петък, 24 януари 2014 г.

RR

Връщам се от любовта си
с мирис на кафе...
Ароматно,нека да остане
това,което е.

Есенно погубих
сърцето си след теб
Пролетно намразвам
всеки свой куплет-

всяка бедна рима,
всеки труден стих,
поетично незначима-
от пепел вино пих!

По устните-солено
разлива се море-
Недей да ме целуваш-
твърде късно е!

Liqueur

И ето...пресъхна ми чашата...
и като в затънтен парижки локал-
с аромат на жетан-омагьосано-
изпадам в сърдечен скандал..

Иронично се киска нощта
над моята жалка поема,
че тъся сред пръст любовта
и не зная кой път да поема.

Налей ми,любими-във синьо-
кьорасо или проста ракия,
не питай кога и защо-
едва ли ще мога да скрия

копнежа-е леден и свеж
в бучки лед замръзваме двама
в лабиринт от измама и страст-
изход бленувам,но..няма!

Ти си знаеш

И пак ще залагам,
залагам на черно;-
в черното има сюжет...
Любовта ни е мъка,
а мъката има
такъв красив силует..

Страхуваш ли се?-
Очите ми пъстри те чакат на всеки завой:-
Облаци алени,тръпнещо чакащи
последния звезден порой..

А само шепот и дъх на сърна..
Ще спре ли сълзата потопа..
Само лист светлина ни е нужен
Само лист с печат на живота..

..по

"Безименна изгрява утринта"
и слънцето сърдито ме поглежда-
едва ли крие някаква надежда,
че ще прогони скоро есента.

В очите ни се гонят листопади-
повехнали сълзите ми мълчат,-
щом всичките балади са изпяти
на някакъв задънен кръстопът,-

щом всички думи казани насреща
кухо и натрапчиво дрънчат-
може би наистина съм грешна,
щом те целувам за последен път.....

и знам- ще бродиш във съня ми
загубен,тъжен,леко недоспал-
в копнеж недоизказан да ме търсиш-
сам любовта си неразбрал.

Here comes the weekend..или Събота сутрин...

В осем-закуска,-
а липсва ми сън..
Децата се карат 
и искат навън,-

Запалвам цигара-
и в синия дим-
размазвам небрежно
петъчен грим.

Кафето си пия
с вкус на нощта,-
пронизва ме бодро
в спомен-тъга.-

В главата ми тропат
неуморни коне,-
Любовта ти пресмятам
като седем по две,-

Но нещо е крива
сметката пак-
обърках... отново
алгебричния знак.-

С умножение почна
тази любов,
в която намирах
алгоритъма нов,-

на неритмичното дишане
и копнежа смутен
сред безброй неизвестни
в поглед студен.-

Умножавах-напразно-
мечти и лъжи-
напразни са даже
и тия сълзи,-

щом дели ме от тебе
сама любовта...
как аз да събирам и 
как да деля!?..


Тихо ...

Колабирам в поезия някаква;-
и себе си намирам едва-
в пясъчен часовник-изгубена-
не искам да свършва нощта,
в която ти ме обичаш побъркано,
а от нежност пияна съм аз;-
целувай ме-някак естествено
копнежи трошат се над нас.

..и в пролетен унес-задъхано
събличай мойта тъга-
заведи ме далече от изгрева,
обичай ме..просто така

обичай ме...докато съмне
и в прах се превърне нощта,
тръгни си щом видиш,че плача,
щом видиш,че свършва съня...

вторник, 21 януари 2014 г.

Monday morning по български

Понеделнишки нацупена съм пак. Всичко ми е наопаки от сутринта. От автобуса с разнебитената седалка и метрото, което замина под подсмърчащия ми нос, до кафето в офиса с аромат от шеста цедка и утайка с художествена стойност. Даже като се замисля още на зазоряване се събудих крива и като видях обичайната напоследък Софийска мъгла, съвсем се вкиснах. Световъртежите още ме преследват даже и в съня ми. Неуморно. Денонощно съм като пияна с тях. Даже и иконките на айфона затанцуваха днес в рейса на път за лобното ми място - офиса. Алкохолна (пре)достатъчност е приемливата диагноза...Всичко покрай мен е посивяло, увехтяло,  с тръпчив мирис на плесен- и вещите , и хората, всичко се е обезцветило и прашасало,   изтипосано отколе на лавицата на ежедневното живуркане, потънало в летаргия и примирение.Безлични са  всички, попаднала съм в царството на сенчестите, в някаква бездушна пустош и тишина, където времето е спряло да лети, забравило е даже да пълзи.. Тук нищо не цъфти,не диша, без плач е , без смях е , без глас, ни трепет, ни живот. А аз крещя , като психично нездрав човек крещя. Сърдечната честота се покачва рязко по скалата, а от очите ми преливат потоци кървави сълзи от гняв, от мъка, от безсилие.Палитрата на чувствата е в контраста на противоречията на загубената ми душа. Какъв художник е живота само - едновременно рисува с арогантната четка на Пикасо и дълбоката нежност на усещането в Моне, в оптическата илюзия  на лудоста в Дали.
Гоня призраците, но не тези "от блока" , а тези от шеметното, деструктурирано мое. Шеметно мисля да деструктурирам реалността си , за да спася това, което още диша и цъфти.
Съвсем се отвях в мислите си, чак ме дострашава. Каква бях-каква станах..Загубвам ли се или вече се изгубих-някъде в пространството между печката и пералнята -мечтата на всяка работеща българска жена-съкрално пространство-цял един свят, заключен в 2 квадратни метра. Там ли заключих небесата си, там ли скрих безумното си детско  вдъхновение, там ли угасих пламъчетата в очите си и всеки порив за неочаквана ваканция???.. Понякога ми се струва, че сама си градя стени и огради, сама се наливам с отрова за живот..Сякаш спирам да искам да ме има, а не е така. Искам, искам да живея и всеки миг да виждам пламъчетата в очите на децата ми. Да ги виждам как ме обичат, как ми се ядосват, как играят, как се карат и как се обичат. Те са моят свят, моят замък от приказките, с феите и синьото небе, с безкрайните градини и музиката във вятъра. Ще умра щом спра да чувам. Не сега обаче, сега трябва малко да поработя и да върна онова момиче с тесните дънки и модерен каскет, което виждаше в небето картини, което пишеше стихове на салфетките в кварталната кръчма, обсебена от любовта си. Танцуваше навън,особено в дъжда, това е просто класика..Танцуваше и се смееше с глас.Но танцът свърши, смехът секна и само някъде,  понякога все още се чува глас.. Още чувам..

Кафето наистина е отврат, мразя лошо кафе..., говори за липса на стил и усещане за живот.


Виж Миланското късо  връща поезията в живота и слънцето , и изгрева , и Любовта....