вторник, 20 март 2018 г.

Последният слънчоглед

В гимназията се влюбих в Ремарк. Тайно и явно четях в час, особено в часовете по литература, които бяха откровено тъпи и скучни. Получавала съм си наказанията за проявеното своеволие, най-вече от госпожата по БЕЛ, ама и това не ме вразуми изобщо. Останах си такава, опърничава, неразумна и дразнеща околните. Пуша и пия, и си падам по лоши момчета, естествено. Това повечето от Вас го знаят.
Не знаете обаче, че аз си търся 4 еднопосочни билета, с които да си кача семейството на самолета и да идем някъде другаде, отвъд този безсмислен гърч, дето още му викаме живот. И не, не ми е никак лесно и ми пука много даже, и не е като да нямам своя позиция и да не я отстоявам, а само да си мрънкам на масата и да си тикам главата в шкафа. Имам си позиция, и си я отстоявам по всички хуманни начини. Обаче, това тук отдавна не е правова държава, а и категорично съм убедена, че "управлението" й е античовешко по всеки човешки критерий. Тук хората ги убиват законно, законно се довеждат до просешка тояга, законно се ограбват, насилват, унищожават, все законно е. На тая грозна върхушка, дето шета сума години по нашата географска ширина, на нея са и необходими единствено лакеи с шапка на шут, дълъг дървен нос и прозрачни, впити прашки. Ония дето много знаят и много приказват, дето се кусури търсят на родното, новото и свежото, тия няма да прокопсат никога в това куклено реалити, освен, единствено, ако не вземат спешно да се решат и се преквалифицират с един ускорен курс в лакеи с тънки вежди и чорапогащник с ръб. Обаче са, от мен такова чудо явно няма да стане, щото съм поколение X-Y или Z, дето някак можеше да чете, че и да мисли отгоре на всичко. И не за себе си да мисли, а за съседа, който паднал от стълбата и за бабата дето искат да й вземат гарсониерата. Зная, че много идиоти, такива като мене има, ама явно достатъчни не са, ....не сме.
Не искам да се качвам на самолета и да се превръщам в бежанец, искам си моята Родина, и с Рила, и с Пирин и с проклетото Черно море, искам си моя град, и моята улица, моята свобода, моя труд и моя живот.
Не я искам тая държава, щото това не помня откога държава не е, а някакъв разграден двор, в който един сади доматито денем, а друг нощем му го краде с колците, пък после и вика,че законно било, щото нали така "ний сме от един двор, демек отборче сме. Българе, юнаци, ей! После оня с крадените домати отваря една сергийка, после плод-зеленчук в Надежда, мине не мине година и хипермаркет човекът ще копне в някой южен софийски квартал. А па оня, другият, сади ли, сади домати, та белким остане и някой за едната му там салата. Вика човекът, крещи, слага огради, че и видеонаблюдение викнал едни младежи да му инсталират, ама оня с хипермаркета пак дойде да крадне и ни камери, ни бодлива тел го спират, щото "то е законно бре комшу, що са съ гнйевиш?! По-кротко го дааай, чувеку, че знайш ли, мож пък да ти дойде я съдия, я изпълнител, я и двете и да вземе да ти секвестира доматито, че и глоба мож' ти тресне.Голяма! Затуй, трай си и си сади, плеви си или квот' там ги прайш тия доматий..то и за теб нали има, за всички ни ще има..Ей туй е демокрация, комшу, просперитет, дето му се вика по европейски." Така разправя тоя с хипермаркета и реди в джипа щайгите. Оня, другият, сменя 6 бои на освирепялата си от гняв муцуна, стиска ядно юмруци, скърца със зъби, върти се, върти се, а в ( "очите му ножа. Ех, лошо, ех лошо светът е устроен, а може по-иначе може.." ) ДОйде жена му, та го дръпне отзад за фланелата. Лошо гледа булката, че оня ги краде, ама като вижда и мъжа си такъв подивял с разширени ноздри и изскочили вени на челото, страх я подгонва. Да не вземе да откачи тоя дръвник, та да заколи това гадното копеле. " Глей го, как върти дръжката на мотиката! Ей, сега ще я вдигне и ще я стовари по тиквата на копелето. Ще го разцепи, ай, ай, ай! Ама се вглежда тя в мъжа си и разбира, че няма да замахне и да убие проклетника. Няма, щото после нищо добро не ще да им похлопа на портата. Ще му вземат и двора, и живота, и жената, че и на децата ще посегнат. Такива тлъсти копелета винаги ще има, за да им крадат доматите с щайгите. Един да светнеш, друг ще поникне на прага. Като плевела. Дърпаш го, вадиш го от корен, ама то ръси семе навред като лудо и докато се опомниш и изтръскаш ръцете си от пръстта, ей го поникнал, нов-новеничък, забил дълбоко корен в гръдта на земята, наперчил се е и развява нахално перчем. Седиш притихнал и унило мяташ вгорчен поглед в далечината. Люти на очите от дебели, ядни сълзи. Взираш се, а пред теб всичко е нацъфтяло в бурен и певел. Напрягаш ослепелите си от горчиво очи и търсиш цвят напред. Едничък цвят. Ей там, на най-далечното, дето никой го не види никога, се люшка самотно главицата на последния слънчоглед. Върти се, чуди се, не му е там мястото. Криви глава и по слънцето и по вятъра сякаш се моли да го изпепелят и изтръгнат от корен и да го запратят в други земи, мъртъв макар. Ама слънцето само отегчено жули лицето му с горещия си зловонен дъх, а вятърът дреме лениво отпуснат по измъченото му стебло. Никой не го е грижа в тая жега за някакъв последен слънчоглед на едната, последна нива. На челото ти избиват едри потни пъпки, вадиш бялата кърпа, бършеш и я хвърляш на бурените. Вървиш, под краката ти хрущят сухи стебла на стари трънаци. Плевелът извръща поглед с пренебрежение. Вярва в силата на своята страна. А ти сили вече нямаш, но имаш кутия цигари и някакъв смачкан кибрит. Вадиш и палиш. Димът замръзва в маранята. Трепти. Клечка кибрит, още една, до последната..Плевелите съскат и гърчат сухи тела.. Слънчогледът надига глава. Слънцето се е облещило от изненада, вятърът свирва и духва напред. Време е да разнесе огъня.. Време е. После сигурно ще завали, от сълзите на слънчогледите.