вторник, 10 април 2018 г.

Зад завесите

Ноември върти зимната си, проскубана опашка и гледа да се свре на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните, поокъсани седалки, подпира ръце  на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън. Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ  глас.Мушка се под седалките и души като разгонен, самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.
Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена. В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток.  Среднокъса сива пола, тънко, разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от третата врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.
Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя. Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини,паяците отдавна са избягали. Провиснали като прокъсани платна на загубена в океана  лодка, те се люшват апатично от дъха на мушналата се през вратата прегоряла есен. Тя събира припряно разпиляната си коса, но две-три дъхави, червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.
- Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?- Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала. Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и мъничко страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като пренатоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.
- Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?
- Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.
Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.
- Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?
- Да, би било чудесно да излезем навън.- Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно притреперва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.
" Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока, тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не казах къде отивам, ако ме светне тука, няма да ме намерят с дни..Дали има телефон тук? - тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед. " Не, не виждам телефон тук, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. Тя повдига завесата и поглежда навън. Отсреща има стара къща. Възрастен мъж пренася дърва.
- Ехо, как си? Още не си избягала, а? - той е влязъл без да го усети и стои  плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен. Едва докоснал с устни ухото й,малките светли косъмчета по ръката й щръкват, а горещи тръпки се втурват опиянени от врата й чак до петите. Ръцете му са меки и топли, пръстите му нежно отмятат косата й. Устните му се впиват във врата й, лепкави и горещи, целувките му парят по кожата й както сдъвканото зрънце черен пипер пари по небцето.  Придърпва я по-близо до тялото си, тя усеща учестеното му дишане, но едва усеща своето. Обръща се и очите им се впиват едни в други, мътни от преливащото желание за близост. Тънката блуза се смъква от рамене й и пада немощна на пода. Тя се сгушва в него като дете, което се страхува от гръмотевична буря. Той целува разбърканата й мека коса, отдалечава я леко от себе си и впива поглед в нея. Свела поглед, свила рамене, като премръзнала от леден полъх бреза, тя е уплашена почти до смърт и дори не трепва. Бузите й са почервенели, устните й горят с цвят на малина през август. Той повдига главата й, целува очите й и я прегръща отново. Ръцете му я държат здраво, но тя вече не иска да бяга. Усеща спокойствието на топлината му и иска да остане в нея. Иска тази топлина да я обгърне и тя да потъне в нея, да загуби силите и мислите си и никога да не я напусне. Той усеща как дишането й става по- равномерно, как пулсът й се забавя, как  изпънатото тяло се отпуска в ръцете му. Нежна и топла кожата й вибрира при допира на пръстите му. Освобождава гърдите й от примката на сутиена и те се отпускат меки, обли и топли в дланите му. Ухаят на жасмин и люляк. Зърната им малки и тръпнещи,оставят по устните му вкус на мед и сол. Капки пот по челото му. Погледът, мътен от желание, пръстите на ръцете му горещи и влажни. Пристъпват няколко крачки. По пода пълзят отражения от уличните лампи, причудливи и весели, промъкнали се нахално зад завесите, шарят и подскачат като подивели светулки в дъжда. Чаршафите са хладни и попиват топлината на тялото й. Той сваля бавно малката сива пола, чорапите, бикините с цвят на небе. Тя е свила крака, колената й се притискат едно в друго, после се отпускат немощно и се разтварят. Ноември духва през пролуката в притворения прозорец и засрамен се мушва в хралупата на задрямалия кълвач във високия орех зад прозореца. Тя е мокра, мека и гореща. Очите й сълзят от възбуда и болка. Миглите й са пропити с дъха му, дъха й е потънал в устните му. Тялото й се опъва като струна на китара, той усеща звука му, вкусва аромата му и потъва в дълбоката му топлина. Тя е музика, неговата музика. Той е стихът й, думите й и вече целият свят.
Пробуден, кълвачът подава рошавата си глава, отръсква закъснели капки дъжд от крилата си и махва за довиждане на ноември. Есента си отива наперена и с пълни джобове нежност.