четвъртък, 3 май 2018 г.

Таралеж

Прашно софийско утро. Пролетно крещящо с хриптящ глас на клаксони, но вече и сериозно пооцветено в зеленичко. Автомобили, автобуси, трамваи, тролеи, велосипедисти. На тези, последните, искрено им се възхищавам на куража. Лудница. Делнична. Ние пак закъсняваме за работа, но толкова ми се спи на едно кафе, че изобщо не ме вълнува този факт. Гримирам се в движение. Това е мое специално умение. Ръката ми не трепва. Слагам осемнадесет  грама черна спирала, та така да трепкат повече миглите и да си мисля, че още съм хубавка. Гланц. Толкова. Облегнала съм се на седалката и се унасям в мислите си. Мога да си го позволя, понеже нали не карам аз. Онзи моят шофьор хока наред всички участници в движението, нервничи, върти глава на шест посоки с цел да намери най-прекия, най-скоростния път, да изпревари всички "охлюви" , и разбира се да направи и невъзможното, та да си върна първото кафе. Но аз съм спокойна  и гледам встрани. Подминаваме градинките около нас-"Довечера ще разхождам кучето", училището на едното дете.-"Боже, кога ще я запиша на уроци  по математика?", училището на другото дете -"Дано да е в час! Трябва да купя лента за фотоапарата". Светофар. Червено. Три автобуса. Жена с две деца и осемнайсет торби. Погледът й е прашен, уморен, несветещ. Чакат да пресекат на зелено. Едното нещо й говори, тя го гали по главата, другото веднага се намърдва в ръцете й, иска и то. Жената се усмихва, лекичко, но е усмивка все пак. Десен завой. Парк. Фонтани. Блокът на нашите. "Майко, майко.... Ще се опитам да мина довечера." Сутрин мислите ми са като лятна река. Текат си, но бавно, спокойно и в правилната посока. Сънят е поизгризал едрите баджаци на стреса и аз почти се чувствам добре. После той отново почва  да се тъпче с всевъзможен, висококалоричен делничен джънкфуд и бедрата му си възвръщат и форма, и обем. Мислите ми стават подивели пеперуди, които сляпо и упорито се стремят към светлото и не спират да горят крилата си. Тогава главата ми започва да бучи, а очите ми се замъгляват, пръстите ми треперят даже и преди второто кафе. Но сега е утро и по уличката покрай Перловската река все още мирише на люлякова пролет. Натрапчиво и широко усмихнато. Седем коли в три посоки. Ние отзад. Никой не знае кой е с предимство в тази бъркотия.  Шофьорът псува, а на мен ми е смешно. Всички ми приличат на малки объркани деца, дето се чудят кое камионче на кого е и защо това на Сашко е по-синьо от това дето си имам аз. Разминават се някак. Продължаваме. И спираме рязко. Ръчна. Шофьорът излиза. Насреща идва голям джип. Така няма място да се разминем. Аз се пуля през предния прозорец и търся причината за спирането. А тя- Таралеж. Бодливко сутрешен. Изоставил си той малката горичка и хукнал през платното към градинката с люлките. Мъниче е явно, играе му се на ежко. Шофьорът го вдига и му прецаква разходката като го връща в омразната му гора. Ама поне ще живее. А животът си е голяма работа. Тръгваме. Аз се смея, добре ми е. Жената зад волана на джипа също се е усмихнала. Кимва ни и ни махва за поздрав! И добри шофьори имало значи. Лек ден! :)