- Какво си ме зяпнала Траяно? Взимай си бележника и върви отзад, че не мога да те гледам повече! - гласът на учителката Захариева скърцаше като изтъркан лагер.
- Другарко, моля Ви- нашите ще ме набият, ако видят забележката! Моля Ви, моля ви, другарко! - Траянка плачеше със сълзи, големи като бадеми и по-тъжни от смъртта. Класът избухна в смях. Кикотеха се всички от първия до последния чин, отляво и отдясно. Само Радо мълчеше и дращеше с молив отстрани на чина. И неговите обувки бяха пробити, но дупките им бяха на подметките и засега никой още не бе разбрал това.
- Че да те бият, бе Траянке, да те бият! Тъй ще ти дойде умът! Стига си ревала, че главата ме заболя. Да те бият, да се научиш, че в такъв вид на училище не се идва. Така ходи при прасетата в кочината, че като те гледам и слушам, май там ти е мястото. От теб човек няма да стане. Помни ми думата и си трай, да не те изпратя при директора още сега.
Траянка прибра сълзите под натежалите си от безсъние клепачи и прегърбена тръгна към последния чин. Отвън зимата се перчеше с бляскави ефирни снежинки, леки и нежни като дъх на млада сърна. Лепеше по стъклата ледените си целувки и прегръщаше с мразовити пръсти оголелите клони на тънките брези. Те тръпнеха от студената й нежност и превиваха фините стебла.
Траянка стоеше притихнала и гледаше през прозореца. Виждаше пътя, по който след часовете щеше да тръгне за вкъщи. Снегът бе скрил мръсното и си белееше доволен, спокоен и тих. Траянка обичаше снега. Съвършената му белота. Искаше да отвори прозореца и да скочи долу. Да се търкаля до прималяване в бялата му прегръдка и да се смее, да се смее, докато остане без сила. Но Траянка не помнеше как се прави това. Не помнеше кога за последно се бе смяла на нещо. Изобщо беше ли се смяла някога? Не помнеше. И в снега не се беше търкаляла и снежен човек не бе правила. Знаеше как се хранят кокошките и как се вари дюлева ракия. Но нито кокошките я разсмиваха, нито ракията на баща й. От него тя бе разбрала само как се държи кожен колан, как се замахва с него, за да боли повече, как се удря с юмрук в тила и как от това почти се умира. Познаваше не мекотата, а силата на ръцете му, не приказки й разказваше нощем той. От майка си не помнеше нищо. Отдавна покойница, от нея Траянка пазеше само спомен в една измачкана избледняла снимка. Нощем в студеното легло, Траянка притискаше до гърдите си парченцето тънка хартия, затваряше очи и пееше наум:
Ще вали, ще вали,
онзи сняг от надежда,
по тъмните твои коси.
Ще вали, ще вали и ще помни,
че за теб аз оставих следи.
Пееше Траянка и плачеше почти без глас. Тихичко, да не чуе баща й и жена му. Понякога той чуваше. Ставаше, отиваше в стаичката на Траянка, слагаше големите си длани на лицето й, запушваше устата й и натискаше, натискаше, докато тя отмалее и изпадне в несвяст. Понякога с него идваше и жена му. Стоеше и гледаше- равнодушно и отегчено. Имаше нощи, в които баща й идваше сам. Дръпваше прокъсаното одеяло, с което спеше Траянка, вдигаше нощницата й до гърдите и лягаше върху нея. Това бяха страшните нощи. Тогава Траянка не плачеше. Болката сушеше всяка сълза. Тя стискаше очи и мислеше за снега и за следите в него. Щеше да намери тя тези следи и те щяха я отведат нанякъде. По пътя им щеше да стигне там, където се връща смеха в гърлото и надеждата в сърцето. Там щеше да я чака майка й с топло одеяло и още по-топли ръце.
Звънецът изрита тишината от класната стая. Учебният ден приключи със звън. Траянка прибра бележника си в изтърканата платнена чанта, облече жилетката си и закопча най-горното копче. Само то беше останало. По коридорите гърмеше бодър смях. На двора, в снега играеха деца. Траянка излезе на пътя. Кола още не бе минавала и снегът стоеше пухкав и свеж. От прегърбените под тежестта му клони на дюлите се ронеха снежни късове и пълнеха очите й с блясък. Тогава тя видя следите. Мънички- една, след нея втора, трета, напред, напред се нижеха докъдето стигаше погледът. И тя ги последва. Тупкаше до тях със старите си скъсани обувки. Крачетата й се мокреха, мръзнеха, но тя не усещаше студ. Там, където пътят напускаше селото и завиваше край реката, Траянка видя старото куче на баба Неда. Отдавна бабичката се бе преселила в отвъдното и кучето сякаш бе тръгнало и то с нея. Повече от година никой не го бе виждал по тия места. Сега то стоеше на пътя и чакаше. Нея ли чакаше? Но Траянка храна нямаше да го нахрани, нито смееше да го прибере в дома на баща си. Спря и протегна ръка да го погали. Козината му бе също толкова бяла и той почти се сливаше със снега. Кучето вдигна глава и опря муцунка в дланта й. Сетне тръгна напред. Траянка го последва. Скоро стигнаха реката, слязоха в долчинката и се спряха пред замръзналата вода. По тънкия лед прехвърчаха цветовете на залязващото слънце. Жълто-червено-жълто-червено. После светлините угаснаха и вечерта се плъзна кротка и смирена. Траянка легна в снега, кучето се сгуши до нея и сви глава до гърдите й. Нощта пееше. Пееше позната песен. Пееше и на двамата:
Ще вали, ще вали, ще вали
онзи сняг на надежда,
по тъмните гънки на твойте коси...
Лилавите минзухари вдигнаха мокри глави и изтръскаха последните снежинки. Слънцето попиваше цвета им и разсъбличаше зимната си дреха. От топлината му земята пукаше и отръскваше от себе си мрака. Водите тръгнаха. Реката зашумя. Някакъв лист хартия плуваше уморено по повърхността. Ученически бележник. Бележникът на Траянка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар