Събота. Някъде към осем сутринта. Спи ми се, та две не виждам. Храня кучето и пия кафе. Страшен задух в тая панелка. Пуша на терасата и се наслаждавам на синьото горе. Тук-там само някое дребно облаче се мотае. Припича. Еньовден е. Тръшкам се, че нямаме 300 лева за голям подарък на именичката и за скромно парти в мола. Както правят повечето добри родители. Започвам още по-глобално да се тръшкам, като прибавям и факта за това, че съм ужасна майка. Започват да стават един по един. Първо тя, Еньовката, ухилена и все още със сън по миглите. После се появява сърдитият тийнейджър и изръмжава нещо. Закусваме криво-ляво. Жегата адски ме мъчи. Отивам да будя бащата. Ама той си е дошъл от свирене на зазоряване и мисията ми е почти невъзможна. Почвам нещо да мрънкам, Яна и тя. Той отваря едно око и се хили. Става след час. Ние вече сме бесни и сърдити. Преглъщам кавгата, която ми се ще да започна и на свой ред се хиля. Няма да има парти, ама тоя ден винаги крие някаква изненада, така че се доверявам на провидението. Купувам малко букетче на детето и го целувам по меката косица. Тръгваме навън. Ще ядем в "Козела". Последният път там, блъснах по невнимание сервитьорката и сега съм се дегизирала и се промъквам скришом към крайните маси. Ядем, ама хич не ми се яде. Чувствам се като добиче, което грухти и се поти. Яна иска да ходи на басейн някъде след Брезник, че много яко било. Ама как да обясня, че нямам 100 лева излишни за няколко часа, а пък и фигурата ми хич не е тип "бийч боди", та ме е срам. Не че не бих се изпльоскала в басейна в тая скапана жега, ама не става. Така сме в края на месеца, превръщаме се в истински математици и финансови експерти. Яна допива фантата и ставаме. Печееее. "Дай, да ходим на Витоша", викам на мъжа и той безропотно се съгласява. Вече сме в Бояна, когато решава все пак да се разходим до това незнайно село Конска, дето имало толкова як басейн, та като вземем заплата, да идем и ние като човеци да се пружим по шезлонгите и да си правим селфита на стъпалата. Речено-сторено! Моят телефон е прецакан и си губи обхвата, на детето не му бачка дисплея, а пък Симеончо няма батерия, така че сме без навигация. Нищо бе, ей го къде е Брезник, все ще се оправим. Обичам да пътувам през лятото с кола по разни селски пътчета, особено когато няма трафик. Едно такова успокояващо ми действа, все едно съм си взела навреме Деанксит-а! Стигаме по някое време в Брезник и се чудим накъде да подхванем, има някъде около шест възможни посоки. Една мадама на около четиридесет, адски лъчезарна, ни навигира. Благодарим и отпрашваме по селския друм там някъде след Брезник. Намираме прехваления комплекс и аз се мушвам под един чадър пред входа, за да чакам Яна да покаже на баща си къде иска да я води и колко е яко. Ама ние сме гадни родители и непрекъснато отказваме разни забавления на децата си. Ама не е щото не искаме, а щото така, да ги дразним. Шегувам се, естествено. За децата си съм на принципа на Балканджи Йово, каквото имам е тяхно, освен цигарите ми,разбира се. Побеснявам, щом някой ми тафи някой и друг фас тихомълком. Яна се цупи и гледа лошо, викам айде поне сладолед да ти взема. Ама сладолед там няма. Егати. Дай, викам на Симеончо, да ходим пак у Брезник, там сто на сто ще намерим поне сладолед за детето. "Ахам,-вика- аре да си ходим, че ми пече на шапката!" Сладур! Спираме в селото и хоп, изненада! Мегданът окупиран от пазар, тип "битак". Моля се да идем да позяпаме, па може и некой лъскав анцуг да забършем. Не е съгласен. Топло му било. Вика ми да ходя само за сладолед и кола да му взема, че го унасяло от горещината. Добре, аре от мен да мине. Слизам с Янчето и се напъхваме в смесения магазин. Взимам един куп джънк фуд за детето, сладолед със свирка (вери найс) и напускам под изкривения поглед на магазинерката. Ама Яна също е фикснала пазарчето и двете се измъкваме покрай колата и се мушваме между сергиите. Верно има анцузи за по пет лева! Ама едни лъскави, лъскави и като ги напича и слънчицето, блестят, та блестят. Финално се изнизваме с две възглавници за пет лева и едно хаванче, че ни трябва за довечера. Кока-колата на Мони се е стоплила, ама той не се сърди, щото и двете сме нахилени. Празник е бе, момче! Давам му от мойто Зрънчо и той се смее пак Нещо не му се кара по същия път наобратно и се мушва по един страничен. Така, за разнообразие. Път Ви казвам, та път. Селски. Черен. Може онзи гаден филм "Погрешен завой" някъде тук да са го снимали. Минаваме едно-две селца и се загубваме. Питаме на кръчмата накъде да караме. Човекът, отзивчив, явно вече бе мушнал една-две ракийки, любезно ни упътва. Зле е пътят през това село, а през другото пак е зле. Симеон въздиша "Ех, Българийо!!! Карай, вика, ей там на върлото след кошарите, свий налево и после надолу, и си у Сливница. Тъй де. Благодарим и продължаваме. Ама много мили хора има да знаете! Не е верно, че всички българи са проклети. Ей и дядото, дето дойде да ни коси тревата на вилата , и той е пич. Мъдър. За пет лева ми спести егати къртовския труд, щото вика ми съм била принцеса. А и научи Монката да коси с косата. Снимала съм го, да му лайкнете фотоса, ей! Ta, караме ние и стигаме върлото, ама налево е през полето. Поле, та поле, слънчево, жълто. Жита. Слабият полъх ги гали и те клатят засмяни главици. "Спирай!-викам- да се снимам с детето сред житата. Ама да не изскочи някоя змия. "А, по-страшна змия тук от теб няма. Мъж. Гадняр. Той не разбира, че е аз съм само една изключително мила усойница! Щракаме се с Яна, тя с половин лице. Така било сега модерно. Аз пък на снимки никога не се харесвам, то и на живо пак така де. Качваме се и продължаваме през полето. И хоп един трактор насреща! Жив човек сред пустото поле. Спира, поздравява и обяснява откъде да минем. Значи, тука през житата, после хващате през боровете. По теля, все по теля. Ама гаден е пътят, момче, ти си прецени, иначе хубаво е, ама ти преценяй! "И сега-гледам въпросително- да вземем да се върнем или кво?" "Аха, как не, пак да се джуркам по каменяка, няма да стане! Не чу ли човека, по теля, през житата, после хващаме боровете..?! -смее се. Смеем си и ние двете. Минахме през житата и покрай боровете. Онемях от красота. Такова нещо не се вижда често. Нивата, маслено зелена, се люлее и няма край. Някъде в далечината се слива с безоблачното трепкащо небе. Като спомен за Рая. Тук на земята. Еньовден е все пак. Ето как провидението работи без грешка. Знаех си аз. Още ми е зелено пред очите и синьо и магично. Твърде хубаво, за да могат моите думи да го нарисуват. Там някъде над град Сливница има рай и ние се докоснахме до него. После се появи и асфалтът, шосето, изоставени къщи и безлюдни улички. "Симеоне, а бе ти карта нямаш ли? Такава от хартия, нали се сещаш?" "Абе, май имам, ама къде е, не зная".- бърка нещо, рови и вади една карта, чиято хартия се рони като парчета стара баница. "Ааа, ето точно тази част е здрава. Виж ние сме в Гургулят!"
Слънцето примижава, но се двоуми дали да ликува още или малко да подремне. Ние вече сме си вкъщи. Аз троша лед с чук и изстисквам сок от лайм. Мирише на мента. Правим мохито, без алкохол, за детето, че има празник. За нас има останало малко уиски в шкафа. Еньовден е! Моята малка магьосница целува кучето и се прозява. Иска ми се да е щастлива!
