Марго отдавна спи. Отвън, закъснелият есенен дъжд разстроен чука по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашля под прозорците на сиропиталището и разхвърля студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлее по провисналите електрически кабели. Току хваща някой, засилва се и се удря в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събжда старата, проскубана метла. Тя изтръсква поовехтялата си пола и надниква зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзва по студения под и се скрива в близкия ъгъл. Крачетата му треперят от студа, а сърцето му е цялото страх. Метлата го погледжда строго, смръщва поизтънелите си вежди и изкашля шепа прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжава тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заеква объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркват крилца, попоглеждат наоколо и отново се предават на съня си. Дъждът навън се е укротил. Малки светли петънца полепват по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръща в златни пеперуди. Паячето се засрами още повече и сега и дума не смееше да обели. Метлата приглади сухите пръчки на дрехата си и промърмори под носа си:
- То, Вие, младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са малко досадни и понякога да дразнят, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана!
Паячето премигва с влажни очи и не знае, и недоумява какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е просто твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжава толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живее тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. - Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение зачака метлата да продължи.
Тя се изкашля отново, извърна поглед към прозореца и тихо взе да разказва.
- Не си мисли, че ти говоря за злато, сребро и скъпоценности. Това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата златните крила на пеперудите се топят и се стичат в блестящи капчици. Стичат се, плъзгат се вътре през олющеното дърво и падат тихо на пода, изгубвайки безценния си блясък.
- Ти не си и разбрал! Че то как да разбереш! Тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори. А пък и знам ли те, може и да не можеш още да четеш. Мъничък ми се струваш. Тук малък приятелю живеят деца. Ама не са те като другите деца, които имат дом, обичат шоколад и карат хубави колела. Тия са деца, които си нямат никого на на тоя свят. Изоставени и забравени са те, но блескат като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези техни очи, цял океан. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити, отчаяни. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат дом и шоколад, и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги.
Така говори метлата и гласът ѝ се се сече от сълзи. Жълти и тежки като есенните листа.
Паячето подсмърча, че досега то за такава мъка не бе чувало. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасва и светлината изчезва. Паякът трепери. Метлата стои до прозореца. Старите ѝ мътни очи са се впили в тъмнината. Тръпки лазят по сламките ѝ. Цялата е мокра от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън хрипти с болното си гърло. Силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стоварват на пода. Хиляди парченца прехвърлят блясъка си едно на друго, докато цялата стая не се изпълва със светлина. Вятърът се втурва вътре, завърта светлината и я превърща в цвят. Пъстри едри светулки бръмчат и стопяват тишината на късната нощ. Падат по мокрия под, после отново се вдигат във въздуха и разкъсват тъмнината в цвят. Паячето лови с очи цветната магия и усеща, че вече не е нито уплашен, нито толкова тъжен. Поглежда към прозореца. Метлата е там, изправена, потънала в цветове и отблясъци. Миг и всичко отново изчезва. Уличната лампа скръцва и мъждукащата ѝ светлина потъва в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- пита паячето
- Не зная, но май вече свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля че малко да. В началото. Госпожо метла, но Вие сте цялата в цвят.. Погледнете.
Метлата примижава и се оглежда в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепи на дървената рамка на прозореца.
- Ха! Ама аз наистина съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светкам, нали?- паячето кима в съгласие. - А пък ти, ти пак си си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици, тази, която най-много ти хареса. Паячето припълзява и се опира върху една млечно жълта клечка. Тя се скършва едва чуто от дрехата на метлата и в същия миг паячето изчезва с нея.
На сутринта малкият сив паяк отвори добрите си очи в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужи наблизо и любопитно си вре носа където хич не й е работа.
Раздрънканият будилник с радостен звън съобщава настъпването на новия ден. Марго разтърква очи и скача пъргаво от леглото. Облича се бързо и хуква надолу по стълбите. Време е за метене.
