Господи, колко си хубава..майко

Октомври се извалява в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си. Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам,че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все  викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз и се смеех навремето.Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи за нея по телевизията. Тя не е актриса, лекар или учител. През целия си живот се е занимавала с търговия. Работеше в едно външнотърговско предприятие и контактуваше с много и различни хора. Обичах, когато ме взимаше с нея на работа. Старата сграда, в която миришеше на хартия, столова и скъпи парфюми. Тази ужасна комбинация от миризми е залепнала някъде по рецепторите ми и щом помисля за нея, веднага ме изпълва. Обичах да ходя там, да обикалям по етажите и да разнасям на хората разни "важни" документи, под претекст, че помагам на майка си. Тя беше вечно много заета. Ходеше по преговори с чужденци, пишеше писма, договори, справки и всякакви там, чужди мене неща. Но най-обичах да ме води в работата си, защото умирах да гледам как всички се обръщаха след нея. Жените с лека завист, мъжете с прикрито обожание. Да, беше красива. Много. Помня блясъка на дългата ѝ тъмна коса. Винаги скромно и елегантно облечена. С малко грим. Без маникюр. Като момиче. Очната линия подчертаваше красотата на кафявите ѝ топли очи. Сутрин я наблюдавах как с прецизна точност и само с едно движение я нанася в долната част на клепача. Съвършеното движение. Виждам, че го владее и до днес.
Майка ми, Тя присъства във всеки епизод на живота ми. Благодарна съм ѝ точно за това. Тя не ме изостави никога. Никога не се разочарова от мен и от безумните ми постъпки. Никога не ми обърна гръб, дори и когато си го заслужавах. Намираше решение за всяка моя болка. Понякога решенията, знам, са ѝ коствали много. Понякога си мислех, че я мразя за някои от тях. После разбирах, защо е направила така. И я обичах. Възхищавах се на силата, с която понасяше всяко страдание, всяко лишение, всяка загуба и болка. А в живота и имаше страшни неща. Такива, пред които човек трудно устоява и успява да не се погуби от болка. Благодарна съм и за това, че голямата и любов и грижа дариха още 13 години живот на болната ми баба. Помня,че трябваше да работи и на второ място, за да успява да плаща за мед. сестри и лекарства. Друг на нейно място щеше да прати баба ми в някой забутан старчески дом, в който я изкара 6 месеца, я не. Предлагали са и, знам. Но тя не се поколеба нито за миг. Нищо, че това я лиши от спокойствие и почивка години наред. Не се оплака нито веднъж. Това беше първият ми голям урок, който научих от нея. За силата на любовта. Любовта, която не предава, която и от оня свят е способна да те върне. Когато баба ми почина, майка беше съкрушена. Казваше, че вече е сираче, че с баба ми си е отишло нещо, което и е давало сили да понася всички трудности, които среща човек. Благодаря ти, майко, че ме научи да обичам, че ме научи какво е да си силен и да не се предаваш. дори и когато всичко изглежда безнадеждно изгубено. Много пъти ми е ставало тежко и съм имала трудни моменти. Тогава почвам да рева. Безутешно. Благодаря ти, майко, че във всички тях си била до мен и че не ревеше с мен, а успяваше да ме успокоиш и да ми намериш пътя, пътят, който имам способността да губя често, защото аз, майко не съм така силна като теб. Само веднъж съм я виждала да плаче от страх, от истински, ужасяващ страх да не изгубиш някого, когото обичаш. Синът ми беше само на 10-11 месеца и беше пипнал някакъв кошмарен вирус. Не пиеше, не се хранеше и тотално се беше обезводнил. При поредната смяна на памперса, той забели очи и побеля, стана сиво-син. Аз естествено изпаднах в някакво нереално страшно състояние и единственото, което в ужаса си направих, бе да го вдигна и разтреса. В следващия миг, той отвори очи и се усмихна. Така не съм ревала от ужас и щастие никога. Майка ми бе видяла цялата сцена и тогава я видях, че се пречупи и се разрева. После дойде да ми помага. Благодаря ти, майко, че беше с мен в този страшен миг.
Майка ми. Помня, че на 5 трябваше да замина с баба ми и дядо ми да живея близо година в Мозамбик. Тогава не знаех къде по дяволите е това, нито колко далеч ще бъда от нея. Помня деня преди да замина. Бяхме на сладкарница и тя все ме галеше по главата и ми говореше да не се страхувам, че ще ми пише всяка седмица. Тогава нямаше още мобилни телефони, а избирането на чужбина, дори и на консула, в случая дядо ми,  в българското представителство там, се следеше зорко от разни мъртви душици. Заминах с подпухнало от плач лице. Живях близо година на брега на океана, в една страна с уникална природа. Видях невероятни красоти, За мен се грижеха много, но не бях щастлива. Там станах на 6. Това е единственият ми рожден ден, без присъствието и прегръдката на майка ми. Върнах се, за да започна първи клас. Помня майка на летището. Побеснях от радост и се залепих за нея като пиявица. Така я бях ощипала, че няколко седмици ѝ стоеше синина. Бях си у дома. При нея. Това за мен бе всичко, което бях искала през тази година на раздяла. Благодаря ти, майко за писмата, които ми пишеше и че често намираше начин да се обадиш по телефона, за да чуеш разплакания ми глас. Сигурно ти е тежало, прощавай.
Прекъсвам. Звъни ми телефона. Майка ми. Иска да ни приготви нещо за вечеря, да не съм се мъчила след работа да готвя по никое време, пък и тя какво да правила. Сама, като някои идиот. "Добре, сготви на децата от твойта мусака, ще мина след работа, към седем да я взема". Затварям. Сама е, знам. Все така е. Вече повече от три години. Минава си времето, ама мъката си е все тая. Откакто баща ми си отиде. Тя не е същата. Силите и си отидоха, усмивката и радостта изчезнаха безвъзвратно. Съжалявам, майко, че не успях да спася баща ми от болестта. Бих направила всичко, за да бъде той с теб сега. Вярвай ми, опитах. Надявах се, молих се, ала напразно. Помня,че в един миг май се предадох, загубих надежда. Но не и ти! Ти вярваше до последно, че той ще се оправи и правеше всичко по силите си, за да стане така. Какво ли не стори, майко?! Какво ли не даде от себе си за татко, защо продължаваш да се виниш? Преди години баща ми се разболя от рак. Оперираха го. Имаше терапия. Вече не можеше да говори, само едно шептене се чуваше. Носеше тънък шал около врата, за да не се вижда операцията. Майка започна да работи от вкъщи, за да се грижи за него. Два пъти на ден сменяше превръзката...четири години. Аз трудно разбирах, когато баща ми се опитваше да ми каже нещо, но тя разбираше всяка негова дума. Не знам колко е плакала и как е крила сълзите си от него и от нас. Но ракът не си отиде..върна се и за два месеца ми отне бащата и нейната единствена любов. В последните седмици говореха само очите. А в тях пак беше оная любов, голямата, дето не хленчи и подсмърча, а грее като звезда в пълния мрак. После, една сутрин, татко си отиде. С отворени очи, за да ги вижда тя. Колко обича тя тези негови небесносини очи! Сега майка ми живее в спомена за тях и всичко, което е било помежду им. От онзи миг, когато едва на 15 години се влюбва отчаяно и завинаги в него..някъде в Борисовата градина.
В къщата винаги гори малко кандило, до него е снимката му. Тя брои дните откакто него го няма. Разказва ми, когато го сънува. Винаги е млад в сънищата ѝ. Благодаря ти, майко, че направи невъзможното, че подари всяка своя частица, за да спасиш татко. Ти успя, любовта ти, майко ще е с него навсякъде. Знам, че искаш да склониш глава на рамото му, както в деня на сватбата ви и само за това копнее сърцето ти. Един ден и това ще стане. Но не още. Твърде си ми нужна, за да те пусна да си идеш. Аз все още съм твоето малко момиче, което не обичаше да слагаш маргаритки в косите му и което вечно губи пътя си. Благодаря ти, майко, за сърцето, което носиш, за любовта, която грее в нас и в сърцата на внуците ти!
Тръгвам. Гледай да си свършила с готвенето. Ще мина да взема цигари.