четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Две краставици и шише ракия

Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка с треперещи старчески пръсти с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката младо момиче в електриков клин  мажеше с пръст по екрана на поучукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст с ягодово червило я гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка с хлътнали очи  и изпито слабо лице чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета. Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прищракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастербайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче се моли да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа. Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят. Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаще пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят,че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата, и студът дори. Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна за благодаря, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината. Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизат на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката,дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.
Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва  с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.
Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов..



понеделник, 27 ноември 2017 г.

От любовта ти

Той е повече твой,аз съм повече негова.
Минзухари в студени води.
В сините длани на хърбави гълъби
натрошил е умрели звезди.

Отдавна съм духнала свещите,
пазя само цветни платна,
в дъха на забързана зима
и в копчета снежна мъгла.

Коловози в неправилни улици-
Локви с очи на луна
разсипват се светли отблясъци
по моята жадна коса.

Дишам го, той ме преглъща
светът се смалява до нас.
някаква нощ зад прозореца
с някаква обич на глас.











четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Чудесата на метлата-Паячето

Марго отдавна спи. Отвън, закъснелият есенен дъжд  разстроен чука по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашля под  прозорците на сиропиталището и разхвърля студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлее по провисналите електрически кабели. Току хваща някой, засилва се и се удря в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събжда старата, проскубана метла. Тя изтръсква поовехтялата си пола и надниква зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзва по студения под и се скрива в близкия ъгъл. Крачетата му треперят от студа, а сърцето му е цялото страх. Метлата го погледжда строго, смръщва поизтънелите си вежди и изкашля шепа прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжава тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заеква объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркват крилца, попоглеждат наоколо и отново се предават на съня си. Дъждът навън се е укротил. Малки светли петънца полепват по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръща в златни пеперуди. Паячето се засрами още повече и сега и дума не смееше да обели. Метлата приглади сухите пръчки на дрехата си и промърмори под носа си:
- То, Вие, младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са малко досадни и понякога да дразнят, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана!
Паячето премигва с влажни очи и не знае, и недоумява какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е просто твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжава толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живее тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. - Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение зачака метлата да продължи.
Тя се изкашля отново, извърна поглед към прозореца и тихо взе да разказва.
- Не си мисли, че ти  говоря за злато, сребро и скъпоценности. Това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата златните крила на пеперудите се топят и се стичат в блестящи капчици. Стичат се, плъзгат се вътре през олющеното дърво и падат тихо на пода, изгубвайки безценния си блясък.
- Ти не си и разбрал! Че то как да разбереш! Тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори. А пък и знам ли те, може и да не можеш още да четеш. Мъничък ми се струваш. Тук малък приятелю живеят деца. Ама не са те като другите деца, които имат дом, обичат шоколад  и карат хубави колела. Тия са деца, които си нямат никого на на тоя свят. Изоставени и забравени са те, но блескат като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези техни очи, цял океан. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за  децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити, отчаяни. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат дом и шоколад, и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги.
Така говори метлата и гласът ѝ се се сече от сълзи. Жълти и тежки като есенните листа.
Паячето подсмърча, че досега то за такава мъка не бе чувало. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасва и светлината изчезва. Паякът трепери. Метлата стои до прозореца. Старите ѝ мътни очи са се впили в тъмнината. Тръпки лазят по сламките ѝ. Цялата е мокра от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън хрипти с болното си гърло. Силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стоварват на пода. Хиляди парченца прехвърлят блясъка си  едно на друго, докато цялата стая не се изпълва със светлина. Вятърът се втурва вътре, завърта светлината и я превърща в цвят. Пъстри едри светулки бръмчат и стопяват тишината на късната нощ. Падат по мокрия под, после отново се вдигат във въздуха  и разкъсват тъмнината в цвят. Паячето лови с очи цветната магия и усеща, че вече не е нито уплашен, нито толкова тъжен. Поглежда към прозореца. Метлата е там, изправена, потънала в цветове и отблясъци. Миг и всичко отново изчезва. Уличната лампа скръцва и мъждукащата ѝ светлина потъва в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- пита паячето
- Не зная, но май вече свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля че малко да. В началото. Госпожо метла, но Вие сте цялата в цвят.. Погледнете.
Метлата примижава и се оглежда в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепи на дървената рамка на прозореца.
- Ха! Ама аз наистина съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светкам, нали?- паячето кима в съгласие. - А пък ти, ти пак си си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици, тази, която най-много ти хареса. Паячето припълзява и се опира върху една млечно жълта клечка. Тя се скършва едва чуто от дрехата на метлата и в същия миг паячето изчезва с нея.
На сутринта малкият сив паяк отвори добрите си очи в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужи наблизо и любопитно си вре носа където хич не й е работа.
Раздрънканият будилник с радостен звън съобщава настъпването на новия ден. Марго разтърква очи и скача пъргаво от леглото. Облича се бързо и хуква надолу по стълбите. Време е за метене.