А Вие за кого?

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната по отношение на новата й фигура и стайлинг , други страшно се кефят да нарочват някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят  и да кроят разпалено пъклени планове за наказания като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай- ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет. Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее това непослушното в час, та да смути някоя гениална мисъл дето прескача по първите чинове. Аз много се напрягам от такива амбициозни родители  и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко и с още по-неприкрито отвращение се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час. Такива са те, луди глави, дето, както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО  така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама, казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много,  с тия сини очи дето всички ги обичали.  А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на ...знаете къде. Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена.  А ние с мъжа ми си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става , когато някои родителите с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали..Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi..примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето де..Размерът явно е от значение, вссе пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас.. После е друго. Поне при нас. Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка, ! ОБИЧАМ ВИ ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане и очакване, разхождане, взиране в списъци с класирания- първо...второ.., най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми,  направи си го, нищо,че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24 часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях..
На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.
- Здравейте! Вие за кого?/
- Ами..., аз ...за Теди.- мигам кротко като новородена пеперудка.
- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!
Аз изобщо не мога да си скрия сълзите си, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек, бе като сърцето му трепти...трепти, ще хвръкне..Ша си рева пък..Кеф ми е, жесток!

Зад завесите

Ноември върти зимната си проскубана опашка и гледа да се свре на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните, поокъсани седалки, подпира ръце  на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън. Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ  глас.Мушка се под седалките и души като разгонен, самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.
Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена. В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток.  Среднокъса сива пола, тънко, разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от третата врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.
Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя. Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини,паяците отдавна са избягали. Провиснали като прокъсани платна на загубена в океана  лодка, те се люшват апатично от дъха на мушналата се през вратата прегоряла есен. Тя събира припряно разпиляната си коса, но две-три дъхави, червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.
- Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?- Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала. Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и мъничко страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като пренатоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.
- Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?
- Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.
Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.
- Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?
- Да, би било чудесно да излезем навън.- Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно притреперва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.
" Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока, тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не казах къде отивам, ако ме светне тука, няма да ме намерят с дни..Дали има телефон тук? - тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед. " Не, не виждам телефон тук, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. Тя повдига завесата и поглежда навън. Отсреща има стара къща. Възрастен мъж пренася дърва.
- Ехо, как си? Още не си избягала, а? - той е влязъл без да го усети и стои  плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен. Едва докоснал с устни ухото й,малките светли косъмчета по ръката й щръкват, а горещи тръпки се втурват опиянени от врата й чак до петите. Ръцете му са меки и топли, пръстите му нежно отмятат косата й. Устните му се впиват във врата й, лепкави и горещи, целувките му парят по кожата й както сдъвканото зрънце черен пипер пари по небцето.  Придърпва я по-близо до тялото си, тя усеща учестеното му дишане, но едва усеща своето. Обръща се и очите им се впиват едни в други, мътни от преливащото желание за близост. Тънката блуза се смъква от рамене й и пада немощна на пода. Тя се сгушва в него като дете, което се страхува от гръмотевична буря. Той целува разбърканата й мека коса, отдалечава я леко от себе си и впива поглед в нея. Свела поглед, свила рамене, като премръзнала от леден полъх бреза, тя е уплашена почти до смърт и дори не трепва. Бузите й са почервенели, устните й горят с цвят на малина през август. Той повдига главата й, целува очите й и я прегръща отново. Ръцете му я държат здраво, но тя вече не иска да бяга. Усеща спокойствието на топлината му и иска да остане в нея. Иска тази топлина да я обгърне и тя да потъне в нея, да загуби силите и мислите си и никога да не я напусне. Той усеща как дишането й става по- равномерно, как пулсът й се забавя, как  изпънатото тяло се отпуска в ръцете му. Нежна и топла кожата й вибрира при допира на пръстите му. Освобождава гърдите й от примката на сутиена и те се отпускат меки, обли и топли в дланите му. Ухаят на жасмин и люляк. Зърната им малки и тръпнещи,оставят по устните му вкус на мед и сол. Капки пот по челото му. Погледът, мътен от желание, пръстите на ръцете му горещи и влажни. Пристъпват няколко крачки. По пода пълзят отражения от уличните лампи, причудливи и весели, промъкнали се нахално зад завесите, шарят и подскачат като подивели светулки в дъжда. Чаршафите са хладни и попиват топлината на тялото й. Той сваля бавно малката сива пола, чорапите, бикините с цвят на небе. Тя е свила крака, колената й се притискат едно в друго, после се отпускат немощно и се разтварят. Ноември духва през пролуката в притворения прозорец и засрамен се мушва в хралупата на задрямалия кълвач във високия орех зад прозореца. Тя е мокра, мека и гореща. Очите й сълзят от възбуда и болка. Миглите й са пропити с дъха му, дъха й е потънал в устните му. Тялото й се опъва като струна на китара, той усеща звука му, вкусва аромата му и потъва в дълбоката му топлина. Тя е музика, неговата музика. Той е стихът й, думите й и вече целият свят.
Пробуден, кълвачът подава рошавата си глава, отръсква закъснели капки дъжд от крилата си и махва за довиждане на ноември. Есента си отива наперена и с пълни джобове нежност.