ОБРАТЕН ЕФЕКТ - "Винаги Съм Много Пиян" - купонджийско видео 2014 г.

Alone

Fire in your heart
makes you scream
in pain-
You don't know what's like
to feel yourself
so blame.

I'm struggling with my brain
My soul is full of fear
Te blood is burning in my veins
Because..i love you dear.

The stars are falling from the sky
like thousands candles burning
Seems i'm gonna die
without you
When the night to day
is turnning.

Писмо(Old fashioned)

Ще напиша
писмо
на хартия.
До някой.
или пък
просто до теб.
Очевидно
днес не ме бива
да си редя куплет
след
куплет.

Ще надраскам там
някакви чувства
и малко сълзи
за разкош.
и ето-готово
писмото
и тонът
даже,
хич не е
лош.

Прегъвам,поставям,
залепям,
и пощенска марка
ще сложа.
Все пак, за да
да стигне
писмото,
трябва и аз
малко труд
да положа.

После-
бегом за
трамвая-
помниш нали-
той писмата
разнася-
плаче, крещи
с моите думи
по релсите-

трудно е тях
да понася.

Ще пътува писмото
до тебе
седмица,
може и две,
за да може
по листа
мастилото
да попие
навътре
добре.

и тъгата да стане
по-тъжна,
щом времето в нея
тече
и в мига щом
стигне до тебе
в крясък
да
изрече

моята стара
любов-
накриво в гърдите
заседнала,
едва ли,едва ли
ще бъдеш
готов,
но аз ще почакам
приседнала

тихо, пред блока
на пейката
пощальонът да
дойде в
ръце
с писмото,
изминало това
разстояние между
твойто и мойто
небе.

Запази ме..

Синьо лято

И пак ще се търкулне лятото,
без плажове и без море-
пак ще ми избяга по паветата,
босоного, рошаво хлапе.

Ах, как ми липсва синьото-
в очите, в пощурелите вълни-
над мен небето да е виснало
безоблачно и в синьо да искри.
По залез да поджапам там-
на плиткото-
когато тихо стъпва вечерта,
В чаша вино да отпивам
там по алено
от аромата на нощта.

И ти ела- не пари пясъка
хладно е и залезно смълчано-
морето нещо си говори тихичко
и ти не говори, сложи глава
на мойто рамо...

Да си притихнем двамата така-
с морето, пламъка и чаша вино,
ще чуем падне ли нощта
как всичко пак ще бъде синьо.

Обичай ме нежно

Чуваш ли?
Морето изумрудено
трепери в моите очи-
По дяволите!-
всичко е загубено-
брегът, нощта и аз,
и ти.

и песните, и стиховете
                  недодялани
и стъпките ми
             в пясъка студен
и думите, изречени в
                    признание
и споменът,че бил си
                           с мен!

Не чуваш ли?

Синьо (в)

Бледосиня обич
огледа се в роса,
Бледосиня обич
смълча се в тишина.
Утрин бледосиня
над синьото море,
в зората бледосиня
на моето небе.

синьо ми е нещо,
и сивкаво дори.
пулсът се забави,
и времето тежи.
чак толкова далечно
е  синьото в нощта
и болката отляво
и в спомена дъжда.

загубих се в мъглата
на сините очи
вървях и се препъвах
в паднали звезди.
търсих те,а чаках
сам да идваш ти
слънце да запалиш
в алени сълзи.

В розово ..1994

Розов лист
се люшка
като
розова
вълна.

Щом падне
розов лист-
ще видиш
розова
следа.

Розов лист
как гали шарени
очи-
в розов лист
как тръпнат
бисерни
сълзи.

Докосваш розов
лист
с детски
палави
ръце
и целуваш
розов лист
с твоето
добро
сърце.

и от листа
розов
в твойта
топла
длан,
ще порасне
нежно цвете,
като
тебе,
знам!

Обичам те!

Помниш ли (Love rescue me)

Помниш ли,
помниш ли, 

как бях жадна за теб

и как жадна

            потъвах

в очите ти?

Помниш ли,    
как смълчана отпред,
глупаво
криех
сълзите си

и как всяка надежда,
че ти
ще си мой-
погребвах
там
сред
лъжите си.

Кажи ми-
помниш ли още
зимната приказка
и червеното вино
разлято в очите ми?

Помниш ли
лампите улични
разлюлели снега
в светлини,
когато денят се
загубва и
нощта оживява
в искри?

Помниш ли ме?-
Как те обичах
и
как
те целувах
в студа?
Ръцете ми
бяха премръзнали,
а твоите-
топли..

и под  снега
вървяхме,
а нямаше път.
Навсякъде бялото
светеше
Кристално и светло-
звездите
трептят
между нас
и през нас

светеше
и ни обричаше
самият Господ
се смееше,
че сме безумни
и млади
и заедно
завинаги.

Хумористично някак си

-Къде си?
-Тука на полето!-
Две-три овци ме зяпат отдалеко.
Една любезна знойна крава
до мене секси се прозява.

Лежа си,-
ей ме на-
изтегнат
на зелената
трева.

На сенчица почивам си,
щуми ми близкия поток,
не ми хич дреме,
че дома нема ток,
че немам в джоба
 кьорав грош
и видиш ли живота
бил ми лош.

Де бре! Айде стига вече-
тука съм се тагнал-
не ставам бре човече-
Да бачка, който ще-
балъци бол!
Я  глей ме къв съм як
до кръста гол!

Повярвай батка,
тука си е рай-
Ще постна пак у фейса
аре-бай!

Нещо се обърка

"- Къде отиваш скъпи мой?

- Защо се връщаш скъпа моя?"

Някак си омръзнахме с годините

и колко ни е скучно днес-

преди се смеехме със дините

и с пъпешите.. с интерес.

Скитахме по кални пътчета

с две-три бири на ръка-

вятър бродеше в косите ми-

а ти ми свиреше в нощта.

Ритмично ходехме прегърнати,

заспивахме - отново-  пак така,

а сутрин изтрезнявахме с обичане,

с по бира- две  и по шкембе чорба.

Обичахме се, търсехме се жадно-

и ти , и аз се смеехме в дъжда-

целувахме се, ходихме на кино-

и вярвахме, че пак ще е така

когато малко се посбръчкаме

и посивеят моите коси,

когато трудно ще се чуваме,

ако навън  дъждът вали..

Вярвахме..но нещо се обърка-

тръгваш си-защо се връщам аз??

кажи- къде загубихме магията?-

Какво остана вече между  нас?

Върни ми пъстрото в очите

и жадното за теб сърце!!!-

Върни се пак да ме обичаш,

(дори с набръчкано лице).

Сълза

Не съм родена от земята,
не съм родена на пръстта-
родила ме е синевата
и капката сълза.

Родих се да обичам,
родих се, за да дам;
родих се, за да тичам,
родих се, без да знам-

кой ще ме посрещне
на прага на нощта 
и колко ще изгубя 
в  края на дъжда.

Зеленото в очите ми -
леко притъмня-
пламъкът в косите ми
виждаш - посивя.
А сърцето непокорното
не спира да крещи..
Денят се преобръща
в алени вълни.

..Къде ме чакаш???-
там на въртележките-
следобед в пет 
и със сладолед...

Гледаш ме унесен
а тичам аз към теб-
пак млада съм и весела
..с душата на поет..

..Сънят ми се разпада
в парчета леден град..
Въртележката изчезва,
не ще се върнем пак.

Предколедно

Късно е.Навън вали като из ведро.Заспивам или по-скоро се опитвам да заспя.Хаос от емоции и мисли не ми дават мира.Една през друга в главата ми прескачат картини,забързани фрагменти от изминалия ден.По прозореца чукат дъждовни капки-чук--чук---чук,неравномерно и припряно,в унисон с ритъма в мен. За сетен път затварям очи и се опитвам да деактивирам напрежението.И ето ,отново , пред мен изниква малкото момиченце с боси крачета,здраво стиснало ръчичката на още по-малкото си братче. Две деца ,сами в ноемврийския студ, под дъжда,сами  ,застанали на входа на хранителния магазин на ъгъла.Минават лъскави коли,подминават ги с нахакана походка мъже,жени в скъпи маркови костюми и лъснати ботуши.Минават,отминават,без да забележат дори тъжната,като по Андересен картина.Равнодушно,бездушно,безчовечно.Вали.Хора,с пълни с покупки торби излизат от магазина,почти прегазвайки децата.Поглеждат с възмущение и забързват крачка към скъпите си коли,за да стигнат по-бързо в уютните си топли домове.Там ще се скрият от гладните очи,там на топло ще забравят босите премръзнали крачета и посинелите тънки устнички.Ще легнат и ще спят дълбоко ,в топлите си легла , въздишайки по романтичното ръмене навън. Сън. Дълбоко.Равнодушно. По-леко се живее без емоции,по-леко минават дните,когато не мислиш за чуждата мъка.Равнодушно,да,но кой печели тук?!Подритвайки скръбта на другия,ставаме ли по-богати? Затваряме се зад безброй стени,слагаме тъмните очила и нехаем.Хм,толкова ли струва щастието ни?Печената пуйка на Коледа е вкусна,но по- вкусна ще е ако я споделим.

Дъждът навън поспря.Има надежда.Все пак.И аз я видях.

Там,на ъгъла на магазина , две деца на път за училище се спряха до бедните малчугани.Свалиха раниците си и извадиха приготвения от майките им обяд.С усмивка го подадоха , а едното от тях напъха джобните си в малката ръчичка на момченцето.С хлапашки жест разроши косите му,намигна закачливо на сестричката му и продължиха към училището. Просто.Истинско.НЕ Равнодушно.Човешко.По Йовков.Приказка.Нека приказката продължи....

Lost

А някога живеех във поезия,
и дишах даже някога сама,
сега- приготвям ти вечерята
салата,хляб и малко мусака..

Някога те гоних по тролеите
и пеех даже някога в дъжда,
сега се дърпаме за сметките,
за тока,блока и топлата вода.

Някога усещах аромата на
лятото, морето и нощта-
някога- но не сега-
накъсвах
и събирах в стихове
и себе си и любовта.

Някога копнеех да те имам-
сега заключвам входната врата,
някога не можех да заспивам
без теб - да, някога, но не сега.


Някога ме водеше далече,
някога ме галеше с ръка-
някога обичаше ме даже-
някога...., но не сега!

Обещай ми..

Сутрин е,ранна сутрин,едва 7 часа.Почти е тъмно и почти е светло.Навън.И вътре..Мирише на кафе..Мама вече е станала и се приготвя за работа..Чувам я как тихичко припява на някаква песен по радиото-„Обещай ми любов,обещай ми тревога,обещай ми ръце, без които не мога..”Надниквам в кухнята-тя е толкова красива,когато сресва косата си и съсредоточено слага тънка очна линия на уморените клепачи.Днес е толкова щастлива,така без причина,може би просто песента я накара да се усмихне.Благодаря на радиото за това добро дело.Колко малко,колко неподозирано малко е нужно понякога за да накараш някои да се усмихне.Нужно е само сърце...

Защото...

Защо рисуваш със сълзите си
мъничка моя?-
Няма ли моливчета в шкафа
на бати-,а в твоя?

Листчето бяло
е пропито с тъга...,-
наместо с усмивки
и щури слънца.

На мен ли приличаш
в тъгата си ти,
от много любов-
много и теб ще боли..

И след двайсет години-
с разбито сърце ще
дойдеш при мен-
с потъмняло лице..

И тогава ще знаеш,
че Жулиета е истинска,
а Ромео е мит....
за допълване..

Не плачи,просто рисувай море..!

RR

Връщам се от любовта си
с мирис на кафе...
Ароматно,нека да остане
това,което е.

Есенно погубих
сърцето си след теб
Пролетно намразвам
всеки свой куплет-

всяка бедна рима,
всеки труден стих,
поетично незначима-
от пепел вино пих!

По устните-солено
разлива се море-
Недей да ме целуваш-
твърде късно е!

Liqueur

И ето...пресъхна ми чашата...
и като в затънтен парижки локал-
с аромат на жетан-омагьосано-
изпадам в сърдечен скандал..

Иронично се киска нощта
над моята жалка поема,
че тъся сред пръст любовта
и не зная кой път да поема.

Налей ми,любими-във синьо-
кьорасо или проста ракия,
не питай кога и защо-
едва ли ще мога да скрия

копнежа-е леден и свеж
в бучки лед замръзваме двама
в лабиринт от измама и страст-
изход бленувам,но..няма!

Ти си знаеш

И пак ще залагам,

залагам на черно;-

в черното има сюжет...

Любовта ни е мъка,

а мъката има

такъв красив силует..

Страхуваш ли се?-

Очите ми пъстри те чакат на всеки завой:-

Облаци алени,тръпнещо чакащи

последния звезден порой..

А само шепот и дъх на сърна..

Ще спре ли сълзата потопа..

Само лист светлина ни е нужен

Само лист с печат на живота..

..по

"Безименна изгрява утринта"
и слънцето сърдито ме поглежда-
едва ли крие някаква надежда,
че ще прогони скоро есента.

В очите ни се гонят листопади-
повехнали сълзите ми мълчат,-
щом всичките балади са изпяти
на някакъв задънен кръстопът,-

щом всички думи казани насреща
кухо и натрапчиво дрънчат-
може би наистина съм грешна,
щом те целувам за последен път.....

и знам- ще бродиш във съня ми
загубен,тъжен,леко недоспал-
в копнеж недоизказан да ме търсиш-
сам любовта си неразбрал.

Here comes the weekend..или Събота сутрин...

В осем-закуска,-
а липсва ми сън..
Децата се карат 
и искат навън,-

Запалвам цигара-
и в синия дим-
размазвам небрежно
петъчен грим.

Кафето си пия
с вкус на нощта,-
пронизва ме бодро
в спомен-тъга.-

В главата ми тропат
неуморни коне,-
Любовта ти пресмятам
като седем по две,-

Но нещо е крива
сметката пак-
обърках... отново
алгебричния знак.-

С умножение почна
тази любов,
в която намирах
алгоритъма нов,-

на неритмичното дишане
и копнежа смутен
сред безброй неизвестни
в поглед студен.-

Умножавах-напразно-
мечти и лъжи-
напразни са даже
и тия сълзи,-

щом дели ме от тебе
сама любовта...
как аз да събирам и 
как да деля!?..

Тихо ...

Колабирам в поезия някаква;-
и себе си намирам едва-
в пясъчен часовник-изгубена-
не искам да свършва нощта,
в която ти ме обичаш побъркано,
а от нежност пияна съм аз;-
целувай ме-някак естествено
копнежи трошат се над нас.

..и в пролетен унес-задъхано
събличай мойта тъга-
заведи ме далече от изгрева,
обичай ме..просто така

обичай ме...докато съмне
и в прах се превърне нощта,
тръгни си щом видиш,че плача,
щом видиш,че свършва съня...

Monday morning по български

Понеделнишки нацупена съм пак. Всичко ми е наопаки от сутринта. От автобуса с разнебитената седалка и метрото, което замина под подсмърчащия ми нос, до кафето в офиса с аромат от шеста цедка и утайка с художествена стойност. Даже като се замисля още на зазоряване се събудих крива и като видях обичайната напоследък Софийска мъгла, съвсем се вкиснах. Световъртежите още ме преследват даже и в съня ми. Неуморно. Денонощно съм като пияна с тях. Даже и иконките на айфона затанцуваха днес в рейса на път за лобното ми място - офиса. Алкохолна (пре)достатъчност е приемливата диагноза...Всичко покрай мен е посивяло, увехтяло,  с тръпчив мирис на плесен- и вещите , и хората, всичко се е обезцветило и прашасало,   изтипосано отколе на лавицата на ежедневното живуркане, потънало в летаргия и примирение.Безлични са  всички, попаднала съм в царството на сенчестите, в някаква бездушна пустош и тишина, където времето е спряло да лети, забравило е даже да пълзи.. Тук нищо не цъфти,не диша, без плач е , без смях е , без глас, ни трепет, ни живот. А аз крещя , като психично нездрав човек крещя. Сърдечната честота се покачва рязко по скалата, а от очите ми преливат потоци кървави сълзи от гняв, от мъка, от безсилие.Палитрата на чувствата е в контраста на противоречията на загубената ми душа. Какъв художник е живота само - едновременно рисува с арогантната четка на Пикасо и дълбоката нежност на усещането в Моне, в оптическата илюзия  на лудоста в Дали.
Гоня призраците, но не тези "от блока" , а тези от шеметното, деструктурирано мое. Шеметно мисля да деструктурирам реалността си , за да спася това, което още диша и цъфти.
Съвсем се отвях в мислите си, чак ме дострашава. Каква бях-каква станах..Загубвам ли се или вече се изгубих-някъде в пространството между печката и пералнята -мечтата на всяка работеща българска жена-съкрално пространство-цял един свят, заключен в 2 квадратни метра. Там ли заключих небесата си, там ли скрих безумното си детско  вдъхновение, там ли угасих пламъчетата в очите си и всеки порив за неочаквана ваканция???.. Понякога ми се струва, че сама си градя стени и огради, сама се наливам с отрова за живот..Сякаш спирам да искам да ме има, а не е така. Искам, искам да живея и всеки миг да виждам пламъчетата в очите на децата ми. Да ги виждам как ме обичат, как ми се ядосват, как играят, как се карат и как се обичат. Те са моят свят, моят замък от приказките, с феите и синьото небе, с безкрайните градини и музиката във вятъра. Ще умра щом спра да чувам. Не сега обаче, сега трябва малко да поработя и да върна онова момиче с тесните дънки и модерен каскет, което виждаше в небето картини, което пишеше стихове на салфетките в кварталната кръчма, обсебена от любовта си. Танцуваше навън,особено в дъжда, това е просто класика..Танцуваше и се смееше с глас.Но танцът свърши, смехът секна и само някъде,  понякога все още се чува глас.. Още чувам..

Кафето наистина е отврат, мразя лошо кафе..., говори за липса на стил и усещане за живот.

Виж Миланското късо  връща поезията в живота и слънцето , и изгрева , и Любовта....