365 глътки нелюбов

Наздраве! Тая година съм без шампанско. Не ми се пие, а сълзите ги свърших. Пих цели 365 дни  и то не какво да е, а отлежала нелюбов. Всеки ден по глътка. Премерено и точно. Като панацея с обратен ефект. Оставих си един ден и тайно се надявах той да е различен, ама нъцки. Седя си сама и с ужасно главоболие. Облякла съм си едно вехто пуловерче с отвратителен цвят и едни скъсани дънки, дето ми висят отвсякъде. Така се чувствам идеално смачкана. Няма да се гримирам, няма и да се среша дори. Напук на цялата година ще си седя чорлава, гладна и в лошо настроение. В Пловдив свирят Обратен Ефект, евала на Марчето и Мичето и на Моля Ви, мадам, тоже! Аз пък го играя "Отчаяни съпруги" и даже ми е кеф. Тая година така ми нагарча, сякаш съм сдъвкала таблетка аналгин. Искам да забравя много неща, които се случиха, за да не ми тежат, ама не мога. Изтезавам се до изтощение. Но най-много искам, да си налея едно питие с малко любов в него, за да спре да ми горчи тая 366 дневна анти панацея, с която се натрових през годината. Само това. Малко любов отнякъде да ме зашлеви и да ми върне сърцето на мястото. Пожелавам го и на Вас! 

П.С. Ако мъжът Ви редовно спи, обърнат с гръб към Вас, проблемът може да не е в прическата или в обиколката на бедрата Ви... Може би страда от болки в бъбреците. Не прибързвайте със заключенията и не се хвърляйте директно към шишенцето с нелюбовно съдържание, сипете си питие, запалете цигара и му теглете една...целувчица...за доброто старо време. 

В крайна сметка, както и да го гледаме, преживяхме и тия 366 дни, чакат ни нови...с Нова Надежда! May the force be with us!

Тя е Коледа

Ей го, пак застудя и първият сняг се изсипа над София като из голям брашнен чувал. Дали ме изненада, изненада ме, както обичайно.Още не съм купила дори зимни обувки на децата. Старите са им или умалели, или не са по модата (тяхната, аз отдавна "фешън" не съм). Това най-много ме дразни в зимата, все трябва да купуваш обувки, а все нямаш пари точно тогава. Ама нейсе, пак ще се оправя. Винаги, когато положението ми изглежда отчайващо, на ръба на катастрофата, тогава се случва нещо непредвидено, нещо, което нито съм чакала, нито съм очаквала. На печалба от лотарията, тотото или някоя безумна "игра за милиони" не разчитам, не, просто нещо мъничко идва, което обаче спасява положението и оправя нещата. Ей на това вярвам, на това мое "провидение", което ме измъква от задънената улица. Наближава Коледа, а с наближаването ѝ се засилват паническите ми атаки, породени от неизбежното: "Мамо, искам.." и омразното ми "Еееех, това е твърде скъпо!"До депресивни състояния ме довежда блъсканицата по молове и супермаркети. Някаква страшна лудница настава в града. Всички са се разтичали да пазаруват. Като пощурели зомбита купуват телефони, телевизори, пържоли, луканки, вино, ракия и кисело зеле. Голямото пазаруване. За края на света. Чакам си заплатата и вероятно и аз ще се присъединя към него. Или пък не. Нямам настроение, а и хронично страдам от недостиг на кислород. Искам една Друга Коледа. Онази, дето е с аромат на ябълки, канела и карамфил. Със запалени разноцветни свещи, борови иглички по пода и снежинки по прозорците. Онази Коледа, която е толкова тиха, че трепти само в отблясъците на червеното вино в чашите ни и в искрящите очи на децата. Вкъщи пак ще замирише на гора и пресен хляб. И спомените ще се завърнат в меката светлина. Ще затворя очи и татко ще е до мен. С мен ще омеси содената питка и ще разлее виното. Ще запали свещите, защото знае, че обичам топлия пламък да гали нощта. Всички ще седнат на масата, ще седне с нас и той и всички онези, които очите ни вече не могат да видят, но сърцето ни ги вижда прекрасно. Магията на тази нощ е в храната, с която гощаваме душата си. Благодарна съм, че в живота ми винаги е имало прекрасни готвачи, които не спираха да ме тъпчат всекидневно с какви ли не чудеса. С такава храна пораснах, с такава се опитвам и аз на свой ред да прилъгвам децата си. Преглъщат я, дори и понякога да им горчи. Ама как иначе ще усетим сладкото, ако не ни се падне понякога някой безобразно кисел лимон.
Лимоновият сладкиш на майка ми е готов, цял потънал в сняг от мляко, сметана и кокос. Длъжна съм да призная, че тя е от ония добрите готвачи, дето цял живот те преследват с лъжицата, за да не останеш гладен. Тя ме хранеше най-упорито и внимателно, с много нежност и с много любов. Тя и баба ми, чието име нося, нейната майка, са виновни за днешната фигура на душата ми, виновни за това, което съм аз. Едната вече не мога да прегърна. Другата сега шета и пухти из кухнята, че има сто неща да приготви, а видиш ли до празника оставали само два дни. Ще пухти, ще мърмори и пак ще приготви всичко навреме, това ми е ясно. И когато след изтощителното лутане в блъсканицата в мола, когато слънцето прибере лъчите си в студения джоб на нощта и тежкият софийски смог се стовари по клепачите ми, аз ще врътна ключа и ще се прибера вкъщи при нея. А тя ще е прекрасна, с красивата си бляскава коса, с лекия грим и  официалната рокличка. Ще ни посрещне с усмивката си, а откъм хола ще дочувам да звъни гласа на  Андреа Бочели. Пак ще нося цветя за нея, защото този ден е специален. В навечерието на Бъдни вечер, преди повече от четиридесет години, тя казва своето "да" на голямата си любов, баща ми. Тяхната приказка започва в навечерието на Рождество. Магията се ражда тогава и ще продължи, за да ги събере някой ден заедно във вечността. Усещам аромата на ябълките и канелата..Отнякъде ме опива лилиум..Студено е, ама само навън. В кухничката е топло и светло. Всички сме тук и сме гладни. Нахрани ни, майко! Коледа е!

Стъкло

Безупречно красиво пак е утрото
под младата, премръзнала бреза.
Едно дете с дъха си нарисува
на прозореца събудена сърна.

Снегът по пръстите ми скърца,
пушек бял и мирис на кафе.
Жена с червена шапка, кроасани
снежно слънце и полу-небе.

Отнякъде се връщам със съня ти
и в очите с мокри пеперуди.
Изумрудено в косите ми е утрото
на любовта, която ме погуби.

Опиат

Върни ми очите, хайде бяга нощта,
ще се скрие зад нечия тъмна пътека.
по прозореца дъжд в полунощна тъга
изсипва любов на неравни парчета.

Върни ми дъха, аз не мога да плача,
кристални звезди от съня си набрах.
Твърде горчиво след огън е виното,
кръжат пеперуди и падат на прах.

Върни ми звука, неми лепнат мъглите,
затворени в шкафа треперят крила.
Изгубих ключа и изметох следите
от прецъфтялата скръб през нощта.'

Само недей да ми връщаш  сърцето.
Без пулс ще видя смеха на дъжда,
Светлите кръгове в спящите улици
рисуват над мен любов по снега.

Родена на 13 етаж

Историята започва така. Колата се движи с несъобразена скорост от Орлов мост към АГ-то. След полунощ.През ноември, много години назад. Жена с контракции и страшни мисли в главата. Полусънен и изплашен младеж зад волана на Рено 12. Празен софийски булевард с работещи светофари. Никой не забелязва червеното. В този нощен студ няма жив човек навън. Явно само едно нетърпеливо създание бърза да си покаже носа навън. Следва познатата ситуация с дългото раждане, кръвоизливи, болки и студ в коридора на болницата. Майка ми с боси крака, премръзнала и изтощена ме прегръща с първите ми слънчеви лъчи. На 13- тия етаж. Мисля,че си спомням този миг. Имам ужасно добра памет. Вероятно някой ден ще има научно доказателство за това. Виждам я как иска да ме стопли и успокои. Лошо бебе съм била. Ревливо,щом тя не е до мен. И до днес съм такава. Опърничава, неспокойна и ревяща. Имам една култова снимка, на която вероятно съм на две-три годинки. Майка ми ми слага жълтурчета в косата, а аз гледам адски нацупено и лошо, със сълзи от яд в очите, а с малките си ръчички ми иде да унищожа проклетите жълтурчета. Иначе сладко детенце като го погледнеш!.Но по-добре да не го дразниш, че ще вдигне такава врява, че ще ти се отще да си се раждал. Брат ми го отнасяше често заради мен. Не тържествувах,а ми дожаляваше и му позволявах да се качва на гърба ми и така обикаляхме из апартамента, което, ако ни забележеха нашите, водеше до нови неприятности за него. Имах грамофон и касетофон, на които слушах приказки седнала на пода, загледана някъде си.Танцувах, когато  имахме гости у нас и без гости пак танцувах. Винаги съм обичала танците и музиката. Затова вероятно се омъжих за музикант. Той обаче не може да танцува. В детската градина не спях следобед и събуждах поред всички деца. Мразех филии с лютеница и зелен фасул. Веднъж ни подариха паста за зъби, ама аз я загубих, тичайки към вкъщи да я покажа на дядо. В основното училище имах съученик- циганин, който носеше едни вериги и искаше да ни удря с тях. Момчетата гледаха под полите на момичетата и се опитваха да ги пипат по гърдите. "Обарване" му викаха. Гадна работа. Тогава мразех да ходя на училище. Давахме дежурства на един чин в коридора на партера. Скука. Тогава се научих да плета. Научих руски. Много ме хвалеха за произношението. Носих дънки. От кореком. Някои съученици ме подиграваха, а аз плачех със сълзите на крокодила Гена. Бях висока и пълничка. И за това ме подиграваха също и аз пак ревях. Научих се да ползвам превръзки преди втори клас. Умирах от болки и майка ме оставяше вкъщи на ментови капки. Тогава мразех себе си, защото мислех, че съм различна и това ме плашеше страшно. Научих се да плувам и ми откраднаха Swatch-a от съблекалнята. Не знаех, че е воден, а беше и прозрачен. Жесток! Пфу! Тичах бързо и тренирах лека атлетика. Имах проблеми с кръвното и спрях. Това беше краят на спортната ми кариера. Не ме приеха във френската гимназия. Издъних се по математика. Отидох в Бастилията и се влюбих. А той ядеше моркови. В десети клас исках да умра, когато загубих приятелката си. На 17. Ама не умрях. Оттогава не обичам онези картички, дето като ги отвориш и почва да свири някаква мелодия. Тиха нощ.. Имала съм много тихи нощи. И шумни съм имала. Много. С алкохол и цигари. Веднъж на "Аптека" се запознах с двойка наркомани. Помня ги, ала те едва ли са вече между живите. Благодарение и на тях никога не посегнах към наркотиците. И трева даже не съм пробвала. Те ми обясняваха как сутрин като си миели зъбите, те падали в мивката. "И един път да пробваш, няма да ти е последният." Това ми казаха. Сега го повтарям на децата си. Защото ме е страх. До побъркване. Аз съм сбъркан човек, объркан. Сякаш все съм на кръстопът и не знам коя посока да избера. Финално, май винаги избирам тая, дето е по-тегава. Калдъръми. Завои и неизвестност. Ама някъде има море и вятър. Вълни и брегове. Живот и смърт. Видях как се ражда животът, Погледнах го в очите и се усмихнах. Два пъти. Усмихвам му се всеки ден. Онази с косата, не съм я виждала, ама съм ѝ бясна. Тя ми отмъкна много скъпи за мен хора. Взе и баща ми. Някой ден ще дойде и за мен. Не ме е страх, ще си разчистим сметките. Сега живея и искам още, дори на 40. Защото искам още да се смея и да разхождам внуци. Искам да си пия кафето и да се наслаждавам на студеното утро, преди още да е отворило очи. Виждам Джак Скреж по стъклата и той рисува добре. Аз не умея. Не умея нищо почти. Даже колело не карам. Пея фалшиво и ме е срам. Често се изчервявам. Имам двама мъже  вкъщи. И двамата не чистят и не готвят. Единият е голямата ми любов, другият притежава сърцето, душата и мислите ми. Защото ми е син. И двамата са със сини очи. Ама на детето са по-хубави. Имам дъщеря и тя е моето спасение. Очите ѝ са гора. Пъстра и с много слънце. Знае да пуска пералнята и да пържи наденица. Манджите ги готвя аз, ама ми писнаха. Нарязала съм един пазар с картофи за последните -15-16 години. Не карам кола, возят ме. Сутрин, до метрото. Скъса ми се ципа на якето и вятърът ме вцепенява, ама продължавам да вървя. На работа. След работа. Вървя. Имам малки бръчици около очите, не си купувам скъпи кремове. Обичам червеното вино и калвадос, ако брат ми ми го намери. Имам си коремче, а белите коси не ми отиват. Да живее боята за коса, особено синьо-черната! Мъжът ми казва, че приличам на момиченцето от Адамс фемили, ама по-дърто. Тъй де. Това съм аз, засега. Изморена, уплашена и с много мечти, все още. Баща ми казваше, че каквото правиш в живота си, правиш го до 40. После.. е късно. Е, татко, аз не постигнах, това, което исках. Дори не знам, постигнах ли нещо изобщо или всичко е просто лишена от смисъл инерция и затъване в едно тъпо ежедневие. Не зная. Ама още не съм се предала напълно. Твоето малко момиче е проклет инат. Такава съм. Като преди. Аз съм идиот. Побъркано творение. Нося всичките вселени в душата си и затова често плача и съм безутешна и пътят ми е така неравен. Остават само часове и времето ще смени първата  цифра в годините ми с тази, която ме плаши толкова много. Ама знам ли, може точно пък тя да е моята светлина. Може да е любов, надежда, небе и цвете. Едни хризантеми, дето кретат от година време, днес разцъфнаха.. в лилаво. А денят бе слънчев и топъл. НЕ ноември, днес бе моят ноември. Със смях. Отварям виното. Не празнувам. Изпращам подобаващо младостта си. Приготвих мусака за вечеря. Утре няма да чистя. Ще пея, нека е фалшиво. Денят е мой!

 

Ангел с кръвно налягане (за братята и сестрите)

Снощи сънят ми избяга. Метна се през балкона и хукна по улиците с листопада. Свиркането на вятъра не престана до сутринта. Въртях се, ставах, лягах и някак дочаках утрото. А то, едно такова сиво и ръмящо, нацупено и оплешивяло. Косите на есента са се пръснали по улицата и колите безжалостно минават през тях. Готова съм  да изхвърчам за работа. Приготвям набързо дребни за метрото и проверявам да не съм си изгубила книгата. Всичко е наред. Палим и се присъединяваме към останалите ръмжащи возила. С карането на мъжа ми, направо си летим. Без колан съм. Днес е Архангелов ден. И ще вали.
Казват, че всеки има своя ангел-хранител, който бди над човека и му показва верния път. И аз имам такъв, ама моят е от плът и кръв. Един рядко симпатичен компютърен специалист на четиридесет и малко, женен, с две деца. Познавам го от първите си дни, от ония бебешките. Не го оставях да се наспива и вечно ходеше уморен на детска градина. Ама не мрънкаше. Мрънкалото винаги съм била аз. И все заради мен, той обираше така познатия пешкир. С него растях, изпотрошавайки прилежно всичките му любими колички и камиончета. С него се страхувах от торбалан и пак с него разбрах, че това е майка ми, наметната с някакво палто.  С него отидох на първото си море без нашите. Все покрай него се мотаех , когато отидох в гимназията. В неговата. Най-хубавите купони бяха с него, най-хубавите момчета- също. Имаше там един.. Ама хайде да не прекалявам, че хората вече семейства имат, да не стават проблеми. То на шега, на майтап, ей ги минали четиридесет години, откак съм се появила и той е трябвало да дели всичко с мен. Дори и най-любимите му неща съсипвах. Тогава си получавах заслуженото. Някое и друго шамарче и шут по задника. Един път ми залепи пръстите с каноконлит и вика "стой така" и аз наивната си седя. После два часа се разлепях. Смешки, понякога и с грешки. Помня една вечер играехме с някаква топка в коридора и строшихме лампата. Целият блок угасна, а татко се къпеше. Майка оправи нещата. Занесе свещи в банята. Така ни се разминаваше често, защото имахме готини родители. После явно сме пораснали. Помня сватбата му, после и моята. Децата. Всеки вече със свое семейство. Понякога не се виждаме със седмици и почва да ми липсва, изпитвам едно такова усещане за нещо не наред. Ама всичко си е наред, защото знам, че той е толкова близо и че ако за пореден път някога се нуждая от помощта му, трябва само да позвъня. Дори да е за най-великата глупост на света, знам, че той никога няма да ми затвори телефона. Най-много да му вдигна кръвното. Защото той е моят брат, а аз съм вечно изгубващата се негова сестра. Драматичната аз и той моят ангел-пазител.
Честит имен ден, мило мое братче! Благодаря ти за всичко, което правиш за мен и за всички около теб! Зная, че не ти е никак леко, но бъди спокоен и уверен, твоят ангел-пазител бди над теб! Обичам те безкрайно! Вади уискито и ни чакай в неделя!

Шапка в тролея

Имах  шапка. Една такава синьо-лилава. Тип каскет. Не помня откъде си я бях купила, но много ми отиваше на налудничавата физиономия. Врътната с козирка назад, тя ставаше завършващият елемент в хулиганския ми имидж, щом времето застудееше. Там някъде на 19. Ама много ми тичаше тая шапка и настроение ми носеше, и емоция, и вдъхновение. Мотаех се с нея из Софийския, по улица Шипка, в Докторската градинка, по кафенета и барчета.Наслаждавах се на всичко, което имах. Весела бях, ама и тъжна понякога. Пиех коняк с бира и противно на очакванията не припаднах нито веднъж. Много глупости сътворих  и май нищо добро не излезе от мен. Е, като изключим двете деца, дето баш от мен си излязоха и смея да твърдя, че гарджетата ми са добри човеци. Ама това стана после, във времето след шапката.Нали помните, оная синьо-лилавата, с която почна историята. Тая шапка беше любимата шапка на любимото ми момче, онова, дето ме караше наляво-надясно с белия си Москвич. С него пиехме вино в репетиционната, дето си беше стопроцентово мазе в" Брезите". И буркани си имаше. Компотите не ги барахме, но червените печени чушки често ни служеха за мезе. Той свиреше, аз слушах и коментирах недостатъците на комерсиалното мислене. Философствахме редовно и разпалено. Някъде на Витошка имаше денонощна пицария и там закусвахме в 4-5 сутринта. После се прибирахме и правехме любов. Тогава махах шапката. У тях имаше лилави пердета, а отвън огромен орех, в който живееше някакъв кълвач. Често ходех там, за през нощта. Все тая зима ми е пред очите. Все зимно ми е и бяло, когато мисля за тогава. С шапка съм и вали пухкав сняг. Падат бавно бели пера. Разделяме се при часовника на Лучано-то, някъде преди да е изпуснал последния автобус. И все не се разделяме. Аз все си тръгвам, ама все не тръгвам. Целува ме под часовника. Бяла е нощта. И наша.
После загубих шапката. В един тролей деветка. Отивахме някъде на купон, тролеят бе празен, май само ние бяхме вътре.Помня, че пътувахме по Раковска. Шапката ме дразнеше и я махнах. Нещо ме беше стегнало сърцето. Усъмних се. В любовта. В оная, дето все я мислим за вечна, която идва ненадейно, преобръща светове и изгаря сърцата ни, която ни дамгосва с нечий лик и име, обърква ума ни и ни превръща в нейни покорни зомбита. Бях зомбирана от любов, ала не вярвах, че той е зомби също. И започна да ме сърби. Всичко. И главата. От шапката. Премного любов. Щяхме да изпуснем спирката. Слязохме през последната врата. Щрак. Затвориха се вратите. Щрак и се сетих, че шапката остана на седалката. Тичахме да спрем тролея, ама гадният шофьор не спря. Така останах без шапка, ама момчето ме държеше за ръката. Дали не беше зомби и той? " Ще намерим друга"- ми викаше с идеята да ме успокои. Ама аз си бях спокойна и така. Даже ми беше станало по-леко. Шапка, някаква си шапка! Да върви по дяволите! Тръгнахме и пак заваля. Онзи сняг като бели пера. Падаше по косата ми и я мокреше. Спряхме и той ме целуна. Не устните, а косите ми. Тролеят вече беше далеч. Шапка нямаше. Оттогава са изминали двадесет години и ако се чудите, момчето с Москвича е мой надлежен съпруг и баща на двама бесни тинейджъра, които му късат нервичките,
Времето застудя и хората взеха да си слагат разни шалове и шапки. Аз шал имам,няколко даже. Ама шапка не слагам. Как ще погали момчето косите ми? Все още съм зомбирана, знам.  А дали е още зомби той? Хм, ще проверя довечера щом се прибера от работа. Чакам го да дойде с Реното. Москвичът ми липсва.
П.С. Ако някой случайно прочете това и ако още по-случайно по някаква случайност преди 20 години е намерил шапка, тип каскет, синьо-лилава на цвят, в един тролей деветка,  да знае,че е моя. И не я ща!

Извън времето

Мичурин. Сякаш много отдавна. Аз- за първи път на море след четири години отсъствие. Изгоряла и с 39 градуса температура. Учителката ми по биология ме маже с дефламол от буркан. Лепи марли по гърба ми и ме хока. Аз хлипам и пустосвам собствения си инат да не се намажа с плажното масло, когато му беше времето. Притворила съм очи и въпреки болката се подхилквам. Още с пристигането си в лагера, една групичка бесни мацки-хулиганки измъчихме биоложката да ни пусне до кея...да скачаме от кулата. И тя, женицата, иска-не иска, дойде с нас, да не ни счупи хатъра. Помня..Покатерила съм се по ръждясалите железа, стоя и гледам под себе си синьозелената тъмна вода. Слънцето капе по нея и се разтапя в прегръдките ѝ. Аз се вълнувам, не ме е страх да скоча, но ми харесва да се взирам в морето. Някой се изкачва до мен. Момиче, с пепеляво руса коса и закачлива усмивка. Запознаваме се. Тя-  Луиза, аз Елена. По-късно станахме Лизи и Лени. двойното Л. Там я срещнах за първи път и така ще я запомня завинаги. На високото, над морето, със слънцето и шума на вълните, с босите крака и ръждясалия винкел.Прекарахме страхотни две седмици, въпреки моето изгаряне и доволното дежурене в стола. Не си разменихме телефони и адреси. Не помня защо.
След година се озовах в Бастилията. Това е може би най-забележителната гимназия в София. Гледам по списъците в кой клас са ме разпределили и неочаквано до мен съзирам  познати дяволити очички, които се взират в същия този списък. Оказва се, че сме в един и същи клас. Така започна всичко. Така започна нашето пътешествие, което едва ли някога ще свърши. Бяхме на по 17 години, когато тя замина с майка си в Австрия и остана да учи там, За мен липсата ѝ беше драматична. Усещах се сама, загубена, изгубена. Всички ми бяха чужди, престорени и глупави. Тя вече не беше до мен, за да ми се присмива на смешната пола, с която съм решила, че мога да впечатля онзи забележителен Емил, не беше, за да ми каже, че обеците ми са ужасни или че съм прекалено рошава. Ягодите с кисело мляко вече не ми се услаждаха така, както, когато ги ядях с нея. Седях на чин. Повечето време сама. С нея често седяхме на пода, върху раниците.Класът ни беше голям и в някои часове нямаше достатъчно столове. Сега имаше един повече. Много страдах и пишех. Много писма. Крояхме планове. Искахме да отидем на концерт на Гънс във Виена. Тя ми разказваше за всичко, което я впечатлява, за всичко, което я дразни или натъжава. Сърдеше ми се, че драматизирам и страня от съучениците си. Натякваше ми да престана да се тюхкам по въпросния Емил, ами да взема да направя нещо. Аз естествено нищо не направих. А Емил си намери гадже. Туй то.
През лятната ваканция тя си дойде за няколко дни. Срещата ни беше на Софийския университет. Помня лепенката на врата ѝ. Беше отслабнала, но в чудесно настроение. Трябваше да се върне във Виена за някакви изследвания, нищо сериозно. Така ми говореше, а аз изобщо не ѝ вярвах. Тогава я видях за последен път. Беше август, а аз изпитах студ. Винаги са ме преследвали предчувствия и добри, и лоши. Продължих с писмата. Намерих приятели сред съучениците си и Лизи беше доволна, че съм престанала да се държа като завършен идиот. Когато питах какво се случва с нея, тя ми отговаряше, че я лекуват и всичко ще се оправи. Скоро обаче в думите ѝ проникна страх. Чувах го и го усещах. Виждах го и по на места размазаното мастило на химикалката..Тя ме лъжеше, а аз исках да вярвам в лъжите ѝ. Линиите на буквите спряха да бъдат точни и ясни, все повече се пречупваха и удължаваха. Все повече разбирах, че на концерт на Гънс няма да отида..с нея. А без нея не исках. Един ден получих писмо от майка ѝ. Лизи вече не можела да движи ръцете си, но искала да ми напише писмо. Не за сбогом, само за довиждане. Пазя го. Двадесет и три години вече. В него всичко е светло и хубаво, и детско. Там е тя,там съм и аз. Там са усмивките, сълзите и сополите ни. там са ни лудите мечти и надеждите. Там съм с онази шашавата пола и грозните обеци, там е тя и яде ягоди, нахилена до ушите, със скъсани дънки, на пода зад последния чин.Отиде си на 17, в деня след рождения ми ден. Не би могла да стори друго. Притежаваше завидно чувство за хумор.
Днес вървя из централните гробища и не знам изобщо какво правя тук. Адски е кално,а дъждът и виелицата са съборили дървета върху гробовете. Паднали кръстове, разпилени увехнали цветя, парчета от мрамор и кал. Гъста и лепкава. Като смъртна тъга. Намирам гроба ѝ след дълго обикаляне и оставям малка свещ да гори до паметника. Отдавна никой не е идвал тук. Аз също. Защото не вярвам в гробища и ковчези, и в смъртта не вярвам. Тя замина някъде, може би далеч, а може би не чак толкова. За мен тя е извън времето,извън времето на часовника ми, на деня и нощта, извън времето което сси мисли, че ни владее. Тя си беше инат и не обичаше никой да владее нито мислите, нито душата ѝ. Вироглава и непримирима си дигна чукалата и замина. Мъката е за тези, които останаха. За мен. Ето, минават си годините,но спомените не бледнеят, а сякаш се покриват с патина, от която стават даже по-силни и по-ярки. Няма да плача. Прощавай, приятелче! Някой ден ще слушаме заедно Гънс, когато ти дойда на гости. Извън времето. Засега оставам тук, имам още неща да свърша, преди и аз да си бия шута. Обичам те. Помня те. Обещавам да си купя нова пола и някои по-модерни обеци. Знам, че се смееш сега. Ягодите не изчезват от пазара и през зимата, дано да намеря вкусни. Пуши ми се. Чао, миличка!

Децата от (в) квартала

Напоследък в мрежата често се натъквам на различни статии за това, какъв е бил животът на децата през 80-те. Какви сме били, какви кренвирши сме яли, къде, как и какви игри сме играли. За жмичката и филиите с лютеница. За чавдарчета и пионерчета. За печените картофи и ластика. За Седморката на Блейк и фунийките с карфици. Да, нещо такова беше детството на децата през 80-те. Първо и второ поколение таралежи без бодли. Дали е било хубаво и забавно без смартфон и триста канала телевизия? Беше. Ама свърши. Днес, децата на 80-те попрехвърлят четиридесетте години и си имат свои деца. И аз имам. Две. Тинейджъри към момента. Много неща ме дразнят и вадят всекидневно от равновесие, къде неща свързани с държанието и поведението им, къде с отношението им изобщо към живота. Дразни ме болната зависимост от телефоните, тъпоумните селфита, в които момичетата приличат на патки, а момчетата надуват мускули с идеята да впечатлят същите тези патки. Дразнят ме всичките тези "лайкове", сърца, кучета и котенца,прегръщащи сърца или раздаващи целувки. Дразни ме фактът, че не желаят да четат книги, ненавиждам напушения Cartoon network и бляскавия Disney. Мразя да ми говорят на"бе", да ми нервничат, да ми се сопват и да ми обясняват колко аз нищо не разбирам. Мразя да ми  се цупят, че не мога да си позволя Nike за 300 кинта или hover-board( каквото и да е това) за 700. Мразя да ме сравняват с майката и бащата на Пешо, Гошо или някой си Емил, дето имали не знам си каква яка кола, живеели в най-най-невероятната къща, а пък на децата си купували не знам си какви дрехи, обувки и телефони. Е, сори, казвам аз, ама ние не можем. Можем това и това, ама онова не ни е по джоба. Следва задължителното цупене. И на мен ми е криво. И аз искам да им купувам разни хубави и модерни нещица от време на време. Но повече съм бясна. Аман. Писна ми да слушам кой колко пари имал и колко е яко да си богат. Взе да ми се гади от BMW-та, Porsche-та, Iphonе-и и почивки в Суринам или някоя подобна изчекната дестинация. Сигурна съм, че животът ще продължи, дори и  ненадейно да изчезнат всички тия преструвки, родени от нечие болно съзнание.Разни много "болни" хора пробутват на децата ни нова ценностна система, базирана на притежанието на вещи с висока стойност. Предмети. Диктуват пълна промяна на ценностния регистър. Извинете, ама за чий са им на децата Моцарт, Дега или камо ли Достоевски, Сега ние си имаме Криско, Гери-Никол, Митьо-Пищова, Галена, Малена, имаме Пайнер, а Пайнер е ПЛАНЕТА, ей! Я, всички бързо горе по масите! Друснете му един як кючек. За най-готината мацка-подарък! Чифт нови гърди за абитуриентския бал! Те това е нашата еволюция, нашият интелектуален напредък, грандиозен естетически и етичен подем на нацията! Шибнахме дъното на човешкия упадък, а седим и пляскаме с ръце от радост. Даже и поглед не вдигаме нагоре. Седим си на дъното на бездната, потънали в някакъв смрадлив бълвоч и кълчим кълки до припадък. Децата ни се хранят не с любов,а с екстази. Заместваме живота с фалшификат. И все по-добри ставаме, а фалшификатите все по-квалитетни, рафинирани и смъртоносни. Разни тлъсти гноми се опитват всячески да удавят децата ни в една измамна реалност, да ги подчинят на долнопробните си жалки въжделения за охолство, надмощие и власт. Ама тия същите гноми забравят явно, че децата днес са деца на онези деца от 80-те и те няма да оставят нещата така. Може да не карат BMW-та, може да живеят в скапана панелка и едва да скалъпват месеца, може, ама те познават истинския свят, защото са деца на Моцарт и Шопен, на Дега и Достоевски и знаят, че за всяко престъпление си има наказание. Престъплението срещу децата,  обаче е престъпление срещу живота, срещу неговата най-жива и одухотворена форма. Затова и наказанието на престъпниците ще е тежко. Днес таралежите от 80-те са изправени пред феномена на погубената човечност. Но те все още имат вярата, силата и куража да се противопоставят на всяка пагубна демагогия, която се опитва да посегне на най-святото, на децата им, на новите таралежчета, които все още не са намерили своя път. Да, тарлежите се раждат без бодли, но нашите отдавна пораснаха, ще пораснат и тези на нашите деца.
.. И тази вечер ще се прибера, ще приготвя вечерята, ще изтърпя някое мрънкане за нещо си, ще се ядосам вероятно за някоя слаба оценка в училище и за това, че прекаляват с фейса. Ама ще ми мине, защото вярвам в тия мойте двамата, в пламъка в очите им и в добротата, която носят. Тя ще ги направи човеци. Успешни или неуспешни, талантливи или не, това са моите деца. Вашите деца. Обичам ги точно такива, каквито са. Друго нищо не ми е нужно. Имам си всичко. Дано и при Вас е така!

Господи, колко си хубава..майко

Октомври се извалява в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си. Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам,че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все  викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз и се смеех навремето.Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи за нея по телевизията. Тя не е актриса, лекар или учител. През целия си живот се е занимавала с търговия. Работеше в едно външнотърговско предприятие и контактуваше с много и различни хора. Обичах, когато ме взимаше с нея на работа. Старата сграда, в която миришеше на хартия, столова и скъпи парфюми. Тази ужасна комбинация от миризми е залепнала някъде по рецепторите ми и щом помисля за нея, веднага ме изпълва. Обичах да ходя там, да обикалям по етажите и да разнасям на хората разни "важни" документи, под претекст, че помагам на майка си. Тя беше вечно много заета. Ходеше по преговори с чужденци, пишеше писма, договори, справки и всякакви там, чужди мене неща. Но най-обичах да ме води в работата си, защото умирах да гледам как всички се обръщаха след нея. Жените с лека завист, мъжете с прикрито обожание. Да, беше красива. Много. Помня блясъка на дългата ѝ тъмна коса. Винаги скромно и елегантно облечена. С малко грим. Без маникюр. Като момиче. Очната линия подчертаваше красотата на кафявите ѝ топли очи. Сутрин я наблюдавах как с прецизна точност и само с едно движение я нанася в долната част на клепача. Съвършеното движение. Виждам, че го владее и до днес.
Майка ми, Тя присъства във всеки епизод на живота ми. Благодарна съм ѝ точно за това. Тя не ме изостави никога. Никога не се разочарова от мен и от безумните ми постъпки. Никога не ми обърна гръб, дори и когато си го заслужавах. Намираше решение за всяка моя болка. Понякога решенията, знам, са ѝ коствали много. Понякога си мислех, че я мразя за някои от тях. После разбирах, защо е направила така. И я обичах. Възхищавах се на силата, с която понасяше всяко страдание, всяко лишение, всяка загуба и болка. А в живота и имаше страшни неща. Такива, пред които човек трудно устоява и успява да не се погуби от болка. Благодарна съм и за това, че голямата и любов и грижа дариха още 13 години живот на болната ми баба. Помня,че трябваше да работи и на второ място, за да успява да плаща за мед. сестри и лекарства. Друг на нейно място щеше да прати баба ми в някой забутан старчески дом, в който я изкара 6 месеца, я не. Предлагали са и, знам. Но тя не се поколеба нито за миг. Нищо, че това я лиши от спокойствие и почивка години наред. Не се оплака нито веднъж. Това беше първият ми голям урок, който научих от нея. За силата на любовта. Любовта, която не предава, която и от оня свят е способна да те върне. Когато баба ми почина, майка беше съкрушена. Казваше, че вече е сираче, че с баба ми си е отишло нещо, което и е давало сили да понася всички трудности, които среща човек. Благодаря ти, майко, че ме научи да обичам, че ме научи какво е да си силен и да не се предаваш. дори и когато всичко изглежда безнадеждно изгубено. Много пъти ми е ставало тежко и съм имала трудни моменти. Тогава почвам да рева. Безутешно. Благодаря ти, майко, че във всички тях си била до мен и че не ревеше с мен, а успяваше да ме успокоиш и да ми намериш пътя, пътят, който имам способността да губя често, защото аз, майко не съм така силна като теб. Само веднъж съм я виждала да плаче от страх, от истински, ужасяващ страх да не изгубиш някого, когото обичаш. Синът ми беше само на 10-11 месеца и беше пипнал някакъв кошмарен вирус. Не пиеше, не се хранеше и тотално се беше обезводнил. При поредната смяна на памперса, той забели очи и побеля, стана сиво-син. Аз естествено изпаднах в някакво нереално страшно състояние и единственото, което в ужаса си направих, бе да го вдигна и разтреса. В следващия миг, той отвори очи и се усмихна. Така не съм ревала от ужас и щастие никога. Майка ми бе видяла цялата сцена и тогава я видях, че се пречупи и се разрева. После дойде да ми помага. Благодаря ти, майко, че беше с мен в този страшен миг.
Майка ми. Помня, че на 5 трябваше да замина с баба ми и дядо ми да живея близо година в Мозамбик. Тогава не знаех къде по дяволите е това, нито колко далеч ще бъда от нея. Помня деня преди да замина. Бяхме на сладкарница и тя все ме галеше по главата и ми говореше да не се страхувам, че ще ми пише всяка седмица. Тогава нямаше още мобилни телефони, а избирането на чужбина, дори и на консула, в случая дядо ми,  в българското представителство там, се следеше зорко от разни мъртви душици. Заминах с подпухнало от плач лице. Живях близо година на брега на океана, в една страна с уникална природа. Видях невероятни красоти, За мен се грижеха много, но не бях щастлива. Там станах на 6. Това е единственият ми рожден ден, без присъствието и прегръдката на майка ми. Върнах се, за да започна първи клас. Помня майка на летището. Побеснях от радост и се залепих за нея като пиявица. Така я бях ощипала, че няколко седмици ѝ стоеше синина. Бях си у дома. При нея. Това за мен бе всичко, което бях искала през тази година на раздяла. Благодаря ти, майко за писмата, които ми пишеше и че често намираше начин да се обадиш по телефона, за да чуеш разплакания ми глас. Сигурно ти е тежало, прощавай.
Прекъсвам. Звъни ми телефона. Майка ми. Иска да ни приготви нещо за вечеря, да не съм се мъчила след работа да готвя по никое време, пък и тя какво да правила. Сама, като някои идиот. "Добре, сготви на децата от твойта мусака, ще мина след работа, към седем да я взема". Затварям. Сама е, знам. Все така е. Вече повече от три години. Минава си времето, ама мъката си е все тая. Откакто баща ми си отиде. Тя не е същата. Силите и си отидоха, усмивката и радостта изчезнаха безвъзвратно. Съжалявам, майко, че не успях да спася баща ми от болестта. Бих направила всичко, за да бъде той с теб сега. Вярвай ми, опитах. Надявах се, молих се, ала напразно. Помня,че в един миг май се предадох, загубих надежда. Но не и ти! Ти вярваше до последно, че той ще се оправи и правеше всичко по силите си, за да стане така. Какво ли не стори, майко?! Какво ли не даде от себе си за татко, защо продължаваш да се виниш? Преди години баща ми се разболя от рак. Оперираха го. Имаше терапия. Вече не можеше да говори, само едно шептене се чуваше. Носеше тънък шал около врата, за да не се вижда операцията. Майка започна да работи от вкъщи, за да се грижи за него. Два пъти на ден сменяше превръзката...четири години. Аз трудно разбирах, когато баща ми се опитваше да ми каже нещо, но тя разбираше всяка негова дума. Не знам колко е плакала и как е крила сълзите си от него и от нас. Но ракът не си отиде..върна се и за два месеца ми отне бащата и нейната единствена любов. В последните седмици говореха само очите. А в тях пак беше оная любов, голямата, дето не хленчи и подсмърча, а грее като звезда в пълния мрак. После, една сутрин, татко си отиде. С отворени очи, за да ги вижда тя. Колко обича тя тези негови небесносини очи! Сега майка ми живее в спомена за тях и всичко, което е било помежду им. От онзи миг, когато едва на 15 години се влюбва отчаяно и завинаги в него..някъде в Борисовата градина.
В къщата винаги гори малко кандило, до него е снимката му. Тя брои дните откакто него го няма. Разказва ми, когато го сънува. Винаги е млад в сънищата ѝ. Благодаря ти, майко, че направи невъзможното, че подари всяка своя частица, за да спасиш татко. Ти успя, любовта ти, майко ще е с него навсякъде. Знам, че искаш да склониш глава на рамото му, както в деня на сватбата ви и само за това копнее сърцето ти. Един ден и това ще стане. Но не още. Твърде си ми нужна, за да те пусна да си идеш. Аз все още съм твоето малко момиче, което не обичаше да слагаш маргаритки в косите му и което вечно губи пътя си. Благодаря ти, майко, за сърцето, което носиш, за любовта, която грее в нас и в сърцата на внуците ти!
Тръгвам. Гледай да си свършила с готвенето. Ще мина да взема цигари.

  

Ян-Чо и магията на четирилинките

Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян- Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата стъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едвам успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дранкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото в подножието. Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, която растеше около пещерата, но не ставаше за дъвчене, защото имаше ужасен вкус на глина. Откакто се разболя, Ян-Чо все по- често седеше в своята рисункогалерия и се забавляваше  с чудноватите образи по стените. Времето беше лошо и макар да искаха, децата не можеха да достигнат пещерата и да донесат храна на болния великан. Бяха му останали само няколко печени чушки и пет-шест саламогевречета. Заваля сняг и продължи да вали цяла седмица. Слънцето не се показваше и шарените петна изчезнаха от стените. Стана тъмно и много студено. Огънят не можеше да стопли големия Ян-Чо. Завит с осем чергоюргана, той трепереше, а носът му не спираше да тече. Сополокърпичките бяха на привършване. Нещата отиваха на зле. Той хвърли последните няколко дънера в огнището и отново се сгуши под завивките. Заспа. В пещерата стана тихо, само от време на време се чуваше хъркошмъркането на великана. Сънуваше селото. Беше лято и пеперудите шареха въздуха с крилца. Вятърът рошеше косите на момичетата и замяташе прането по просторите. Бели чаршафи като огромни бели крила блестяха навред. Децата тичаха и пееха " Ян- Чо, Ян- Чо, весел Великан-Чо, Я, ела ти ту-ка, с тебе няма ску-ка! ".  Той ги гледа отдалеч и се смее така, та се тресе от смях. Едно момиченце с руси плитки тича и се спъва в десния му крак.
- Нося ти четирилинка! За здраве и късмет!- казва засрамено тя. Намерих я при потока, там където слънцето се къпе при залез. Тя е вълшебна, пази я! Да не я изгубиш! - усмихва се и побягва назад.
"Четирилинка- що за чудно растение"- питаше се Ян-Чо. Че и здраве и късмет да носи?! Ще я скрия под триъгълния камък,  в кутията с нещоправячките . Знам ли, може да притрябва някога".
Лаеща кашлица разтърси пещерата. Ян-Чо се беше събудил и се въртеше под завивките, измъчван от болестта. А какъв чуден беше сънят, как топло и шарено бе всичко в него. Още чуваше смеха на децата и тропането на малките им крачета. Белите чаршафоптици с вълшебни блестящи криле и... " Ооо, четирилинката! За малко да забравя! Дали я пазя още под триъгълния камък?" Надигна се великана и отиде при камъка до входа на пещерата. Дебела кора лед блестеше по повърхността му. Опита се да го премести, но не успя. Пробва още няколко пъти и накрая камъка падна встрани. Ян- Чо подири с поглед кутийката с нещоправячките. Малка червена кутия с изрисувани птици и слънца. " Тук трябва да е!". Намери свирка, парче от плат, рибена кост и лунен камък. Четирилинката беше най-отдолу. Ян-Чо въздъхна. "Едва ли ще помогне, твърде е изсъхнала вече, а и е толкова малка! Сложи я в ръката си и затвори очи. " По- добре да хапна нещо. "- помисли си той. Но нищо за ядене не бе останало вече. Напълни чаша вода и приседна до угасналото огнище. Пусна четирилинката в чашата и я изпи на един дъх. Беше му студено и се скри под завивките. Но вече не му се спеше, а по стените почнаха да пропълзяват шарени петна. Слънцето се е върнало. Великанът се изправи и се протегна. Носът му бе спрял да тече, а гърлото не го дереше вече. Изведнъж почувства, че отново става силен. Наметна стария си палтошлифер и показа глава навън. Да, слънцето се беше изпъчило над планината - голямо,жълто и топлещо. Под снега се показваха кокичета. " Четирилинката - усмихна се великана- Тя ме излекува. Вълшебство голямо е скрито в нея! Що за невероятно растение! Ще посадя хиляди от тях , за да има вълшебство за всички. Но първо ще трябва да открия поне една! Така рече великана и заслиза от планината.

 

Маслини, смокини и малко любов

Ти си тиха любов, моя малка магия,
в шепа зелени маслини те крия.
Кръглоизгряла луната гледа нацупено
под водите лицето си счупено.
Нашата нощ идва и стъпва полека
по разплискана лунна пътека,
с тъмния пясък от звезди разлюлян
с вятъра тръпнещ и леко пиян.
Нашата нощ бяга боса по устните
с дъх от смокини гали по пръстите.
С косите от залез и червено стъкло,
рисува любов по прозрачно платно.
Спри я, аз изгрях във очите ти вече
и онази тъга е твърде далече.
Спри ни нощта,Аз сега те обичам.
Нека останем, Аз страха си събличам.
Денят е лъжлив, стига толкова тичане,
нека сме нощ и безкрайно обичане.

Макове (На западния фронт)

Виждам маковете нацъфтели-
аз скрита съм под мократа трева
и облаци на мене сиво бели
и три пъти погубена земя.

Веят се разкъсани дантели
и пада на парчета светлина
над твоите увехнали и бели
почти забравени слова.

Вятърът е бавен, твърд и кисел
подгизнали са нашите мечти.
над западния фронт се е улисал
крадецът на осъдени души.

Валят звезди в картечен огън
пречупва се нощта във шепа пръст
трепери въздуха, залян от спомен
и маковете греят-кръст до кръст.

Сънувам теб

Ти идваш с нощта и дъжд на тирета
в съня ми събуден, с луна на райета.
в мисъл печална на голи тополи,
в облаци сънени и мои, и твои,

Сега аз съм бяла и нощна, и лека
и съм простор, и съм скрита пътека.
Пролазва змия в разораната нива,
слънце ме спуска и мрак ме залива.

А там в цветовете на белия ирис,
нежно смълчани, без дъх и без мирис,
сълзите ми хладни с цвета на опал,
шепнат, нашепват най-тиха печал.

Разливам луната по моите стъпки,
в бледи лъчи като стъклени кръпки.
Вълна след вълна и дъжд на тирета-
превити тополи и лунни въжета.

Дните ни

Твърде зелени са дните ни.
Подивяла е всяка пчела,
зеленият цвят на очите ми
предизвика зелена вълна.

Така на зелено прелитаме
болки, обиди и страх.
с дъжд от зелено обичане
и зелени ампули със смях.

Обещавам да бъда зелена,
дори и денят да е лош,
дори нощта да зъзне студена
дори да останем без грош

ще имам очите ти сини
и триста глътки живот
рисувам гора от маслини,
зелени и пълни с любов.

Една мечта

Беше малко преди края на учебната година. Една вечер трябваше да остана сама у дома.Малко се страхувах, не обичам да се случва така, особено щом навън се стъмни. Нашите трябваше да свършат някаква работа и ме предупредиха, че ще закъснеят. Реших, че ще съм по-спокойна, ако се занимавам с нещо. Приготвих вечеря и подредих масата. Брат ми щеше да се прибере до час. Това ме успокояваше. Странно как в тишината на една къща може да има толкова различни шумове. Сякаш къщата говори. Това ме плаши, дори да знам. че не е истина. Усещам тръпки по тялото и ми идва да се скрия под леглото. Не го правя. Аз съм вече почти на единадесет години, не мога да бъда страхливо дете. Правя салата и варени яйца. Зайчето в клетката до мен хрупа сено. Навън става тъмно. Вратата скръцва. Брат ми се прибра. Отдъхвам си. Вечеряме и си говорим разни смешки. Става късно. Мама се обажда. Идват си. Ние сме уморени и решаваме да си легнем. Оставяме масата чиста, само с две чаши и бутилка вино, което сме намерили в шкафа. Заспивам, леко и тихо. На следващата сутрин мама и тати ни будят, не рано, към обед. Искат да ходим в планината. На нас не ни се ходи там. Предпочитаме на вилата. Те са съгласни. След два часа сме там. Тати коси тревата, брат ми помага. Мама оправя къщата, аз подреждам масата под черешата. Ще обядваме. Зелено е и тихо. Топло и мирише на лято. Денят минава бързо в работа и игри. Хубаво е, когато сме заедно. Мама целува тати, после и нас, това тя не забравя. Нося вода от чешмата и съм мокра, но ми е весело и забавно. Подухва. Идва вечерта. Тати пали огнището, което дядо направи. Мъчно ми е, че го няма вече, но тук усещам, че той е с нас и ни се усмихва. Отгоре... Правим скара, мирише много вкусно. Облизахме си пръстите и ни се доспа. Мама ни завива и целува за лека нощ. Заспивам. Сънувам. Имам куче. Тичам с него на двора и то лае щастливо. Събуждам се. Слънцето вече се е показало. Все още чувам лай. Ставам и слизам бързо по стълбите. Отварям вратата и го виждам. Ето го. Малък и сладък, маха с опашка. Красавец. Прегръщам го и събуждам всички. Мама и тати се смеят. Брат ми е щастлив, аз два пъти повече. Хубаво е да имаш мечта, но по-хубаво е, когато тя се сбъдва.

Велур (Suede)

И какво като гледа на запад
моят прозорец с уморено стъкло?!
почука луната и тръгна нататък,
завита небрежно от звездно крило.

Посипа брокат по заспалите улици,
над тъмните лампи изпусна нощта
блесна във сълзи и ронени люляци,
разлюля светлини след дъжд и нега.

Кацна над моста и тъмните камъни
разляха очите й в тиха вълна.
спяха на дъното черните кратери
реката удавяше стара луна.

Само една

Аз съм само жена,
една раздърпана Ева,
дошла тук сама,
без билет и постеля.
Сложих на кръст
две парчета от мене
и поникна трева
от останало време.
Аз съм само жена-
с очи на смокиня.
И съм тъжна и зла,
и море, и пустиня.
Аз съм дъх на сърна
и съм крясък на жаба,
Аз съм пълна с нощта,
а денят ме раздава.
Ставах дива река
и на моста опора
бях и тъмна страна,
бях и слънце в отвора.
Смених имената си,
но сърцето опазих.
Вярвах, обичах и
страдах и мразих.
Хвърлях се в битка
за няколко гроша,
бях и силна и смела,
и добра или лоша,
бях и грозничко пате
и прекрасна любима,
Бях до лудост свободна
и до болка робиня.
Аз съм само жена-
една разпъната Ева
прости ми сълзите
аз това не умея.

Най-хубавото цвете

Беше в края на март, в самото начало на пролетта. Времето на първите цъфнали дръвчета и първите топлещи слънчеви лъчи. Мая се возеше в автобуса. Отиваше на гости на баба си за почивните дни. Денят беше труден и Мая беше уморена. Въпреки това имаше настроение, защото с нетърпение очакваше да се види с приятелките си и да си почине от уроците. Слезе на спирката на пазара и бързо премина покрай сергиите за плодове и зеленчуци. Спря пред цветарницата, за да купи цвете на баба си, но вече бяха затворили. Направи кисела физиономия и се затича да хване идващия трамвай. Спъна се в нещо и за малко не падна на плочките. На земята лежеше изпокъсано коренче на някакво растение. Вероятно цветарката го бе изхвърлила преди да затвори. Мая не знаеше какво е, но се наведе и го взе. Изпусна трамвая и тръгна пеш. След десетина минути пристигна в дома на баба си, която я чакаше, подпряна на прозореца. Сложи коренчето в чаша вода и го остави на прозореца. Вечеряха и си говориха за разни забавни случки от миналото лято. Плануваха какво ще правят тази година щом дойде ваканцията. Тогава се събираха всички деца и беше весело. Стояха до късно навън и се забавляваха. Бяха решили да си направят специално място в градинката пред блока, където да сложат пейки и масички. Мислиха да засадят много цветя и да сложат оградка, за да не ги стъпчат хората. Затова и се събираха през тези почивни дни. Трябваше да почистят пространството, което искаха да направят свое специално място. На следващата сутрин Мая стана рано, беше се наспала и нямаше търпение да се види с приятелите си. Събраха се към десет часа и заоглеждаха градинката, която трябваше да почистят. Имаше толкова много боклуци. "Какво ли не изхвърлят хората!" - помисли си Мая. Започнаха работа и не спряха чак до вечерта. Уморени, но ведри, подредиха събраните боклуци. Бащата на Яна щеше да им помогне с изнасянето. В едни чували бяха събрали стъклените бутилки,  в други - хартиените опаковки, в трети - пластмасовите отпадъци. Натовариха ги в пикапа на таткото на Яна. Той беше обещал да ги разнесе до различни пунктове за разделно събиране. От стъклените и хартиените отпадъци щяха да вземат и някакви пари. Тях вече бяха предвидили да използват, за да си помогнат за купуването на оградата за  градинката. Пейките и масичките бяха подарък за децата от възрастните в блока. Тази нощ Мая заспа рано. Сънуваше странен сън. Градинката беше готова. Пейките - шарени, масите - зелени. Имаше много цветя навсякъде. И ограда. По средата на градината - чудно цвете с лилаво-бели листенца, по които се стичат едри капки роса. Събуди се усмихната. Беше забравила за коренчето, което намери, а днес щяха да садят цветята. Оправи се набързо, целуна баба си и излезе. Другите вече бяха долу и я чакаха. Имаха много луковици и коренчета.Засадиха всичките. Последно, Мая засади намереното коренче, точно в средата на градината, така, както беше в съня ѝ. Донесоха пейките и малки зелени масички. Със събраните пари от върнатото стъкло и хартия, бащата на Яна бе купил чудесна дървена оградка. Поставиха и нея. Градината стана чудесно място. Сега оставаше само да дойде лятото и прекрасните топли вечери.
Минаха няколко месеца, градината разцъфтя и стана най-красивото място в квартала. Децата от съседните блокове често гостуваха. Всеки носеше по нещо за хапване и за забавление. Всички помагаха да се запази градината хубава и чиста. Мая вече се бе пренесла у баба си за ваканцията и игрите нямаха край. Само едно нещо не ѝ даваше мира. Нейното цвете не беше разцъфтяло, а така го чакаше, така се грижеше за него всеки ден. То беше станало високо и с много зелени листенца по крехкото стебло, но цвят нямаше. Беше края на юли, когато един следобед заваля страшен порой. Гърмеше и се святкаше и през нощта. Нямаше как да се стои навън. Тополите се превиваха наполовина от силния вятър. Огромни капки дъжд чукаха по прозореца. Но най-накрая утихна. "Не може вечно да вали!"- мислеше Мая. На сутринта слезе с децата да огледат градината. Дъждът и вятърът бяха наранили някои от цветовете, но изглеждаше, че скоро ще се съвземат. Мая приближи и погледна своето цвете. Големи лилаво-бели цветове се бяха отворили и по тях се стичаха сребърни капки роса. Като в съня. Мая заплака, беше толкова щастлива. Тя притежаваше най- хубавото цвете на света.

Яна Рафаилова 10г.

В мислите

Родих се не много отдавна, в една мартенска нощ, точно преди зимата да си отиде. Събудих нощта с вик и се сгуших в обятията на една изтощена жена. Не помня, но знам, че тя плачеше и целуваше очите и малките ми тогава ръце. Една жена с пъстри очи и тъмни коси. Беше много млада, почти момиче. Усетих топлината на ръцете ѝ и разбрах, че това място трябва да е хубаво, макар ново, макар студено и непознато, щом тя е тук с мен. После студът изчезна, страшното непознато стана моят свят и видях момичето, което целуваше очите ми. Познах я, нея, моята майка с пъстрите ѝ очи и топлите ѝ длани. Тя беше красива и тиха като първата роса по младите треви. Ухаеше на май и детелини, на току що откъснат ябълков цвят. Щом я познах, вече знаех, че съм защитен и тъмните бури нямат да ме вземат никога, защото тя ще бъде там, до мен и с мен. Започнах да раста, спокоен и щастлив. Научих се да ходя, после да тичам. Научих се, че може и да паднеш, но можеш и да се изправиш. Разбрах, че понякога боли, а сълзите са солени и горещи. Познах деня и нощта, срещнах сладките сънища и  силната прегръдка на баща ми. Ядосвах се на бебешкия плач на малката ми сестра, но не спирах да галя тъмните ѝ  коси. Имах  игри и играчки . Книжки за оцветяване и скрити бонбони в шкафа. Усещах как вътре в мен има нещо, което тупти, понякога по-бързо, понякога по-спокойно.То говореше и аз го разбирах. То ме водеше към нея, все към нея. Тичах, за да хвана ръката ѝ, а тя се смееше като дете и рошеше косата ми, целуваше ме  и съчиняваше весели приказки за мен. Трябваше да работи и аз се озовах в детската градина. Всяка сутрин ревях до захлас, Помня я как ме целуваше и галеше лицето ми, за да се успокоя. Но аз не спирах. Тя тръгваше превита и натъжена. Слагаше ръката си върху моята от другата страна на прозореца и шепнеше, че скоро ще се върне. В детската градина имаше различни деца- някои глезени, други тихи. Намерих приятел, с който измисляхме истории и творяхме бели. Но бях добър. Тя все така ми казваше и винаги идваше след работа да ме прибере. Носеше шоколадови бисквити с нарисувана мечка. Моето лакомство.Помня. Навън се сипе сняг и  съм болен. Тя прави чай и ми мери температурата. С голяма лъжица ме кара да ям мед, за да спре гърлото да ме боли. Тъмно е и съм уплашен. Някакъв кошмар влезна в съня ми. Отварям изплашен очи, а тя е до мен и гали главата ми. Понякога плаче, когато не ми е добре. Тогава послушно изпивам лекарството, меда и витамините. Така бавно пораснах и станах ученик в първи клас. Пишех ченгелчета, а тя ме учеше как да държа молива. После ме подгониха таблицата за умножение и сбития преразказ.Тя смяташе и разказваше, чертаеше и пишеше. Пораснах още. Обикнах момиче.Намерих приятели и исках да излизам с тях. Пуснах ръката ѝ и тя започна да остарява. Моята майка, като всяка друга, ходи на работа, грижи се за дома и за семейството. Но макар да прилича на всички , тя все пак е безкрайно различна, само защото е моя, а аз съм неин син. Познавам сълзите,стъпките ѝ, шума на косите, гласът ѝ чувам в мислите си. Днес виждам  как е побеляла косата ѝ преди да има още четиридесет години. Пораснах и  престанах да я държа за ръка. Пуснах я, тя не ме спря. Само се обърна, за да види накъде ще тръгна.Смълчана, загледана след мен. Така я виждам в мислите си. Стана тъжна и малки бръчици се  появиха бързо около очите ѝ. Нейните очи. Пъстрите. Първите загледани в мен очи, с тяхната безрезервна обич, вяра и смирение. Не съм забравил и как ли бих могъл! Пътят е пред мен и аз трябва да го извървя, но не без нея. Защото тя ми е небе, земя и океан. Пристан. Тя е сила и утеха. Тя носи истина и любов. Тя-майката и аз- синът. Синът, който крачи напред към мечтите си и майката, която дава пътя към тях. Ние сме едно. Завинаги.

Моята синя Земя

Събота вечер у дома. Мама още не е приключила с почистването на апартамента. Мие, бърше, мете. Уморена е, виждам. Присяда за малко да си почине и отваря шкафа с албумите. Всичко е разбъркано и тя започва да подрежда. Взима един малък  албум и го прелиства. Снимките са стари, още от времето, когато брат ми е бил на година-две. Мама се смее и ми разказва как на тази възраст моят брат събирал фасове от цигари в парка. Ужасно! Но май повечето малки деца го правят. Мама много се ядосва щом види някой да си хвърля цигарата на земята.Даже и на баба, когато го прави. Казва, че е грозно да хвърляш боклуци, където намериш. Все пак всички живеем на тази Земя и тя е само наша. Ако не я пазим, тя ще се разболее тежко. Така, както цигарите разболяват дробовете и сърцето на човека. Земята е жива и трябва да диша свежия въздух на планините си и да пие от чистата вода на реките си. Комините на големите заводи са като гигантски цигари за дробовете на Земята, които бавно я разболяват.Представяте ли си колко много отровни комини има на земята, колко много гигантски цигари са това за белите дробове на планетата! Аз съм още малка, за да сторя нещо, което да спре разболяването на Земята, но според мама не е така. И малките можем да помогнем на планетата. Понякога малките добри неща, които правим се оказват много важни. Сега аз събирам пластмасови капачки от различни кутии и бутилки. Те се преработват в специален завод, без това да вреди на въздуха. Стъклените бутилки хвърлям в една от специалните кофи до съседния блок. Хубаво ще е да има повече такива,. Така хората ще ги виждат по-често и със сигурност ще се замислят къде да изхвърлят непотребните отпадъци. Става късно и мама ме вика за вечеря. Утре е неделя, но ще ставам рано. Ще почистваме около блока. Ако знаете само какви боклуци са разпилени по зелената тревичка! Време е да се погрижим. Като се замисля всеки ден е време да се грижим за здравето на красивата ни синя планета, за да са винаги чисти  въздуха и водите и.
Обичам да гледам снимки на Земята от Космоса. Тя е наистина прекрасна, най- голямата красавица в Слънчевата система. Вярвам, че ако има други живи същества във Вселената, всички те ни завиждат за това, което имаме. За моретата и океаните, за водопада Ниагара, за Нил и Амазонка, за Алпите, за Рила и Пирин, за слънцето, което ни топли и дава живот и светлина. Красива и загадъчна Земята се върти, за да ни има нас. Теб и мен.  Затварям очи и слушам вятъра, реката и нощта. Мама шепне приказка за лека нощ.

Воденицата

Юли. Горещо е и на сянка. Пътуваме към вилата ни извън града. Климатикът се развали и в колата е пещ, въпреки четирите отворени прозореца. Горещият вятър роши косите ми и бучи с все сила в ушите ми. Вилата ни вече е наблизо и си отдъхвам при мисълта за свежия въздух там и дебелата сянка под голямата череша на дядо. Пътят криволичи пред нас като ужасно дълга змия, излязла на припек да сгрее люспестото си студено тяло под жарките слънчеви лъчи. След няколко километра влизаме в последното село преди нашето. Повечето къщи са изоставени и полуразрушени от времето, вятъра и дъжда. Други все още се крепят на старите си греди като старци с дървени бастуни. Малките улички са празни и тихи. Тати решава да спрем за малко, че колата почнала да прегрява. Отбиваме и спираме в една уличка с много дървета от двете страни. Две възрастни жени стоят пред входната врата на малка къща и разговарят. Ние поздравяваме, както е обичаят. Мама се сеща, че сме забравили да купим хляб от София, а в селцето, където е нашата вила няма магазин. Решаваме да попитаме жените дали в селото можем да намерим хляб. Двете баби са много любезни, но за съжаление и в тяхното село няма магазин, от който да купим хляб. Едната жена е по-приказлива и ме вика по-близо до нея. Разказва ни, че преди много години, когато била съвсем малко момиче, в края на селото, до реката, имало стара воденица. Хората от селото мелели на нея зърно за брашно и после печали хляб с хрупкава коричка. Из цялото село се носело ухание на вкусен топъл хляб. Деца тичали навред по малките улички и зиме, и лете. Имало живот. А сега... Бабата тъжно навежда глава и ме погалва по косата.
- Сега, пиленце- продължава тя- Такъв стана светът, че не само воденицата замря и запустя, а и децата си тръгнаха. Веселата глъчка я няма. Животът сякаш си отиде от селото. Виж ни нас! Стари, стари, престарели. Едвам кретаме, подпрени на бастуните. Чакаме само лятото, да дойдат внуците, та малко радост да усетим. Ама и те пораснаха и кой отиде в чужбина, кой работи в големия град. Семейства имат. Не им е до старите баби. Трудно и тежко ни е чедо така сами в тоя пущинак. Да вземе да дойде време по-добро. Да се върнат децата ни, да се върне и животът тук. Кой знае, па може и воденицата да пропее някой ден!
Бабата замълча, а виждам как и мама се понатъжи от думите и. Другата жена махна с ръка и рече:
- Ох, Марийо, Марийо, остави ти тез приказки. Каквото било-било, нищо няма да се върне. А воденицата ще остане само мил спомен за нас, додето сме живи. Я по-добре, донеси от хляба, дето пече сутринта, та да услужиш на момичето!
Леля Мария, както после я наричаше мама, се плесна по-челото и се засмя.
- Ама и аз, чедо, стара баба съм, чедо, залисах се в мечти. Знаеш, на човека душицата не старее и от мечти се храни! Чакай, ела с мене. Топъл хляб ще ти дам за децата да имаш!
Влизаме в малка, чиста къщичка. Мама не спира да благодари на баба Мария за услугата и се опитва да и даде пари. Ама тя маха с ръка и се сърди. За хляба на децата, как пари ще взима! Мама я целува по бузата и се просълзява.
- Хайде, чедо, вървете, че виж как слънцето пече, да не слънчасат децата! Живи да сте и добре да си прекарате неделята!
Взимаме си довиждане и потегляме към вилата. Мама разказва на тати за случилото се и си личи, че е много щастлива. А в колата ухае на пресен хляб. С брат ми се нахвърляме да го изядем , но мама ни дава само по малко да си отчупим, че да ни остане за вечерта. Друг такъв хляб няма да намерим. Права е. Винаги е права.
Вечер е. Прохладна и звездна. Толкова много звезди са ни зяпнали от небето. Вечеряме навън, под дядовото любимо дърво. В огнището пукат съчки за жарава, ще правим любимата ни скара. Хлябът още ухае прекрасно. Мама казва, че това е така, защото е омесен от добри ръце и с добро сърце. Нощта настъпва бавно, а листата на черешата нашепват приказки за лека нощ.

Води

Водата е символ на живот.В началото е покривала цялата Земя,а после е отстъпила малко място и светът станал три четвърти вода и една четвърт Земя.Вярва се,че тя притежава магическата сила да прогонва всякакво зло и цери най-тежки болести,гадае и предсказва.Силата на водата е толкова голяма,че хората някога вярвали в съществуването на жива вода.Тя можела да съживи човека,да лекува рани, да направи чудото,което дори съвременната медицина не може да стори.

Уморена съм, мамо.-
Моля, налей ми вода.
Знам, че късничко стана,
но ти си ми, мамо добра.

Слушай, пролетта ли почука
с дъжда по прозореца син?
Весела песничка пее капчука-
под носа на угаснал комин.

И реката забърза се някак
забърбори на странен език,
Препускат водите и бистрите,
не спират дори и за миг.

Морето усмихва се даже,
при мисълта си за летните дни,
побърза на мен да разкаже,
че един по един ги брои.

Всички води са събудени,
за да дарят пак живот на земята.
Кокичета гледат учудени
как вече се връщат ятата.

Петминутка

Пушим по цигара с колежките на задния вход на офиса. Пием блудкаво кафе и подхващаме темата за богатата българска душа. Всеки има какво да разкаже, това му е хубавото на следобедното кафе. Почнахме с озонатор за въздуха вкъщи и безобразно неприличната му цена от близо 1000 лева. Е, няма да го бъде, ще си дишаме токсичния софийски въздух. Пък някой си бил купил такъв и бил истински щастлив от придобивката. Мария разказва за някакви нейни приятели,. Мъжът спрял да хърка, детето и то. А, не, то спряло да се буди нощем. Хубава работа, ама не ми е хич по джоба, мамка му. У нас нощем прониква миризма на пържена риба и праз. Уникално. Сутрин е още по-добре. Имам чувството, че съседката пуши вкъщи и в кухнята се пържат кюфтета за целия блок. С много лук. Седем сутринта. Опитвам да оправя нещата със зверско течение и двойна доза кафе. Дори и френския парфюм се предава обаче пред уникалната комбинация от пръжки с лук и цигари "Средец". В асансьора положението е подобно, с разликата, че явно някой е бил доста на зор и се е изпуснал точно пред вратата на партера. Добро утро, скъпи съседи! Добро утро, България!
Към компанията ни се присъединява и Ивчето. Тя не пуши, но обича да контактува с пушачите. Затова е наш човек. Мария вади нова история. В съседния на нейния блок домоуправителят трябвало да се справи с някаква комисия, дошла по сигнал на живущи, че  от балконите масово се изхвърля боклук. Развеждал човекът комисията, с идеята да пропусне солената глоба от 2-3 хилядарки. Обиколили задблоковото пространство и тамън да си тръгнат и бам - пред домоуправителя каца найлонова торбичка на "Фантастико" с обелки от диня и разни други украси. Хилим се. Тоя човек е бил голям карък. Ивето се включва. Тя живее с баща си в Младост 3 или 4, не помня. Както и да е. Вървели си двамцата преди време и баща и почнал да я тика да върви по-бързичко напред и да не гледа встрани. Ама пусто женско любопитство, трае ли?! Сред игликите, дето някоя бабичка си гледа  2-3 изящно разстлани използвани дамски превръзки. Натюрморт. Класически. Нашенски. Тук и на мен ми стана гнусно, дето все пак съм жена. Взехме да анализираме. Значи, тая мацка е излязла от тоалетната с превръзката, отишла е до балкона и без капчица свян я е засилила. И това няколко пъти през деня. Представям си само как се носят по въздуха като изящни пеперуди. На простотията,обаче. Почивката ни е на привършване, но все пак не може да минем без шедьовър. Пак Ивето разказва. Прането изпрано, простряно на балкончето. Таткото доволен, че ще има чисти ризи за работа. Ивето събира прането, за да го изглади. И изненада- кисело, вкиснало зеленце по новите ризи, разпръснато по дрехите на парченца и листенца, с комплиментите на Добрите съседи. Култово изпълнение. Иде ти да ги напсуваш поне до пето коляно. Та така. Разделяме се с момичетата до следващата почивка след няколко часа. Докато изкачвам стълбите си мисля, че да живеем е просто, но не винаги чисто. Случайността да завали боклук и над вас не е за подценяване. Отваряйте чадърите, другарчета!

Мама

Мила майчице, добричка,
Цвете нося ти в ръчичка.
Искам да си жива, здрава,
Господ сили да ти дава.

За твоята усмивка сладка,
стихче пиша на тетрадка.
Пет думички да кажа мога само
Благодаря ти,мила моя мамо!

Сам

Тръгваш си, ще бъда сам,
по-сам от дъжд през януари.
Утеха нямам, сън не знам.
Скръб зениците ми пари.

Нощем ще шептят косите ти
и очите ти до кръв ще ме болят
оглупели ще си тръгват дните ми,
без твоя смях ще се стопят

и изгреви и залези загубени
ще се влачи само споменът нерад..
на любовта в прегръдките погубени
аз няма да открия път назад.

Тръгваш си, ще бъда просто сам.
и сам ще си отиде януари.
за твоята любов аз дъжд не знам,
не ще вали, а само ще ме пари.

Теодор Рафаилов

Просто любов

Разкъсала нощна умора,
с крясък прогледна звезда,
посипа тревите на двора
с тънки лъчи светлина.

Блеснаха тъмните локви

на нощния дъжд замечтан.
Заскимтяха сгушени котки
на стария прашен таван.

Изтръпна наблизо китара
изви се от звуци нощта.
Склонила глава до олтара
в молитви заплака жена.

Закъсняла изгря на пътеката
пълната млечна луна.
Тихо в цветовете на вишните,
промъкна се сянка една.

- Ти ли си идваш по тъмно?
-прошепна глас на жена.
- Търсих те, чаках те, виках те,
 уморих се да бъда сама!

Сънувам ръцете, очите ти,
спомени - цяла река.
Ще се удавя, само да стигна
до тебе, дори през смъртта.

Зашумяха пробудени вишните
и закапаха цвят подир цвят.
по следите на двамата влюбени
оттук, чак до другия свят.

Двама

Само в спомена връща се майко,
твоето скъпо момче.
Очите му сини сънуваш,
но болката няма да спре.

Спомняш си първата среща
и топлите нежни ръце,
устни, които целуват
твоето младо лице.

Виждаш се в роклята бяла,
как го целуваш с очи.
В косите ви бисер трепери
и обич на лунни лъчи.

Задавя те, майко тъгата,
че той си отиде от нас.
Мила майчице свята,
зная, пак плачеш без глас.

За него бе ти любимата,
за нас си единствена, мамо.
Поплачи, поплачи,поплачи си,
до мен и на моето рамо.


















Младо момиче била си
с кадифени и топли очи.
Косите ти нежни и меки
в погледа-дъжд от звезди.

Доброто

Имало едно време една магьосница.Тя имала различни по цвят очи.Лявото и око било оранжево,а дясното зелено. Косите и били дълги и огнено червени. Живеела на края на града в малка синя къща. В градината пред къщичката и растели ароматни цветя и билки. Сутрин, щом станела тя сварявала  чай , а ароматът му се носел по въздуха чак до градския площад. Хората в този град не обичали магьосницата и се страхували от нея. Смятали, че тя е зла и би омагьосала всеки, който я приближи. Затова избягвали да ходят в края на града, а ако се наложило, заобикаляли отдалеч. Магьосницата знаела, че хората не я обичат и това я натъжавало. Тя не била от онези зли и коварни вещици, които искали да причиняват само зло на хората. Тя имала голяма сила, но не я използвала. Не познавала нито майка си, нито баща си. Като бебе била изоставена в един кош пред портата на църквата. Свещеникът я намерил и я приютил в дома си. Обичал я и я отгледал сам и с доброто си сърце. Когато била само на 12 години той починал и момичето останало само на света. Понеже имала различни очи, хората не я приемали и я обявили за вещица. Така минавали година след година. Момичето пораснало и станало красива жена. Един ден над градчето надвиснал голям, тъмен облак и започнало да вали. Първо ситен дъждец, а после станало студено и дъждът преминал в сняг. Валяло седмици наред, градчето почти изчезнало под снега. Хората не можели да работят и почнали да гладуват . Решили, че момичето е виновно за тази беда. Една група мъже се престрашили и нахлули в къщата и. Оковали я и я хвърлили в тъмна килия. Момичето не се противило, само станало по-тъжно. Но снегът не спрял, даже станало още по-студено и снеговито. Хората в града станали нещастни и не вярвали, че някога зимата ще си отиде. Един от надзирателите в затвора,обаче забелязал, че в тъмната килия на магьосницата били поникнали пролетни цветя - шарени лалета, нарциси и ароматен зюмбюл. Повикал директора на затвора и отворили килията. Момичето седяло кротко на едно столче и тихо пеело нежна песен. Директорът бил умен човек и разбрал, че хората са направили голяма грешка. Нито едно цвете не расте от зло. Ясно било, че са затворили в килията една добра магьосница. На своя глава Директорът и надзирателят решили и пуснали момичето да си върви. Още щом излязла навън сред дълбокия сняг, задухал топъл вятър и слънцето подало глава иззад тъмните облаци. Тя запяла отново и слънцето грейнало още по-силно, а вятърът станал още по-топъл. Хората се показали навън и разбрали, че са сторили нещо грешно. Помолили момичето за прошка и склонили глави. Тя ги помолила само да пеят с нея, за да си тръгне зимата. Целият град запял и снегът почнал бързо да се топи. След няколко дни нямало помен от него. Дошла пролетта. Градинката на магьосницата се напълнила с уханни цветя, децата играели там, радостни и без страх, а добрата магьосница ги гощавала с вкусни сладки и ароматен чай. Мирисът от него стигал чак до градския площад и карал възрастните да се усмихват и да благодарят. 

Другата

Ти си моята друга любов,
с дъх на малини и лято.
никой тогава не беше готов
за обич такава, която
спира въздуха ти
в гърдите
някъде на средата.
извалява ти се в очите
с цвят от дъгата.
Беснее  свободна
като отвързано куче,
без да се плаши, че
нещо зло ще се случи.
Хапе до болка
и пак те опива.
Тръгва си, връща се
че път не намира.
Тя е лека и смела
коси разпиляла,
клепки притворила
и почти ослепяла-
от своето слънце
и виното младо
до сетния дъх
без край и начало.

Ти

Разпиши любовта ни в едно петолиние.
Разкъсано нека трепти.
От горното "до", чак до долното,
да чуем как ще звучи.

Поиграй си смело със нотите,
това ще направиш, нали?!
Нека всяка от тях да разкаже
как се смяхме и как ни боли.

Ще зазвъни китара по пясъка,
ще се пенят шумни вълни,
полумесец ще грее над мачтите
и ще скрива смутени следи.

После нощта ще заметне
своя шал от горещи звезди.
Ще протегна ръце да те стигна.
Дали ще ме стигнеш и ти?

Някак така звучи любовта ни,
поне на мен звучи ми така.
Дали ще я вържеш в едно петолиние-
прекалено голяма е тя!

Дали от любов/Момиче на 40

Дали  от любов живеем с теб? 6 и 25 сутринта е. Щорите се блъскат в стъклото на прозореца. Ставам едвам, за да пия вода. Не се чувствам добре след снощната разправия и изпитото вино. В хола още мирише на цигари. Отварям, за да стане течение и почвам да приготвям закуската. Каната за вода зашумява, а аз слагам да сваря няколко яйца, които знам, че пак никой няма да погледне. За какво ли изобщо ги варя. Повдига ми се от миризмата на шунка и настърган кашкавал. Тропам с чаши и лъжици. Време е да събудя децата. Светвам. Обичайното мръщене и ръмжене. Следва завиване през глава. Навън е - 15, на кого ли му се става изобщо?! Но аз съм отговорна майка и  гледам терористично на обучението на децата си. Естествено те не са отличници, нито дори добри ученици, особено големият и особено тази година. Едвам преборваме тройката и четворката и то не защото е глупав, а защото осми клас било време за почивка след седмокласната истерия по матурите и кандидатстванията. Това е масовата теза на осмокласниците. Шляят се, тъпеят и пушат цигари..по градинките и в студа. За момента не мога да се похваля, че успявам да се противопоставя на това безцелно съществуване и загуба на време и възможности. Поне ние, възрастните така тълкуваме подобно поведение. Вероятно много от Вас биха ме упрекнали, че не съм добър родител, но аз се упреквам постоянно и въпреки изтощителните на моменти усилия, финално всичко се получава наопаки на очакванията ми. Възпитавам по начин, който съм научила и възприела от родителите си и който смятам за правилен, доколкото съществува някаква правилност в отношенията между родители и деца. По мой си начин и го прилагам към децата си и резултатът е плачевен. Дала съм им свобода , същата, която имах и аз. Те я превърнаха обаче в свободия. Уча ги да са отговорни, те постъпват безотговорно и то най-вече към самите себе си. Това ме плаши и натъжава. Новогодишната ми изненада, беше новината, че големият е пропушил. Сам си каза детето, да му се ненарадваш! А още няма 15 години.. .Тревожа се и се тормозя, и в резултат  малката първа забеляза как е побеляла косата ми..малко преди 40. Боже, 40 години! Много зле ми изглежда тази четворка. Много заплашително се е изпъчила и ми натрапва мисълта си за преобразяване. Жена на тази почтителна възраст не би трябвало да се носи по дънки, с разпуснати коси и слушалки в ушите. Някак непочтително е и смешно. Така назидателно и авторитетно говори Четворката под гърбавия си нос. Проклетница! Онази, Тройката беше по-разбрана, ама сега се е смирила, и не шуква много-много, понеже виси на опашката на деветката и малко и остава да се прекатури и да си смачка фасона.  Двойката, на свой ред, отдавна заслужено се протяга в албума на съкровената памет на сърцето. Ще се окаже, че в моя живот най-ниската оценка в училище, е всъщност с най-висока стойност. Тя ми донесе тия двамата разбойници, без които не ща и да дишам, а преди тях ме сблъска челно с онзи, който и до днес ме тормози, ядосва, който ненавиждам до безумие и също толкова много обичам. Изобщо времето на Двойката, беше време на сблъсъци, скоростно и буреносно. Много гърмях и много трещях по нейно време. Много слънце открих и много дъжд изплаках. Умирах, но и се раждах, падах, ставах, крещях, смях се и ревах като луда, къде от незнание, къде от безсилие, къде от нечовешка болка. Но свърши. Понакипрена , с лек грим и завидно повечко финес, Тройката си дойде на мястото.Елегантно избута стройната Двойка  със закръгленото си дупе. Прилича ми на Дженифър Лопез, същите извивки, маниер и сексапил. Тъмни очила за лошите дни и секси чорапи за добрите. Стилна и премерено екстравагантна. Знае, че мъжете я зяпат и се подсмихва наум. Високи токове от понеделник до петък на работа, маратонки за почивните дни. Пълен график, уморени очи, крака и ръце. 4 часа за сън. Грижи. Усмивки и кафе за закуска стигат, любов и вино за вечерта са добре дошли. Дните се движат със скоростта на влака-стрела. Идват, отминават, без да ги е разбрала. Усеща се, едва когато дребосъкът, дето е люлялa на ръцете си преди изгрев, и  поиска 20 кинта за букет на гаджето. Тогава е удивена и изненадана и не иска да си дава момчето. Още е рано, рано е. Ама не е. Почнало е тяхното време и трябва да го приеме, да застане до тях и да ги обича както само тя може. А Тройката може. Да обича . Да страда.Без сълзи, тихичко, по тъмно, по светло. Сама. На Тройката се случва да губи, да бъде побеждавана, обезверявана и унижавана. Нейното време е тежко, неспокойно и трудно. Тя често е самотна, често е тъжна и винаги е уморена. Преживява загуби, лишения и смърт. Преживява любовта си отново и иска отчаяно да си върне страстта, която изглежда на моменти безвъзвратно загубена. Понякога и се струва, че я вижда в очите на друг, защото очите на любимия и са престанали да виждат нея. Тройката вижда много пътища, но не избира лековерно най- прекия.Тя се съмнява. Най-много в себе си, но не се отказва да продължи. Търси, намира и продължава. Напред. Смело и елегантно. Тя притежава интелект и финес, визия и ум. Вижда всяка пречка по пътя си,но не се страхува да мине през нея. Времето на Тройката е времето на големите амплитуди, на големите изживявания, страхове и радости. Това е времето, което чертае пътя на една жена. За да стигне тя до уверената Четворка.
Сега аз съм Тройката, дето виси на опашката на деветката, дано не се прекатуря и да си смачкам фасона. Дано.
 Полунощ. Всички спят. Телевизорът само изнервя обстановката. Навън е зима, мръсна софийска зима, като гладно бездомно псе. Но ти си тук..и те. Значи аз съм цяла, цяла от любов.