Ако сега си отида

Ако сега си отида от тебе
ще останат следи по стъклата
от червената наша луна,
тъмно червило по чашата,
няколко снимки в дъжда.
Вероятно - чадър или шалът ми,
в джоба-билет за метро,
няколко гривни на шкафчето
под старото сиво сако.
Ако сега си отида от тебе,
едва ли ще спре да вали,
от Европа да Южна Америка
ще вали, ще вали, ще вали.
Ако сега си отида от тебе,
ще стане безкръвна нощта
и луната няма да лепне
по наши и чужди стъкла.

Пролет на улица "Гогол"

Аз съм си градско чедо. Софиянка по произход, но най-вече по душа. Цял живот съм кръстосвала улички, улици и булеварди в тоя град, в "полите на Витоша". Познавам и крайните му квартали, но те откровено са ми неприятни и не ги смятам за част от София. Да ме прощават всички хора, които живеят в Надежда, Обеля и Свобода. Нищо лично. Обичам си "Графа", "Шипка", а "Иван Асен" е улицата на моя живот, с кино "Влайкова", сладкарница "Пчела" и "Дървеното". Обичам парка на "Свободата" и езерото с лилиите, "Маймунарника", чешмите (които отдавна не работят) и райската ябълка, която цъфти в едно толкова много розово. Повечето градинки в София са слушали смеха ми, а често и неудържимия ми рев. Много бира и вино се изконсумираха навремето в "Докторската" до Софийския, ама наистина много! :) София си е моят дом, моето кътче от Вселената. И си го обичам. Нищо, че е мръсна и смрадлива понякога. Ама напролет, на места става зелена и като завали оня следобеден дъжд, почва да мирише на гора. Минете по ул. Гогол в един такъв следобед и ще ми повярвате. Лесно ще я намерите, има я и на картата. Много места обичам в тоя град, но тази малка пряка в близост до "Канала" си ми е на сърце. И как да не е, като тя носи спомена за детството ми. С филиите лютеница и вишнев сироп. Сакрално пространство. Всеки си го има. И то се нарича "Дом". Но домът не е само някаква къща или апартамент на улица Х в някой град или село. Домът е онова спокойно и тихо местенце във всеки от нас. Там може да вали летен дъжд, да грее слънце или да живеят снежни човеци.Или всичко заедно. Що не?! Може да е пролет и лято, есен и зима. Може да е цъфнал люляк или пъстър листопад. Домът е усещане за близост, за утеха и за обич. Може да е селска къща с пробит покрив или двор с килим от разноцветни иглики. Лалета. Калдъръмени улици в Созопол през август. Може да е първата ми любов..или последната. Мама и татко. Баба и дядо. Първият вик на детето или първата му усмивка в 3 сутринта. Океанът и приливът. Или от всичко по малко. Като пъзел с много дребни детайли, който никога не може да объркаш как да подредиш. Защото няма неправилен начин да подредиш любовта. Тя по природа е хаотична, объркана и объркваща, но всяка нейна част си пасва идеално към другите. Като капки вода, като дъжд по листата напролет. Не се реди, нея само я има. Аз живея в София, тя е моят роден град, но не ми е дом, защото моят дом няма стени от тухла и бетон, няма под с паркет и окачени тавани, досадни съседи и скапан водопровод. Моят дом са люляците на Ловеч, гарата в Бургас(странна работа :) и фламенкото във Валенсия. Моят дом е майка,в момента, когато си слага очна линия и татко, който вечно си разливаше бирата по покривката. Моят дом са сините очи на един барабанист и още по-сините очи на сина ни. Моят дом- в усмивката на дъщеря ми, когато с длани притиска бузите ми и ме кара да кажа "поничка".
Пролет е, не бъдете бездомни. Всеки дом почва с някоя улица "Гогол".