четвъртък, 14 септември 2017 г.

Наопаки (Винаги ще съм море)

Повечето истории следват правилен принцип в развитието на сюжета спрямо времевата линия на събитията. Нашата, обаче, ще тръгне наопаки. И не поради някакви гениални художествени хрумвания от моя страна, а само защото така ми върви лентата. Наопаки.Защото понякога съм повече Пипи Дългото Чопрапче и по-малко Аника. Ще вървим заднишком. Това, нали е свободна страна!"
Седя си в хола на дивана и пуша цигара. Главата ми сякаш е пълна с вълни- прииждат, връщат се и после пак, и после отново. Става ми лошо. Облягам се и се вторачвам във вазата на масата. Маслиновото клонче в нея е леко повехнало, а едрите зелени маслини  са се сбръчкали. Гледам есента през стъкло и вода. Леко ми се приревава, но бързо стопирам драмата с двете глътки вино, което ми е останало. Всички са заболи нос в телефоните и в апартамента цари достолепно мълчание. Кучето спи и похърква от време на време. Има интернет. След пет дни извън мрежата, тя кръвожадно се нахвърли, за да си отмъсти за проявеното пренебрежение. Уви се като хитра анаконда и стегна до задушаване. Аз си сипвам още вино. Някакво.Кръвното ми е паднало от жегата по пътя и от вятъра, дето ме обрули. Проклет климатик, все по път ще се скапе. Пътувам на задната седалка, заради кучето, което не може без мен. То се опитва да спи между две бутилки що-годе студена вода. Прозорците са отворени. Сто и двадесет километра в час. Горещ вятър. Някъде по границата. A san adio..Единствената новина, която научих през тези дни бе, че си е отишъл  най-първият ми обичан актьор. С горещия вятър...завинаги.. Някакви частици от картини се сглобяват и разглобяват в мислите ми. Майка ми пее. Имаме телевизор "Опера"..черно-бял. На партера под зелената сянка на чинарите по ул. Гогол. Аз съм някъде на пет. После картината се начупва на стъклени отблясъци време. Затворила съм очи, морето е на сто километра от солената ми коса, но още усещам вкуса му по устните си и частици от сърцето му трептят по миглите ми. Град. Всички са гладни. Купувам дежурните гироси и две бутилки вода. Кучето получава някакъв незнаен пристъп и аз изпадам в шок и ужас. Децата са стресирани и всеки вика по другия. Галим, гушкаме, разхождаме кучето. Пристъпът изчезва. Ох, ще живее. Той ми ближе очите и ляга до мен на задната седалка. Вече никой не е гладен. Мятам гиросите някъде в чантата до парите и паспортите. Поемам си дъх. С отдалечаването от брега това става все по-трудно. Къщурката на плажа осезателно почва да ми липсва. Една оса се лепва на прозореца, а аз я гледам с досада и махам с ръка да се разкара. Морето е през улицата. То и улица не е , а някакъв черен селски път с грапава пясъчна повърхност. Теди се учи да кара кола. На мен все едно някой ми е забол двеста игли в задника. Старая се да не ръмжа като отстреляна коза, ама не ми се получава много. Той се изнервя и е готов да ни прати по дяволите. Щото не знае, че аз съм си все там. Шегувам се. Слагам си кривата усмивка в джоба и се заслушвам в скърцането на полуоската отдясно и хрущенето на спирачните дискове..Загазихме я. Мони е леко напрегнат, ама нищо не казва. Не отговаря дори и на въпроса ми дали някак ще изкретаме до вкъщи. Но аз знам, че му се къса сърцето при всеки фалшив, крив тон, който издава нашата дърта таратайка. Между износените ламарини той чува сърцето ѝ да трака в синхрон с неговото. Някакви деца се състезават с велосипеди. Прах и жега е, но като извърнеш очи се потапяш в синьо безвремие. То си се плиска леко и тихо на няколко крачки от двора ни.  Играем "Не се сърди, човече". Аз почвам последна и побеждавам, защото съм гад и защото не искам да се сърдя. Кучето лежи на дивана до мен, Яна събира пионките и си мърмори под изгорялото от слънцето носле. Мони говори с някого по телефона, а Теди се е качил на покрива и си клати краката над нас. Луната е почервеняла като засрамено момиче и се крие в чашата ми с искрящо вино. Чувам лек шум откъм огнището. Някаква досадна котка се е мушнала вътре и чегърта с лапи по скарата. Джар изръмжава и скача от дивана. Тя е извила гръбнака си като гъвкав акробат и изсъсква насреща му. Нощта се разкъсва от кучешки лай и пада на мокри целувки по пясъка. Опитвам се да снимам залеза, но той се стопява толкова меко и нежно в цветове, че се отнасям и забравям да натисна копчето на фотоапарата.Единият ми крак е изгорял и съм  го намазала с няколко лъжици кисело мляко, което се е втвърдило и коричката пука леко. Кучето ме гони да ме ближе, а аз стоя на един крак като охранен щъркел и едвам пазя равновесие. Пазаруваме в местния "Lidl". Има около 4000 човека и слушам поне пет различни езика. Какво ли е било преди Вавилон? Мони ми се смее на рошавата коса и ми показва как пред нас на касата всички са си напазарували веро в огромни количества. Явно е на промоция. Пека пица и стържа морков за кучето, усещам аромата на котлетчета откъм двора, набръчквам нос. Джар не си пада по морето, ама ние насила го натикахме, та да видим плува ли френски булдог или йок. Ами плува си животинчето, даже се метна да ме спасява, глупачето. Има чайки. Гларуси, слава богу, тук явно не виреят, тия скапани мършояди. Затова пък съм се превърнала в професионален убиец на оси. Искат да ми ухапят кучето. Една се пробва да се мушне в шръкналото му ухо, в шареното, щото явно и не подозира, че аз съм нащрек и дебна зорко от всеки ъгъл. Пия нес кафе и хич не му се наслаждавам. На плажа си поръчвам еспресо и домашна лимонада. Това вече е друго нещо. Яна плува зад шамандурата, аз крещя истерично и ставам център на международно внимание. На десетина метра от нас, потопен до кръста, с електриков зелен бански стои на "ф" млад чичко и хока  малко момченце..на български. Еееех, Родна реч...о' майна... Няма вятър и цигарата гори бавно. На Теди му свършва батерията на телефона и вие на тинейджърски да се изнасяме към къщата, където има ТОК! Чуваш ли, майко, ТОК! Под масата на верандата има свещи с аромат на жасмин. Въздухът тежи от облаци. Прокапва ситен топъл дъжд. Осите ги няма. Въгленчетата в огнището светкат в червено. Има вълни. Ходим боси по плажа с малък фенер. Светлината му плува в кратки отблясъци по сънената вода. Забравих си някъде сандалите. Маслината в двора е натежала от капки и синя мъгла. Вечерна. Завои. На Яна ѝ е малко лошо. Колата се мушва в тунел от зелени дървета. Есента не е стигнала дотук. Пръстчетата на лятото са още лепкави. Като разтопен сладолед. Една палма ни прави сянка. Забравила съм си банския, но имам шарен шал в сака. Увивам се като топ модел и се мятам в морето при Яна. Виждам крачетата ѝ как щъкат на пръсти по пясъчното дъно. До нас осем души са се събрали под един малък чадър. Възрастна жена пуши цигара и чете евтин роман. Една гъркиня ме наблюдава под тъмни очила как отчаяно се опитвам да се вкарам в полата си. Става ми смешно и ѝ намигам. Тя не ми отвръща. Може пък и да спи. Режа салата. Доматите са ужасни, краставиците стават. Малко калмари и пилешки хапки. Кръчмата пак беше отложена. От децата. Гоним кучето на двора. Яна го мокри с маркуч, а той се натъпква с няколко паднали в тревата маслини. Намерил е мравуняк под стълбите и ближе тлъсти мравки. Теди му бърше муцуната с лека погнуса. Не съм пускала телевизора, интернет има само далеч в цивилизацията. Само мъжете са привилигировани с мобилен и кой публикува размазани снимки в мрежата, кой се опитва да си махне отпечатъците на пръстите с чатене с приятели. За мен времето е спряло зад леко изметнатата дървена порта и блажено се е изтегнало под маслината. Жалко, че не понасям мастика, затова пък Мони си има цяло шише и току ми навира мътната ѝ кристална белота под носа. Съседите са безобразно тихи, затова пък Яна пее към полунощ и тича напред-назад по черния път. Кучето я дебне, изправено на оградата и върти в почуда глава. Теди ми прави арт снимки на звездите. Получава се сърце. Луната се е изпъчила и се наслаждава на светлата си морска пътека. Нощта се разпуква в топли червени кристали светлина. Шушукам си с морето. До мен Джар яде сухи водорасли и хич не му пука от осите, които бръмчат около него. Аз размахвам някаква хавлия и кълна като дърта циганка. Сами сме на плаж от два километра. Чувам в далечината по пътя се тътри трактор. Имам си цяло море. За мен, само за мен! Утрото си мие съненото лице с кристали солена вода и потрепва от лекото, замечтано дихание на септемврийския бриз. Пия студено кафе на верандата. Банският ми е мокър и лепне по кожата. Ехтят звънчета. Три кучета и стадо кози минават по селския път. Прегърбен козар им подвиква на неразбираем език. Кучетата се изплезили език и пристъпват бавно и сигурно. Джар се скъсва да лае, те обръщат апатично глави и подгонват отклонилите се от стадото мършави кози. Денят си слага джапанките, мята хавлия през рамо и наперен притичва пред мен. Мирише на банички и малини. Съседът реже диня и псува по гръцки нападащите го хищни оси. Жена му слага чиния със смокини на бяла кърпа и му се смее. После донася няколко бири. Горещо е. Камъчетата скърцат и припукват. В селото се е настанил някакъв панаир. Гъмжи от народ. Набутваме се в навалицата. Кучето се дърпа и ме изнервя. За момент се усещам,че ей тука ще получа гърч, между сергиите с маратонки, евтини пластмасови играчки, надуваеми дюшеци и компакт-дискове. Мирише на скара, а ние сме прегладнели до смърт. Търсим някоя таверна, дето ще ни пуснат с кучето. Сядаме. Поръчвам си салата. Доматите са за мен, краставиците за него. Узото е голяма цифра, ама нали един път се живеело. Викам: "Поръчвай и пий, не ме дразни!" Наслаждавам се на кристалите в чашата му и неволно се усмихвам. Виното е стипчиво, такова, каквото го обичам , с малки искри и морски привкус. Изяждам два калмара и ми се доспива. Децата се мотаят по плажа. Нощта е мека и лепкава като голяма буца тъмен захарен памук. Морето е покрито с лазур. Едва усещам полъх. Лятото си подсвирква тук и хич не му дреме за нечии тревоги. Наслаждава се на златистия си загар през слънчевите си очила. Отбиваме встрани от шосето по някакъв скрит пясъчен път. Колата се тресе. Ние подскачаме. Хиля се като слабоумна овца. Портата е отворена. Намирам ключа за къщата зад стъклена вратичка на малко параклисче в двора. Привет, море! Жива съм още, но по-жива съм щом се огледаш в очите ми.
Септември е. Шести. На шестия етаж простирам някакви гащи и чорапи. Някъде към единадесет часа е. Светлините на "Лидл"-а угасват. В Стара Загора някой свири "За Марчето". Слагам още лед в чашата със зелена мента..Само и тази нощ да се стопи. Утре, утре, ще е тюркоазено.

понеделник, 4 септември 2017 г.

Вехти мокасини

Опитвам се да се върна във времето преди "Големия взрив". Превъртам си часовника, стрелките се въртят в кръг и отбелязват време. Тогава обаче време не е имало, не имало нищо. Разглобявам мозъка си на дребни фрагменти, опитвам се да проумея това нищо, но нищо не проумявам. Някаква прашинка си съществувала, ей така, без време, без измерения. Някъде. Стояла си в нищото и после нищото направило бум! И всичко се почнало. Почнало времето, създали се пространства и посоки. Вселени. Галактики. Планети. Звезди. Някакви зелени еуглени и амеби. Динозаври. Хора. Време. Цък-цък-цък. Появили сме се и ние двамата. Първо ти, после аз. Във време и пространство, в измерение. Някакви си прашинки. Хвърчали сме си и сме си подсвирквали. После ноемврийският вятър си направил майтап и ни сблъскал на гарата. Даже не и на гарата, а в движещ се влак. Помня, че ти беше весела прашинка, а аз кисела и мрачна. До сблъсъка. Нашият. Запалиха ми се очите и почнах да мигам с искри. Някъде по отсечка София- Копривщица. Време-зима. Леща-студена. Вино-червено. Кръчмата стара, някаква открадната от някого китара. Лед по наклонени улици. Целувка...Мълчание. София. На въртележките в пет. Не зная на кои въртележки. Телефон с 5 стотинки. Звъня ти. Смях. Среща, без въртележки. Китари. Музика. Просрочен вечерен час. Баща ми. Леле. Аз горя от любов и се извинявам. Той се смее. Срещи, срещи. Раздели. Няколко за по час и една за ден. Купуваш халки от евтино злато. Пари нямаме. Аз съм с огромна рокля и букетче рози. Вятърът се майтапи с мен и ми развява косата пред църквата. Не помня кой хвана букета. Счупен ток. Сандали. Танци. Аз пея. Имаме фикус. Пет сутринта. Болки в краката. Рева. Връщам роклята под наем. Пак рева. Искам си воала. Проявяваме снимки. Пием вино с кана лед. Младоженци. Пием 23-годишно уиски на пода и се караме. Винаги се караме. Аз съм дебела, много дебела. Гледам от леглото как трептят листата на тополата. Не мога да ставам, рева. Караш ме с двеста до Шейново. Аз се превивам като червей и вия наум. Теди! Има такива малки крачета. Преброила съм пръстите, всичките! Вали сняг през април. Ти пак заминаваш. Аз пак ще рева. Целувам си Теди и му разказвам истории. Някакви смешни. Ти се връщаш и пак заминаваш. На работа. Аз. В офис. Безумно изплашена съм и отново се тръшвам да рева. Ти ми носиш цветя, понякога, за да не рева. Аз съм лоша. Крещя, викам, мятам разни неща. Ти ми казваш, че ме обичаш. Яна. Пак броя пръстите, а тя се смее. Гъделичкам я. Твоето момиче. Идваш с Теди в болницата. Той е толкова рус и косата му блести на слънцето. Държи букетче, от моите, шарените с градински цветя. Една циганка ми купува шоколад. Една родилка иска да ми вземе Яна. Аз не пускам и гледам лошо. Децата имат номерца на ръчичките, тая да не е сляпа. Тъпа патка. Говоря си с циганката с шоколада. Цък-цък-цък...Цъка ни времето. Торти, свещички, рождени дни, годишнини. Ясла, градина, училище. Море, море, море..Ти си забравил да ме обичаш, аз също. Стоп. Сега ще спра. За да ти припомня за едни вехти мокасини. Знаеш нали, колко ужасни обувки бяха това и колко отвратително много си ги обичах аз. Колко пъти се пробва да ми ги изхвърлиш,а? Не можеш да ми изхвърлиш мокасините! Никога! И да искаш да знаеш, няма да ти кажа къде ги крия и до днес! Крия ги така, както крия любовта си, защото ме е страх някой да не ми я открадне. Тя си е все същата. С разпилени коси, с искрящи очи. Още си е със скъсаните дънки и с цигара в уста. Тя си е все още такава. Една глупава хлапачка със синьо-лилава шапка и светло бежово яке. Смее се и пие бира от бутилка, седнала на бордюра пред входа. Опънала си е кльощавите крака, обути с ония отвратително грозни вехти мокасини, седи си и чака да те спъне на майтап като се връщаш от работа. Там си е, още не е хвърлила топа и не е ритнала камбаната. Не рови в чекмеджетата, аз свършвам работа в 6. Чакам те..На въртележките.

петък, 1 септември 2017 г.

Джар и осата в лошо настроение

Горещото лято подскачаше с боси крачета по асфалта и си подсвиркваше весело. Джар лежеше на пода, опънал лапички на хладните плочки. "Ама че жега е днес! С нищо не мога да се разхладя, нито краставичките ми помагат, нито водата, нито дори студената белена праскова. Толкова ми е топло, че и не помислям да излизам навън. Единствено ми се иска, Яна да се прибере и да ме пусне в банята да си поиграя с водата. Тя защо излезе и мe остави сам тук? Вече усещам и че коремчето ми е огладняло!" Джар се заслуша в къркоренето му и в този момент чу, че някой се прибира вкъщи. Вратата тропна и с изненада Джар видя, че всички се прибират! "Брей, не беше ли работен ден днес? Защо се връщат толкова рано или аз съм забравил да познавам часовника! Може да са ми приготвили изненада!" И явно беше така. Майката на Яна се разшета да събира дрешки и да приготвя храна, която подреждаше в големи кутии и после ги поставяше в широка чанта. Последно постави в отделен плик храната на Джар, играчките и мекото му килимче. Яна повика Джар и му сложи меката каишка. "Разходка, на тази жега? А, не, без мен!" Джар се запъна на вратата. "Хайде, Джарко, ела, отиваме на вилата. Там ще си поиграем!"- говореше Яна. "Вила? Какво пък ще е това? Е, щом ще играем, съгласен съм, въпреки че ще си пропусна банята!" Джар се качи в асансьора. С колата пътуваха около час, вътре беше хубаво и хладно от климатика. " Пристигнахме!"- радостно изписка Яна, щом колата спря до една къща. "Хайде, момче, ела да потичаме на свобода!" Джар скочи от колата в меката трева. "Ама тук май ще ми хареса"- помисли си той и хукна да настигне Яна. Играха часове, гониха се, лежаха по тревата, катериха се по стълбите и скачаха от високо, което малко ядоса майката на Яна. Тя като всяка майка е твърде загрижена децата да не се нараняват, толкова, че понякога става даже и леко досадна, сякаш вече е забравила, колко е забавно да бъдеш малък и да не слушаш родителите си. Неусетно вечерта се бе спуснала и залезът гаснеше уморен по високите клони на черешата. Дойде време за вечеря. Огънят в камината протягаше горещи езичета, сякаш и той се радваше на вечерта и свободата на лятото. Сухите клонки пукаха весело и неусетно се превръщаха в малки червено-черни парещи въгленчета. Стана тихо и нощта потрепна по клепките на Джар. Свирукането на щурчетата го омагьоса и без да се усети той заспа на тревата. Яна го пренесе в стаята и си легна до него. Магията на лятната нощ ги пренесе в царството на веселите сънища. Следващите два дни бяха толкова щастливи за Джар, че той дори забрави за любимата си баня. С Яна ходеха на близката чешма и там тя го закачаше и го пръскаше със студената бистра вода. После се надбягваха по пътя до вилата, където падаха изтощени на тревата. Звънкият смях на Яна  накъсваше тишината наоколо на парченца светлина, а кроткото жужене на пчелите ги превръщаше в цветни капки щастие. Джар забоде носле в тревата. Беше твърде уморен за нова игра. Затвори очи и лекото му похъркване разбуди осата, която се бе прикрила от горещината под сянката на зелената хвойна. Тя се размърда, очите я боляха цяла сутрин и изобщо не беше в добро настроение. Едвам беше успяла да дремне за минута и хъркането на Джар развали почивката ѝ. Тя беше ядосана и искаше да се скара с някой, а знаете, че осите лесно се ядосват и обичат да си отмъщават, но Джар не знаеше това. Острото и жило се впи в меката муцунка. Той изпищя и подскочи. Скри се в къщата и легна на пода. Усещаше ужасна болка. Бодеше, сърбеше и щипеше. Яна дотърча веднага и повика притеснена майка си. Муцунката на Джар бързо се поду и той не успяваше да отвори уста. Почна да диша трудно и тежко. Отвън осата се кискаше доволно, после си отиде отново на сянката при хвойната. Всички се разтревожиха за Джар, той лежеше и гледаше тъжно. Болката не го оставяше. Багажът бе стегнат за две минути и докато Джар се усети, колата вече летеше по магистралата към града. Таткото на Яна караше много бързо. Трябваше възможно най-скоро да стигнат до ветеринарната клиника. Яна се разплака, Джар едва си поемаше дъх. След двадесетина минути подминаха табелата за начало на София и след няколко червени светофара, спряха пред кабинета.Докторът ги посрещна с усмивка. "Какво пак е направило момчето, пак ли е изял някой камък? Ааа, оса го е хапнала! Хайде, момче, да направим една инжекция!" Джар се страхуваше от игли, но днес една му спаси живота. Лекарството подейства веднага. Джар отвори уста и изплези малкото си езиче. Дишаше спокойно и равно. Страшното си плю на петите и изчезна по шумната магистрала. " Оса"- мислеше си Джар- " Не обичам осите, повече ми допадат мухите, те са само тврде досадни!" Джар отново се прибра в апартамента си на шестия етаж. Почивката свърши. Време беше за баня!
Осата бръмчеше доволно под прозореца, беше се наспала и лошото ѝ настроение почти се беше изпарило. Тя хвръкна към съседния двор, където семейство Радкови се приготвяха за вечеря. Тя кацна на масата и подуши салатата. Осите не са особено умни насекоми, затова и нашата познайница така и не разбра, кога тежкият вестник се стовари върху нея. Лошото винаги си намира майстора. Джар спеше спокойно и сънуваше песента на щурците в добро настроение.