Джар и блатното чудовище

Утрото се сипеше на трохи светлина по зелените листа на дърветата. Те тръпнеха от нежност и топлото им дихание стопяваше светлината в кристални, цветни капки. Джар гледаше през прозореца. Разни хора притичваха забързано през улицата, преметнали тежки чанти през рамо. Никой не се усмихваше, сякаш всички те бяха сънували снощи някакви страшни сънища, от които не можеха да се събудят или пък бягаха от страшното, което ги бе преследвало през нощта. Джар сви уши при мисълта за своя сън, а мустачките му потръпнаха. " Какъв прекрасен ден беше вчера!"- мислеше си той- "Сутринта успях да махна бодилчето от задната си лапа, което толкова много ми убиваше. а пък Яна на обяд ми донесе от вкусното пилешко с магданоз и грах, което от три седмици се опитвах да я накарам да ми купи.А и нова каишка получих, мека и приятна, даже и много модерна. Всички навън ме зяпаха с одобрение, а аз си въртях дупето от удоволствие. Хубав ден беше, докато не паднах в леденото блато. Уф, какъв студ!"- Джар слезе от прозореца, покатери се на леглото и се мушна под одеялото. Вчера наистина беше хубав ден за него, до вечерта, когато се разхождаше с Яна в парка и реши, че е интересно да скочи в заблатената вада. Той не знаеше колко дълбока е тя, а изобщо и не подозираше колко студена е водата в нея. С един скок по корем се бе озовал затънал до муцуната в блатната вада. Водата вътре бе ледена от камъка, черно-зелена и лепкава. Той не можеше да излезе сам. Втренчи изплашен поглед в Яна с очи, молещи за помощ. Тя смело потопи ръчички във водата и бързо го измъкна навън. Духаше хладен вечерен вятър. Черната лепкава тиня се втвърди бързо по бялата мека козина на Джар. Така малкият френски булдог се преобрази в черен лабрадор с щръкнали уши. Разходката бе провалена! До вкъщи тичаха като луди. Яна виждаше как Джар трепери и искаше бързо да му помогне. Какво беше облекчението му, когато топлата вода от душа се плъзна в бързи струйки по замръзналото му тяло. Лепкавото беше отмито, а мекият шампоан спря ужасната миризма на тиня. Джар мразеше шумният сешоар, но днес той стана негов другар, който бързо затопли лапите и коремчето му. Страшното изглежда бе духнало през прозореца и Джар  размаха с облекчение опашка. Целуна ръцете на Яна, които го бяха спасили и излапа пълна купичка от любимото си ястие за вечеря. Когато излезе на терасата и погледна навън, нощта погали с приспивното си дихание нежните клепки на черните му тъжни очи. Скок в леглото. Леко похъркване изпълни дома. Джар спеше на дивана. Сънуваше. Слънцето се криеше в мокрите треви, летният вятър се забавляваше крадейки пухкавите шапки на глухарчетата. Джар тичаше след голяма шарена топка. Изведнъж слънцето изчезна. Вятърът стана студен и сърдит. Поляната се превърна в голяма и тъмна блатна локва. Лапите на Джар потъваха в черна лепкава тиня. Зелени, мокри пипала го нападнаха и се обвиваха около него. Той се мъчеше да се освободи, но не можеше. Тогава блатната локва се надигна и от водата излезе една голяма черна глава с осемнадесет по-малки. Лепкави зелени пипала излизаха от ушите ѝ и се протягаха към него. Толкова страшно беше това създание, че Джар за малко да се напишка от страх. Почна да плаче, но злите пипала не го оставяха на мира, а всичките осемнадесет плюс една глави се хилеха злобно. Джар не можеше да се спаси. Тогава затвори очи и видя своята малка Яна. Тя се усмихваше и му подаваше ръцете си. Подсвиркваше си техния сигнал. Джар отговори със своя радостен лай. Чу се силен плясък, пипалата се отдръпнаха, а злите глави потънаха в тинята. Чудовището се стопи в нея. Слънцето заблещука по клепачите на малкия Джар, тревите радостно го боцкаха по лапичките, а едно глухарче искаше да  му подари своята шапка. Шарената топка подскачаше по слънчевата поляна. Някой подсвиркваше. Джар отвори очи. Яна го гледаше малко уплашено и галеше меките му лапи. "Сън е било, Джарко! Кой те уплаши в съня ти така? Да не е някое блатно чудовище? Тя се усмихна и го целуна по шареното ухо. Джар облиза ръцете ѝ. Тя пак го бе спасила. Този път от съня. Той сложи глава до нея и заспа спокоен. Сега в съня му подскачаше само шарената топка.
Навън нощта се висеше на простора със своя звезден поокъсан тоалет, а луната мързеливо се прозяваше и завиждаше тайно на младостта ѝ. Вятърът, този млад нехранимайко тихо си подсвиркваше един познат сигнал.

Да си изплачеш мусаката (не е лесно да си на 16)

Човъркам с вилица изстиналата мусака и броя парченцата картофи в нея. Ясно осъзнавам, че нещо не е наред с главата ми. Кой, по дяволите, си брои картофите в манджата! Но аз винаги съм правила така, когато ме връхлети безсилието. Чопля картофите и постепенно ги наситнявам до някаква полу-хомогенна смес. Една буца ми е заседнала в гърлото и колкото и да се насилвам да я преглътна, тя сякаш още повече се надува и втвърдява. Почвам да си мисля, че ще се задуша от мъката, която изпитвам. Наливам си една мента с тоник и се надявам, че поне това ще облекчи за малко писъците в главата ми, ще замъгли страшното, което вилнее някъде из душата ми днес. Днес, болката от преди повече от двадесет години ме връхлетя с безумна, безпощадна ярост. Отворила съм си фейса и един след друг чета статусите на шестнайсетгодишни тийнейджъри. Днес в тях няма радост, няма купон, няма закачки и гадни подмятания. Има само мъка и болка. Чиста. Толкова искрена и силна, че не може да не ме разплаче. Днес от света на живите си е отишло едно дете, едно дете на почти шестнадесет години, само няколко дни преди да навърши така обичаните и чакани 16. Беше приятел на моя син още от основното, а и сега в гимназията. Не е от значение какво се е случило, от значение за мен е само защо! Не разбирам и не приемам! Зная, че способностите ми са твърде ограничени, за да проумея Божия промисъл в това тежко нещастие. Цялото ми същество се гърчи от мъка, бунтувам се, не мога да се примиря, не мога да се смиря. Твърде тежко е, а като виждам и мъката, която изпитват приятелчетата на този младеж, съвсем непоносимо ми става. В тази трагедия, виждайки как реагират децата на загубата на своя приятел, се сещам как нашето съвременно общество непрекъснато сипе негативи върху тези млади хора, които тепърва се сблъскват с реалността, с хубавото и лошото в един свят, в който трябва да се научат да живеят. Естествено, търсейки своя собствен път, откривайки самите себе си, съвършено нормално е да грешат. Това е времето на многото грешки, несъмнено, но нали всички ние знаем, че за да открием вярното решение, неминуемо трябва да сгрешим.  "Правилните", така да кажем решения не идват в готов вид, пътят до тях обикновено е доста сложен, неравен и мъчен. Всички ние, родителите, сме го извървели. Точно за това страшно се изнервям, когато така наречените тийнейджъри биват упреквани и набеждавани, клеймосвани, сякаш са родени престъпници. Упрекваме ги за лошо възпитание, за липса на интелект, за липса на морал дори. Е, нека е така. Само че, отговорни за това едва ли са децата. Ние кои сме и каква е нашата роля? И като казвам ние, не визирам единствено родителите, а цялото ни общество, и училището, и средата, и множеството държавни структури и институции. Искам да кажа едно, всички са сякаш срещу децата, срещу тинейджъра. По всякакви начини се опитваме да им скършим крилата, още преди да са се научили да летят. Затваряме ги зад решетки за глупости, вменяваме им вина, превръщаме ги в изкупителни жертви на болното ни съзнание и мъртъв морал. Защото те не са невъзпитани, не са прости и не са лишени от добродетели. И не е нужно да са чели Ницше или Шопенхауер в осми клас, не е нужно да са пълни отличници или владеещи 3 езика в началното. Не, това не ми е нужно. Тройкаджиите по математика, може би един ден ще получат "Пулицър" за поезия или фотография. Може и да не получат. Но това не е от значение. От значение е единствено да не ги пренебрегваме, да ги подкрепяме, дори когато грешат, дори, когато стъпват накриво. Ние сме за това, за да им помогнем да се изправят, когато паднат, да им отворим прозореца, когато им е задушно, да им покажем светлината, за да не стоят в тъмното. Това е нашата работа. На всички ни и сме задължени да я свършим добре, за да станат тези деца човеци! Само това! Едва ли е чак толкова сложно! В този тъжен ден, когато си отиде приятел на сина ми, децата плачеха, виртуално и наяве. Слагаха по стените си снимки заедно, пишеха...., като човеци. По-човеци от много от нас! Преди повече от двадесет години, на същата възраст, загубих една от най-близките си приятелки. Зная, как се чувстват децата, толкова болезнено добре, че направо се плаша. Страшно е, действително е много страшно да се сблъскаш със смъртта точно в тази възраст. Губиш почва под краката си, трепериш и те е страх, страдаш, ужасно и дълбоко, така, както само детската душа може да страда. Гледах сина ми и не знаех какво да му кажа, за да го успокоя. Затова му казах май само, че го обичам, а вечерта му позволих да пие мента. Стана му лошо, а аз знаех,че ще стане така, но не исках точно в този момент да го назидавам. Само го предупредих и го пуснах навън, за да бъде с приятелите си, за да споделят мъката си и да я изплачат. Почувствах, че с тях ще му е по-леко и го оставих. Той знае, че аз съм винаги с него, когато върви нагоре и когато пада рязко надолу. Аз съм там и съм длъжна да бъда там, дори и да припадам от умора, защото той още не се е научил да лети. Споделям Ви тази тъжна история, защото ми се иска да вярвам, че тези деца няма да бъдат вечно укорявани за малките грешки, които правят, за да намерят своето място в света. Този свят е и техен, може би повече техен, не наш!

Джар и когато мама я няма (Колко е голяма любовта)

Когато топлата тъмнина изчезна, Джар усети студа с върха на нослето си. Стана му страшно и точно щеше да се разплаче, когато мека топлина се разля по мъничкото му тяло. Изпълни сърцето му с радост ,а страшното си плю на петите и избяга с подвита опашка. Кой го целуна по муцунката така леко и нежно? Очите му не виждаха, но Джар познаваше тази гальовна топлина. Това беше мама. Неговата мама. Той се сви при нея и засука сладко своята първа закуска. "Здравей, мамо! Аз вече съм тук!"- облиза нослето си и заспа сгушен в прегръдките ѝ. А колко красива беше тя! В мига, когато  тъмното избяга от клепачите му, тя го целуваше по клепналите уши. Беше бяла с красиво черно петно във формата на сърце. Очите ѝ носеха цвета и топлината на дълбока лятна нощ, нощ, в която светът притаява дъха си в очакване на вълшебство, когато цветята не спят, а ароматът им се полепва по крилете на пеперудите. Джар обичаше тези очи, в тях се смееше слънцето, в тях луната плуваше като в сънено езеро, в тях звездите трептяха с бляскави вечерни тоалети. С целувката на мама Джар заспиваше след дълга игра и се събуждаше в звънливото утро, готов за нови бели и геройства. Мама беше всичко за него. Тя го хранеше, тя го миеше, тя го милваше, но най-вече го обичаше с цялото си голямо сърце. Ушите ѝ потръпваха от умиление и радост, всеки път щом го зърнеше да се прибира от двора, целият покрит с треви, бодилчета и прах. Мама. Няма дума по-голяма, за любов! С тази голяма обич растеше Джар и се радваше на света. Един ден в къщата дойдоха непознати хора. Взеха да го пипат по ушите, да го галят и да му говорят хубави неща. Джар беше възпитано и мило куче и на всички отвърна с целувка. Майка му стоеше встрани и не изглеждаше щастлива. Не след дълго семейството си отиде и Джар се сгуши при нея. Тя близна муцуната му и въздъхна дълбоко. Джар заспа на меките ѝ лапи . На следващия ден, след закуска, майка му го повика и двамата излязоха на двора. Росата трептеше по младите треви, като тежки бисерни сълзи. В съненото утро, Джар научи, че ще трябва да се отдели от майка си. Вирнатата опашка се подви, ушите клюмнаха и очите се напълниха с тъга. Той не вярваше и изобщо не разбираше защо трябва да живее някъде другаде, далеч от мама. Сърцето му се сви от болка. Същата нощ Джар се сгуши при мама и плака много. Тя го целуваше и успокояваше. Обясняваше му, че така трябва, че кучетата са най-големите приятели на хората и хората не могат да живеят без тях, особено децата. Всяко дете има нужда от своя приятел с четири лапи, за да бъде щастливо. " А, виж Джар, момиченцето, което те целуваше по нослето, колко сладка и добра е. Тя ще те обича много и ще се грижи за теб. Ти ще бъдеш нейното всичко. Ако ти не отидеш при нея, нейното сърце ще се натъжи и няма да бъде щастлива. А нали разбираш, всички деца трябва да бъдат щастливи и ние им помагаме с това. Зная, че я харесваш и искаш да играеш с нея на вашите забавни детски игри. Аз ще бъда тук и ти може да идваш да ме виждаш. Аз никога няма да те забравя, дори и ти да ме забравиш, и никога, никога няма да спра да те обичам, Джар. Успокой се, недей да плачеш, очакват те толкова много приключения и радост. Ела да избършем нослето, сополанко!" Джар гледаше в тъмните ѝ очи как луната се усмихва сред сълзи. Двамата се сгушиха под лекото одеяло и заспаха в тишината на нощта. След седмица момиченцето дойде отново. Джар възпитано я посрещна на вратата и облиза малките ѝ ръце. Тя го прегърна и целуна нослето му. Погали ушите и главичката му и го притисна до себе си. Джар усети вълнението на сърцето ѝ и разбра, че майка му бе права. Тя дойде и го целуна. За довиждане. В очите ѝ бе слънцето, къпещо се в утринна роса . Джар замина за своя нов дом. Всичко в него бе прекрасно, светло и уютно. Домът чакаше своя малък пазител. Стените грееха в разноцветни бои и го приветстваха за добре дошъл. Малкото зайче в клетката наостри уши, щом видя своя нов другар. Цялото семейство се радваше. Децата го галеха го, целуваха и му предлагаха всякакви вкусотии. Всички бяха щастливи, Джар размаха опашка. Беше си у дома. Страшното пак си плю на петите. Когато нощта кацна на терасата, две сълзи се промъкнаха в черните топли очи. Джар беше щастлив, но майка му му липсваше много. Заспа сгушен в малкото момиченце. Знаеше, че мама ще дойде в съня му, за да го целуне по  муцунката. И целувката дойде. Със звездите.