Шест

Не ми се спи, любов, не ми се спи под старото одеало.Накъсах всички листове и всички спомени,накъсах  теб и небесата  сини, и морските вълни и люляковите ни нощи. Не виждам цветове  в дъжда, а само мокър студ и локви от печал. Затворя ли очи се виждам сред кръстове и мрамор как потъвам в листопад от отчаяние. Все нещо ме боли наляво и да преглътна неуспявам липсата. Ти не си до мен,  някога дали  изобщо  беше. Все се лутам в някаква тъга и търся нещо светло да намеря, но нищо не просветва, проблясват само пламъчета от свещите, които паля и не знам дали помагат те..Ще ми се да вярвам,че успяват да кажат всичко, което аз не мога , че претворяват мъката от мен в безкрайно светло място за душите на тези,които си отидоха. Нека свещите горят и да догарят, не угасвай пламъка им, остани до мен любов..

Срещу човека (made in BG)

В памет на Баща ми

Трудно подреждам мислите си...

       Днес няма да започна нова тема, а и със сигурност за повечето българи тази тема е позната-  болезнено,  в случая  е крайно  слабо определение... Нечовешкото и безхаберно отношение към едни от най-страдащите, е днес етикет на държавата , в която живеем.Едва ли вече в нашата мила родина има и едно семейство незасегнато от присъдата онкоболен..Тук, това означава обречен.. С  диагнозата е поставена и присъдата-Човекът става числова единица в статистически анализ.Нищо повече. Борбата става само негова-"безмилостно жестока"-не само с болестта, а и с некомпетентността, бюрокращината и нечовечието на държавата. Безкомпромисно Човекът е отхвърлен от Живота.
Но питам се  коя е   държавата , за да решава-кой да живее и кой не.Същата тази псевдо- държава, на която и за която си се трудил години наред, в която си се родил, създал си семейство и си отгледал деца и внуци, които да продължат да се борят, същата тази държава иска да те погуби, да те заличи и отнеме това, което изконно ти придналежи-Животът...Изкупителните жертви на Хаоса в обществото са най-онеправданите, най-страдащите и едновременно  - това са хората, които носят в себе си истинския морал, хора със стабилна ценностна система, която би трябвало да бъде фундамент на обеществото и държавата.., но не би..В нашето "отечество любезно"  Човекът е осъден на страдание,правопропорционално на човечността и всеотдайността си.Тук,с тази диагноза,човекът бива приживе погребан под купчина хартия,безхаберие,алчност и страх.Всеки един,преминал през това жестоко изпитание и изживял кошмара на безмерната скръб и безсилие разбира това.Изпитанието и мъката са не само за страдащите, а и за техните семейства, тези, които са готови на всичко, за да запазят и помогнат на човека до себе си.Тези хора са подложени на жестоко психическо натоварване,породено от невъзможността да окажат необходимата помощ, защото всички, отговорни институции и "специалисти" са отписали случая,поставили са срок на Живота и са избягали...Светилата в нашата медицина рядко са човеци, независимо,че това е задължителното условие на тази хуманна професия.Едно от тези светила пътьом информира майка ми, че "няма добри новини за нея. два месеца." .. и изчезна по коридира.Няма сила на този свят, която да ме накара да простя на този човек.Питам, той или там някое подобно нему създание как би живяло през тези 2 месеца, кой жив човек може да понесе тази безмерна мъка...През тези 2 месеца избягаха всички-от роднините, през личния лекар до докторите във ВМА ,Онкологията и Онкологичния диспансер. Никой не искаше да дойде дори да преслуша сърцето и гърдите на човека, камо ли нещо повече.Безхаберие-тотално, всепоглъщащо и на всички нива-това е нашето " болно" общество. Докато не осъзнаем колко лоши , безсърдечни и безнравствени същества сме, винаги ще гинем като мухи в собствената си мръсотия.Жалко е, страшно жалко е, че сме такава долна пасмина. Такива низки слуги на конвертируемата валута и раболепното преклонение пред жалките силни на деня. Българската духовност ще умре, загубим ли човешкото в себе си. Когато чуждото страдание за теб  остане само чуждо, то ти значи си се превърнал вече в едно бездуховно амебно творение, без идеи, без мисъл, без душа, само с един единствен инстинкт - да оцелле, пък било то и за сметка на някой друг. В болката си обаче нека не забравяме,че има и такива хора, които никой не познава, които всеки подминава, хора, като сенки в общността на силикона, бавареца и безмозъчното чалгиране. Тези хора ще съхранят това, което ни прави Човеци,зашото носят и пазят светлината на любовта.Истинските герои, тъмните герои на нашето време. От цялото си същество благодаря на Майка си, че беше с баща ми всеки миг и никога не се предаде, дори и когато мъката я задавяше до смърт, дори и когато с цялата сила на любовта си помагаше на татко.Тази слаба женица успяваше да го премести, да го нахрани, да се погрижи за всичко около него без един път да се оплаче или умори. Тя му вдъхваше сила и надежда с безмерната си обич, затова той винаги ще я пази.Любовта е чудо. Тя няма да  умре.
 
    Татко, паля свещ за теб с безкрайна обич...

Сбогом..

Дъщеря ти

..