четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Чудесата на метлата-Паячето

Марго спеше. Отвън, закъснелият есенен дъжд, разстроено чукаше по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашляше под  прозорците на сиропиталището и разхвърляше студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлееше по провисналите електрически кабели. Току хващаше някой, засилваше се и се удряше в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събуди старата, проскубана метла. Тя изтръска поовехтялата си пола и надникна зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзна по студения под и се скри в близкия ъгъл. Крачетата му трепереха от студа, а сърцето му се свиваше от страх. Метлата го погледна строго, смръщи поизтънелите си вежди и изкашля малко прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжа тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заекваше объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата мека паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркаха крилца, поогледаха се наоколо и отново се предадоха на съня. Дъждът навън се бе укротил. Малки светли петънца лепнеха по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръщаше в златисти пеперуди. Паячето се засрами още повече и вече и дума не смееше да обели. Метлата приглаждаше сухите пръчки на дрехата си и си мърмореше под носа.
- То, Вие младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са леко досадни и понякога изнервящи, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана! Паячето мигаше с влажни очи и не знаеше какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е само твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжаваше толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало отдавна огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живееше тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение чакаше метлата да продължи.
Тя се изкашля, извърна поглед към прозореца и тихо заразказва.
- Не си мисли, че ти  говоря за злато, сребро и диаманти. Въпреки, че това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата, златните крила на пеперудите се стопяваха в блестящи капки. Стичаха се и бавно се плъзгаха вътре през олющеното дърво. Падаха тихо на пода и изгубваха блясък.
- Ако не си разбрал, та тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори, в това място живеят деца. Ама не обикновени деца, които ядат всеки ден шоколад и карат колела, а деца, които си нямат никого на света. Изоставени и забравени са те, но блестят като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези очи, цял океан от тъга. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за  децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити от тъга. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат шоколад и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги от сърцата им.
Така говореше метлата и гласът ѝ се сподавяше от сълзи. Жълти и тежки като есенни листа.
Паячето подсмърчаше и то, че за такава мъка не бе чувало досега. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасна и светлината изчезна от прозорците. Паякът потръпна. Метлата застана до стъклото и старите ѝ вече невиждащи добре очи се впиха в тъмнината. Тръпки лазеха по сламките ѝ. Цялата се беше измокрила от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън крещеше с болното си гърло. Чу се силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стовариха на пода. Хиляди парченца прехвърляха блясъка си  едно на друго, докато цялата стая не се изпълни със светлина. Вятърът се втурна вътре, завъртя светлината и я превърна в цвят. Пъстри светулки забръмчаха и стопиха тишината на късната нощ. Падаха по мокрия под, после отново се вдигаха във въздуха  и разкъсваха тъмнината. Паячето наблюдаваше цветната магия около себе си и вече не се чувстваше уплашен и тъжен. Погледна към прозореца. Там старата метла стоеше изправена и потънала в цветове и светлина. Миг и всичко отново изчезна. Уличната лампа изскърца и мъждукащата ѝ светлина потъна в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- попита паячето
- Не зная- отвърна тихо старата метла- но свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля да. Госпожо, но Вие сте потънала в цветове. Погледнете.
Метлата се огледа в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепеше на дървената рамка на прозореца.
- Ох, но наистина, аз съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светя- паячето кимна в съгласие. А пък ти си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици тази, която най-много ти харесва. Паячето се покачи и застана на една жълта клечка. Тя се откърши от дрехата на метлата и в миг паячето изчезна с нея.
На сутринта малкият сив паяк се събуди в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужеше наблизо.
Раздрънканият будилник с радостен звън обяви настъпването на новия ден. Марго разтърка очи и скочи пъргаво от леглото. Набързо се облече и се втурна по стълбите към кухнята. Време беше за метене.