Лудото Ленче- Балканска легенда

- Иии, не мога, иии не искам, ах куче в небеса! Мокриииите си гащи търкалям из прахтааа!- гласът е сърцат, плътен, иде из дълбокото на гърдите. По музикалния канон си е чист алт. Думите са лирически кошмар, синтактично правилен. По каноните на поетическото изкуство- тотален нонсес. Логиката е невъзможна. Това е Лудото Ленче. Нея я знаят всички и всички бягат от нея, досущ дявол от кандилница. Кой е дяволът и чия е кандилницата- не знаем. Още. Връщаме часовника.
Несебър. 1971. Хубави момчета. Още по-хубави момичета. Плажове с дребен пясък и претопени слънчеви отблясъци. Едно момиче и едно момче. Без спомени. Без любов. Червен флаг. Момичето помни момчето. Момчето не знае кое е момичето. Бебето не помни никого. Само морския бриз.
Родена в деня на преплетени бели и червени конци. Без надежда за първа прегръдка. Кувьоз- неработещ. Кислород- 0 %. Документ с подпис. И край. И начало. Елена. Без конници, без пожари и пленници. Елена. Детето на никого.
Пъстри очи и коси на залез през август. Лице на картина. Сърце от приказка. Картината пламва, приказката ще бъде забравена.
Шамари по мърляви чаршафи и девойка без чест. Място без име, хора без образ. На ръба на света. Тя е млада и пее. В нощта, в която говорят слънчогледите. Морето въздъхва с все сила, за да стигне дъхът му до нея. Там, на ръба на света. Тя пие дъха му и се моли. За смърт. Своята смърт. Морето не обича мъртъвци и я изхвърля от прегръдка си. За да живее тя още. Но дори и то не знае защо. Не знае.
И после, после нататък е ясно почти. Пътища, магистрали и тирове. Жадни погледи, смачкани мръсни банкноти. За хляб и три парчета салам. За бутилка евтина водка и кутия цигари без бандерол. Мръсни стаи в хотели край гари, автогари, долнопробни бардаци с брадати мръсници и смъртоносни ритници. Болници, легени, системи. Смърт на конец. Жълти зеници. Шамари, плесници. Улици, улички, тъмни алеи. Пейки, скамейки, високоморални тетки и лелки. Мъже с шлифери. Вулгарни псувни и тлъсти подмятания. Храчат и плюят. Въртят дебели езици.
Тя минава край тях, загърната в своята жълта жилетка. Изтрива с ръкава й плюнките, но не може да изтрие срама и сълзите си. Има дом. На последната пейка, там, точно до блатото. Там никой не ходи. Даже и бездомните кучета. Даже и те. Освен едно. Освен стария Джак. Мърляв, проскубан и гладен. С уши на райета. Сродна душа. На ръбчето на живота. Те там си седят и заедно си мълчат. Завити с нейната жълта жилетка, досами зелените води и на хвърлей от залеза, който не се оглежда в тях. Планината гори и прегаря. Нощта е отличен пожарникар. Седем снежинки са кацнали на носа на стария Джак. Той ги облизва и лапва половината от нейната баничка. После и другата. Защото тя не иска да яде. Той я топли повече от жилетка, повече от огнище дори, а тя, тя може само да го нахрани и да целува ущите му с що сърце й е останало. Хвръкват снежинки, хвърчат и пищят с вятъра.
- Мръсна пачавро, умри, гадино долна, умри!- осем жени с осем мъже в кръг под луната обградили са пейката, библейски въоръжени с по камък във всяка ръка. Шестнайсет камъка за единия стар пес и шестнайсет за неговото момиче с жълта жилетка. Кучето не предава момичето, но камъните са по-силни от артритните лапи, а зъби за подкрепа останали няма. Снежинки се трупат по муцунката на стария Джак. Трупат се, трупат се и не спират. От главата й се стичат бързи кървави поточета и влизат в очите, в устата, разливат се, падат на капки и грейва в червено първият сняг. Тя крещи, плаче и се моли, крещи и бяга като нощна сърна по алеите. Накъде е без значение. За нея вече нищо няма значение. Тълпата се разотива, удоволетворена, че е наказала порока и е върнала равновесието в моралния си кодекс. До пейката- старият Джак е мъртъв. Жълтата жилетка го пази от студа. На този свят. На другия е слънчево.
Тик-так, тик-так. ..
Тя, тя е жива и броди по улиците на онзи град, на някой град. Върви и пее, загубила жълтата си жилетка и единствената си любов. И ума си. Тя, тя е Лудото Ленче. И кандилница. Кой беше дяволът? За тоя свят, този въпрос е излишен.