Частици живот

Всеки човек , преминал осъзнато през живота ни , оставя  своя характерна, уникална следа, спомен, който докато сме живи свързваме само с него и с никой друг.Може да е всичко- аромат на парфюм, цветя или някаква храна, жест, поглед, песен, място, конкретен момент и какво ли още не. Ето, да кажем аз. Чувам отнякъде песен на Металика и в съзнанието ми моментално изниква   човекът, който се появява винаги  щом чуя тяхна песен. Същото е и с морковите. Двете неща свързвам с първата ми голяма ученическа  любов. Някакви моментни изживявания се запечатват трайно в съзнанието ни и колкото и години да отминат, колкото и събития да ни се случат, споменът за конкретния човек остава свързан точно с това изживяване, точно с този момент или точно този аромат, дори и когато не сме се срещали  с него от десет или  двадесет години.
Една друга моя любов наблюдавах в състезание по плуване преди има-няма  двадесет години. Не съм го виждала от дълго време, но дори и в спортните репортажи,  ако се появи някой плувец, аз винаги се сещам за това момче. Следващият.. не си заслужава вниманието. Просто, след него, не обичам да минавам през спирката на "Плиска".
Тази приумица за ароматите, спомените и картините, съхранявани от съзнанието ни, важи не само за любовните приключения. Приятелите, те също жигосват душата ни. Някои от тях болезнено. Един от тях аз няма да срещна никога вече.Тя остави обаче най-силното усещане.. За нея душата ми е нарисувала картина от светлина. За нея има и цвят, и звук, и аромат..на ягоди .. през юни. Само най-близките на сърцето ни хора оставят такъв отпечатък в душата ни. Реалистичен, нещо като съвременното 3-4 или 5D пресъздаване. Баща ми и музиката от "Аризонска мечта", мирисът на неговите пържени картофи щом отваря вратата на стаята ми с думите "Ленич, хайде на вечеря..." Баба ми и сиропът от вишни, дядо ми и мартениците в последната ни среща. Другата ми баба и хрупкав сладкиш със сладко от шипки, дядо Любен и зелените клони, опрени в прозореца. Дъжд. И цвят. И той. Тогава и сега. Влакове, перони, гари. Студена супа от леща и сковани в лед калдъръми. Някаква китара. И преди, и сега. Ушите ме болят от музика. Коленичил за прошка в калта. Аз и голямата бяла рокля през май. Синеокият и пъстрооката събудиха нощта и родиха моя ден. Оттогава не спя. Само притварям очи, за да виждам по-добре светлината, притихвам, за да чувам любовта ти и вдишвам на големи глътки живот с аромат на смокини и слънце през август.

Предпразнично

Имам десетина лева и ментови бонбони в джоба. Няколко смачкани билета, които ми опъват нервите, понеже все ги бъркам с добре забравени банкноти, ключове от вкъщи и служебната карта, чиято връзка крайно небрежно е провиснала през джоба на палтото ми. Не се качвам на първия пристигнал влак на метрото, не защото е претъпкано или защото си изпуснах шала на ескалатора, а защото реших, че просто този влак не ми харесва. Без причина. 8,29 ч. Въртя се на перона с ръце в джобовете.Имам три минути до следващия влак, три минути, за да повярвам отново в Коледа. А беше време, спомням си, когато с разтуптяно сърце и искри в очите, чаках да се позвъни на вратата и щом отворя да зърна шейничката ни, отрупана с подаръци и сняг. Как го правеха нашите, направо им се възхищавам. Майка ми и до днес обича да изпипва всичко. Истината е в детайла, съвършенството също. Помня как сърцето ми преливаше от чиста радост и всичко около мен беше ярко и живо- и цветовете, и думите, и музиката, и хората. Татко беше жив. Содената питка и монета за здраве. Печен боб и сарми с лозови листа. Небето се отваря за чистите души. Мирис на тамян и портокали. Обичах и се молех. Молех се по детски никога да не спирам да обичам живота. Молех се да позная любовта си щом я срещна из път, молех се никой никога да не си тръгва от живота ми. Угаснаха свещите и по шейната снегът се стопи.Чувам свистенето на влака в тунела. Стискам ключовете в джоба и затварям очи. И ето го татко, усмихнат, слага монетата в питката и ми налива чаша червено вино.. за празника. Той още вярва в мен, защо аз спрях да вярвам в себе си?! Загубвам си душата в празен плик с пари, които нямам. Лутам се в мрака, в тунела на собственото си безверие. А помня, че  навън бе светло, толкова светло, че очите болят от светлина. Светло е и у дома при децата, и при майка ми е светло. Долавям аромата на кафе и палачинки. Виждам усмихнатите им лица и надеждата в очите им. Виждам обич и добрина. Виждам и теб, любов. Помниш ли кога се срещнахме? Помниш ли влака и премръзналите ми ръце на гарата? Аз помня синьото в очите и топлината в дланите ти. Спомням си и не искам да те загубя в мрака, Искам те още..колкото ни е отредено и докато не спре сърцето ми. По дяволите влакът и този тунел! Хвърлям билета на релсите и се затичвам по ескалатора нагоре. Свистене. " Внимание, вратите се затварят..." Не се обръщам. Мятам небрежно шала и излизам на светло. Мирише на варена царевица. Един беден човек, усмихнат свири някаква стара мелодия на раздрънкан акордеон. Прегърнали се момичета и момчета прехвръкват около мен. Една баба крещи по дядото си, че е забравил зелето..И ти..в навалицата. Видял си ме и чакаш да те видя аз. Купил си елхичка и цвете за мен. Знаел си, че няма да се кача на влака, че ще се върна, щом намеря себе си и Коледата. Нашата Коледа, със слънце, без сняг.

История с пантофи

Някога мама не обичала да носи пантофи. Вечно боса ходила лятото, а през зимата по чорапки. Баба й се сърдела и повтаряла да си сложи пантофите, за да не настине, а и да не си цапа чорапките. Все повтаряла баба, а мама все забравяла за пустите пантофи. Минали години и мама пораснала. Станала студентка и на една екскурзия през зимата се запознала с тати. Много се обичали и често си разменяли подаръци, не само по празници, а просто така, защото били щастливи, че са заедно. Една година, някъде преди Коледа, двамата се разхождали по магазините, за да избират подаръци за родителите си. Валял сняг на големи"парцали" и било много студено. Тати държал мама за ръка, защото нямала ръкавици и ръцете и били премръзнали. Тати казва, че топлината от неговата ръка стоплила ръката на мама, защото била магическа и идвала право от сърцето му. Когато ми разказваха тази история мама му се усмихваше с една леко тъжна усмивка и го гледаше нежно. Разказваха, че когато обикаляли из един магазин и мама избирала подарък за баба, тати тайно се отдалечил от нея, Искал да и купи  нещо, без тя да разбере. После се срещнали и той и подарил .. пантофи. Дори  вече пораснала, мама все така си ходела боса изкъщи. Онази година зимата била много студена, затова и тати решил да и вземе красиви и топли пантофи. Но вместо да се зарадва, мама се ядосала и се скарала на тати, че и купува такива неща. Пантофите били за бабите и лелите, които само си стоят вкъщи пред телевизора и печката, а тя искала тати да я обича и да я смята за хубава, а не да иска да е само домакиня, Мама се натъжила. Тати се натъжил също и върнал пантофите. Тръгнали си от магазина и не си говорили дълго, но тати пак държал ръката на мама, за да не и бъде студено. Вървели из града, а снегът валял ли, валял. Приличали на ходещи снежни човеци. Тогава тати помолил мама да се ожени за него и  обещал никога да не и подарява пантофи. Засмяла се мама и приела, но само при това условие. Минавали Коледа след Коледа, родили сме се и ние с брат ми, но мама така и не получила повече пантофи за подарък. Вкъщи ходи боса, само понякога слага едни джапанки, когато мие или простира . Когато дойде зимата и стане студено на балкона при печката, на която готви, мама се шегува с тати, че не я обича и че едни пантофи не иска да и купи да не и е студено на краката. Той категорично отказва и отговаря, че няма да наруши обещанието, което е дал. Смеят се. Мама пък ми се скарва, че ходя боса, а е студено и си цапам белите чорапи, които ми е купила вчера. Аз често забравям да си слагам пантофите, но тя винаги ги намира и ми ги донася, за да ми е топло и да не се разболявам. Така прави и с брат ми, който също ги забравя, ту под масата, ту под леглото. Тя се навежда, намира ги и ни ги носи. Казва, че го прави, защото ни обича. Тати я наблюдава и клати глава. Казва, че пантофите са го събрали с нея и и припомня как му се е накарала в онази далечна зимна приказка. Това си е тяхната пантофена приказка, която ги кара да се смеят и им напомня за магията на топлината в дланите и любовта в сърцата.