. Не й липсва чар и вдъхновение. Децата я обичат, може би не толкова, колкото се прехласват по братовчедка й, онази, която с месеци е с къси панталони или с бански костюм, онази, калпазанката с ожулени колене и лакти-Ваканцията. Но понеже на нея, незнайно защо, все й се налага на есен да си взима дълга почивка, та  звъни на любимата си братовчедка да я позамества, та да си отдъхне от тежкия труд през лятото. Краката я боляли, слънчасала май била, топли вълни я обливали. От тебешири, моливи и флумастри пък имала наследствена тежка алергия. Всяка година двете водят този свой раговор, нищо, че и двете съвсем добре знаят, че на едната й е време за почивка, а на другата- за работа. Докато госпожица Ваканция се излежава в леглото, пие чай и мляко с кафе, чете книжка или си пише с приятелки с часове, братовчедка й всяка сутрин дръпва от закчалката якето и раничката си, почуква циферблата на часовника си и излита като стрела, за да хване автобуса и да отиде на работа. На своята любима работа. Там, при децата.
Учебната година идва с листопад от шарени листа- алени, жълти и смесени. И тя ги събира, но не, за да ги сложи в хербарий, а за да ги направи пак зелени и живи. Тя е умна, знае как става това. Трябва и слънце и дъжд, вода, мъничко сняг, пързалки, шейни. Коледни сладки. Мартенички. И няколко месеца време.
Има нещо, което не знаете за Учебната година! Тя е колекционер. На чадърчета. Има такива с поне пет цвята за топлите шарени дни, има големи на бели и сини петна за най-дъждовните, има и прозрачни, за дните, в кото танцуват снежинките. За всяко дете тя има чадърче- за да го пази то на сухо, да пази главичката и косичката, за да не се намокрят тетрадките, моливите и даже дори и учебникът по математика за 11 клас. Чадърчета, които пазят главичките и чертичките. С обич. Вие искате ли едно?

Дъждът

Когато се преструвам, че живея, когато ме залива светлина, когато облак се разцепва и излива по косите ми вода, дали ме виждаш ти, дали ме чуваш? Блести ми синьото в тревите, раздразва леко погледа ми полуголата жена на масата в диагонал. Тя се върти на тесния стол, поел едвам ширината на нейните едри бедра, хвърля мудни предизвикателни погледи в ляво и в дясно, между олющените колони на кръчмата. Не чака никого,  не очаква някого. Незапалената й цигара е прогизнала по средата на устните. Пред нея се кипри недокоснат коктейл от раци и четвърт бутилка Moet, реколта около 1997-ма. Столът до нея е само един, един е и празен, прибран грижливо навътре към масата. Стара рокля, овехяла и изгубила цвят и надежда за бал и банкет. Обувки с изядени токове. Неравномерно почукване от щръкнали закривени  малки пирончета Тъмен грим, червило- боргундско изсъхнало, химическо, размазано в ъглите на устните, сухи, и дълбоко напукани от слънце, вятър и камион с нежелани целувки. Очите й са стъкла на напусната къща. Свити до гърдите ръце. Лабиринт тъмни вени. Тя пази своето лято от есента си, в хербарий от мечти изсушени, почти изгубили мирис и цвят съвършен.
Най-доасадната муха в града чертае упорито своя точен път, кръжейки неуморно над чинията с рибния коктейл. Целта й е да проникне в пространството на раците. Те са отегчени до смърт след приложената им парна терапия, разположени удобно в недотам чистата чиния, заобиколени от гъст майонезен сос и няколко разполвени сини сливи. Не й обръщат внимание. Липсва им добро възпитание и гостоприемност. Бездушни мълчаливци. Мухата е уморена и се отказва от тях. Спира се на ръба на чашата. Там й е добре. Потапя краче, мехурчетата се закачат с него. Хваща я гъдел и разперва крилца. Стига й толкова. Време е да отиде да досажда някъде другаде. Жената не разбира мухата. Тя пие и изпива с очите си неми мъжа на съседната маса. Той гризе в унес и с неприкрита лакома страст специалитета на Пиката- главният майстор готвач- пиканти крилца в сос от джанки и маргарин. Косите му са прошарени, мустаците му бухнали и разрошени. Лицето му е мораво, подпухнало от недоспиване и твърд алкохол. Очите му с червени жилчици, спомен за двете кутии "Арда" от предната нощ. Обедното слънце е нежно. Мъжът вдига халбата с бира и жадно преглъща съдържанието му до край. Жената с бургундското червило е раздразнена. Нетърпеливо очаква той да я забележи. Мирисът на бира се клати между масите и събира мухите от несъбраните мръсни чинии по масите. Две момчета пият мастика на масата до мен. Паля поредна цигара, кафето ми е студено и хубаво. Мъжът с пилешките крилца се прозява. Проследява с поглед притичващо младо момиче. Хубавите й нежни крака предизвикват алчна усмивка в очите му. Той облизва несъзнато устни. Тя усеща жегването на мокрия му поглед и походката й става по-дръзка, гърдите й се залюляват като вълни, а  перфектните й закръглени задни части се кълчат неестествено, без никакъв спомен за фин синхрон. Изчезва като знойно видение. Мъжът с бухлатите мустаци въздъхва и претърсва с поглед  околноста за ново виртуално приключение. Аз съм пустиня. Плащам и се сбогувам с Пиката. Вали. Дрънченето на трамвая приглася неумело на звънтенето на дъжда. Хора. Чадъри. Река. Вървя и не мисля. Вървя и само те чувствам. По жълтите павета се разлива хладна вода. По тъмните зелени листа се пързалят цветни ивици. Светофарите небрежно премигват  в жълто. Колите могат да пеят. Вървя и улавям дъжда с мигли, пия го с устни и го скривам в мен. Да бъде с мен. Защото дъждът си ти.

Ухае на приказка

Викам му на Симо да ми сипе от калвадоса и да ми донесе от оная пръскавица, дето трови тия долни древни гадини комарите.
- Ай, бре, донеси спрейчето, що го пестиш! Глей ми баджаците, като дамгосани с вряла решетеща лъжица са! Сърби бе, ай, дращя се като дръглява, ше си прецакам и тена и кожата дърта и пръхкава. Дигни се, че ей я луната напълни се, па аз още съм с банските гащи и пясък ми чопка по разните части чудесни. Дай да се мушна под душчето ей на тука на двора, хем и сапунец са ми оставили хората морско летуващи. Ух, кеф да си сторя, па ти спрейчето донеси изотвътре и калвадоса, калвадоса да не забравиш! Салатка съм направила, поразбучакй я само, оса някоя да не те жилне, та да ни иде на кино почивката с твойте алергии!
- А, хавлийка нещо да искаш случайно, да ти изчеткам гърба примерно?- хили ми се тоз дръвник и се размотава по баш небански гащи из двора с ръжен в ръката. Лявата.
- А, чи да, туй от душчето си се подразбира! Ко стана с пържоляците, присви го и съседа веч от глад, кучетата взеха да прииждат откъм Солун чак! Ей ги, душкат пред портата разбойниците ушати. Ти като за калвадоса идеш, барем донеси им храна, турила съм им, приготвена, да не се чекнеш на тия стари години твойте! - треса се, та се хиля, чак гърдите ми подскачат мокри и прилично, па и апетитно, осолени. Тоз, моят, ме зяпа, ама мен ли зяпа, нещо привидя ли му се, знам ли? То, на тез години, човек е податлив на заболявания от род всякакъв и незнаен. Иначе, те гърдичките ми са привличащи поглед- масивни, тежат си на мястото, на кило едната иде към 1000 грама сигурно. Без импланти. Натур.Чисто тегло. Едвам ги мирясвам в банския, все се щурат насам-натам. А пък на мен така ми се тича по плажа. Ама тичай де! То по челото ще те пернат първом, после в стомаха. Старост-нерадост му викат. Иначе са симатяги тия, със зрънца като малки зелени маслинки. Туй, Симо ги приказва тез приказки, аз не си падам по женска гръд. Още. Само маслини обичам. Той също.
- Какво си ме зяпнал, старче? Бабишкери ли ти остана да гледаш. Виж ме, раздула съм се като дющек от оня век. А ме натисна, а ми изкара джигера! - листата на едното маслиново дръвче потрепват. Ветрец няма. Те просто ми се смеят. Той също. Обича ме човекът.  И за стриите, и за побелялата ми на места коса,  и заради разширените ми вени, които дават искрено обещание да се праснат до година-две и да го отърват от мъките и от ужасния ми глас. Викам му, че е редно в наше време, щом взема да прегърна китките, да се тагне у мрежата от Централните, със статус "тъжен" и емотиконка със сълзичка, па може и една със сърце да сложи, та да не го вземат хората за безсърдечен. Па онзи, хабер си няма от моя куц хумор, и търчи по ливадата да ме гони да ме дамгосва с нагорещен ръжен по задника. Търча и се треса като прясноварена пача, замерям го с маслини, кучето ни гледа и се скрива под масата. То такъв цирк не е за благородни души като неговата. Или пък храна е паднала. Лакомниче ми е то. Свята душица. Тъй  то. Гоним се, онзи пък набара и маркуча и ме пръска с вода, белким се съвзема. Ама то мойто съвземане няма. Морската ми душа е свободна, свободна поне за седмица и що емоция е насъбрала за цяла година, сега я пръска навред като гръмнало шампанско, ама с вкус на сливи и мед, свежа като току-що разрязана диня, жълта и мека като зряла круша и луна в полунощ.
Хвърлям се в морето, а то е топло, като прегръдка, която не може да имаш. Обгръща ме, залива ме леко и нежно, ласкаво. Вярно ли има толкова много звезди! Плувам по гръб и искам този миг да е вечност. Кучето вече недоумява съвсем,  как баш пък на него такава стопанка му се е паднала. Чака ме. Топи лапи в тъмните вълни и ме моли да се върна при него. Страхува се да не отплавам завинаги. Това как се нарича? Любов? О, да! Излизам и съм пресолена на вкус, ама грея от щастие, досущ като в холивудска продукция. Тичам по пясъка като малко момиче, от косата ми хвърчат морски капки и се посипват по меките уши на кучето. То тръска глава и маха с опашка. Това не са морски капки, това е жива вода, пръски щастие от сърцето ми. Хвърлям хавлията и надигам чаша калвадос. Топлина. Ябълки. В съседния двор валят жълти круши. Дошло им е в повече слънцето. Препълнени с неговата жар, те лягат в тревата на хладно. И ухаят. На приказка.

Тетрадка с шарени листа

Септември се разтваря в цветове. Оранжево, червено, жълто. Круши, ябълки и малини. Печени червени чушки. Съседите приключват с ремонта. Бабите на пейката пред входа посрещат залеза и похапват сливи. Децата играят до късно навън, прегръщат всяка оставаща минутка от ваканцията. Само няколко дни, няколко часа още безгрижие и сън до обяд. Още малко да изтъркат сандалите, още някоя и друга синина да си докарат, още малко спомени да си създадат. Още малко е лято. И на него не му се тръгва, нищо че е прегоряло и уморено. То е дете, изтощено от игра, което не иска  да заспи. Не още. Още не е време за края на приказката. Тя, приказката на детството, няма край и не бива да има. Училищното звънче скоро ще запее отново. Домъчняло му е цяло лято да пази тишина. Ще се разприказва радостно и ще посрещне децата със звънливото си гласче. Учителките ще облекат най-хубавите си рокли и ще потреперват от вълнение. Ще хванат първолачетата за ръчичка и ще тръгнат на пътешествие в страната на знанието заедно. Ще прегърнат най-големите, защото ще им е мъчно, че го правят за последен път. Ще има задръстване по улиците, а продавачите на цветя ще са много заети. Утринта ще е хладна, но слънчева. Възможно е и да превали. Прогнозата за времето е усмивка. Среща с приятели, смях и игриво бърборене. Пазар за тетрадки. Син тебешир или розов. Хризантеми и шарени рози с малки бодли. Листопад от смехове и закачки. Нова прическа. Нов панталон. Раница на череши и китка здравец- ухаещ, прясно откъснат и още в сълзи. Надежда. Син химикал и обич, разписана в редовете на тетрадка с разноцветни листа.

Само за лека нощ

Няма да се върнеш, татко. А тополите, тополите, татко, навеждат глави, за да плачат над мен. Тази кола заминава пред мен и ти, ти си там. Сам.  Притихнал и лек. Полита душата ми след теб по завоите. Един...до хиляда сто и един. До пръст, до кръст и до криви лалета. Потъвам в рохкава пръст,  дращя по въздух, земя и разсичащи спомени. По земя и стъкла, по стени и по камъни. Под ноктите ми се събира корава кървава тъмнина, изкривява лицето ми бодеж от болни таралежови игли. Не си гроб, ти не си. Едри кокичета събират слънчеви капки и пресен пролетен дъжд. Две жени метат и пият кафе от пластмасови чаши. Песен и плач. Аз не плача. Аз съм ураган. Безпощаден. Към себе си. Само. Луната е непохватно разрязан лимон. Мирис на мастика и сок от разпукани круши. Сладко и лепкаво. Вечност. Безпаметно. Небето е синьо, все толкова синьо през май. Сгушено в гърдите на едната разцъфнала Витоша. Детски смях. Улица. Баби пият кафе и пушат с утеха евтини цигари на сянка. Таксита. Трамвай. Ягоди. Нося две чаши кафе. Казват, че си си тръгнал завинаги. Кафето извира от чашите без да опари ръцете ми. Почвам да плача. Сълзите са кестени- твърди и тежки, тъмни и лъскави като лято, събрало живот. Вече съм есен. Вечно есен ще съм. В косите си и в плача на смеха ми. Но още усещам и пак ще усещам мирис на прясно изпържени летни картофи, случайно разлята по масата бира..твойта усмивка, после смеха ми. и музика от един твърде стар касетофон. Ти тихичко пееш и пушиш цигара в тъмното. Говориш ми. Аз ти говоря. Прегръщаш ме. Не за последно. Само за лека нощ.