Искам да знам какво стана с човека? Да, онзи интелигентният, скромният и възпитаният. Онзи, който не те блъска в трамвая и който подава ръка на слизащата след него непозната жена. Онзи човек, който не гълчи тийнейджърите, че се смеят силно, а се смее с тях и им подава ментови бонбони, ей така...за разкош. :)! Какво стана с този човек? Има ли изобщо такъв, имало ли го е някога? Днес аз срещам друг човек- гневен, алчен и озлобен. Лош човек, обсебен от мисълта за охолство, леност и перверзия. Той е готов да унищожи всяка пречка по пътя си към земния рай на блаженство и разврат. За някои той се състои от 6 лъскави автомобила в гаража на къщата в Драгалевци, денонощни фиести по барове и квалитетни заведения в също толкова изисканата компания на ботокс и силикон. За друг, блаженството е в шише евтина ракия и вкиснала туршия от мазето на оня Пешо от съседния вход. Същият Пешо, който вкара в болница жена си, защото забравила да претака зелето...Та така, за всеки различно, всеки със своя си аршин, така да се каже. Лошо, но и по-лошо виждам. Човек, който убива и затваря в куфар беззащитно дете,а за да е още по-непростимо го хвърля от моста в реката..Това е нещо, което ме потриса до такава степен, че спирам да вярвам, че онзи Човек с ментовите бонбони съществува. Днес, виждам как човекът се разпада и уверено претърпява обратна метаморфоза към първичното мекотело, превръща се в неугледно амебно творение, примитив. Зъл и алчен, двуличен и подъл. Как да вярвам тогава,че онзи Другият все пак може и да съществува? И все пак, все пак, струва ми се, че го има, макар и трудно разпознаваем, невидим и лек, като сянка. Промъква се сред тълпата на безличие и примитивен нагон, за да озари с надежда деня на всеки, който го познае. Не го търсете, Вие го познавате, отдавна, всъщност винаги. Той си ти и тя, и аз. Просто сме забравили. Умопомрачено препускайки през живота с идеята как да оцелеем до заплата и откъде, аджеба, да намерим пари за урока на детето в сряда, забравяме, че точно ние създаваме доброто. Точно ти отстъпваш мястото си в автобуса на бременната жена, точно ти помагаш на непознат, точно аз нося в джоба ментови бонбони за децата..Ние създаваме и преоткриваме доброто и ние сме отговорни то да не спре да диша.. За да продължат да звучат с такава праведност думите на Вапцаров..
"
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали: