Обесете поета

Вчера мрежата изгърмя. И всички чухме как под звученето на кларинета се шепнат предсмъртните, дълбоко лирични, заредени с толкова чиста обич, стихове на Вапцаров. Не само чухме, ама и ни ги илюстрираха с баджаци в мрежести чорапи и впити кожени гащи, накратко с евтино порно. Ама еротика било това. Еротика-дръжки! За еротиката ти трябва стил, усет за тънък детайл. Еротиката е линия в която съвпадат копнежът на сърдечната област и напълно човешкото желание за близост. В това нещо, дето си търси евтина популярност на базата на скандала, такава еротика няма. Дори и да беше стилно, пак на стиховете на Вапцаров не им е там мястото. Както коментира поетесата Маргарита Петкова в предаване по Нова телевизия, да, има лошо в еротиката, когато тя докосва последните думи на осъдения на смърт. Ама иначе момичето Антония било талантливо момиче. От малка четяла поезия, че и пишела, че и познати поети имала, та и тях непрекъснато четяла. Искало момичето хората да чуят това "култово" произведение на Вапцаров, защото много хубаво било, а пък ние, видиш ли, сме се "обездушили" и тя искала да поправи нещата. Питат я, защо пък баш Вапцаров, ами не взехте някой ваш стих. А талантливото момиче съвсем уверено отговаря, че един вид Вапцаров е велик и тя е прочела де що ред има написан от него. А пък "култовото" "Прощално" ("На жена ми") и е любимо. Много силно стихотворение на един голям поет, писано часове преди "да го обесят в ареста"!!! Толкоз. Че може ли още нещо да кажем. По-добре да затегнем въжето и да се свършва с тая поезия. Както всички разбрахме, няма нарушаване на авторски права, тъй като законът гласи, че авторското право е докато авторът му е жив и 70 години след смъртта му. Тези години вече са изминали, за жалост. Но както и Маргарита Петкова отбеляза в краткото интервю по темата, тук става дума за морал, културният човек не би направил това, най-малкото би се обърнал към наследниците на автора, показвайки им своя "продукт" и неговата идея. Само че това важи за културния човек, нали?
Когато бях много малка, май беше в първи клас, от училище ни заведоха в "Стрелбището". Рецитирахме стихове в едно предверие с паметни плочи. На мен се падна "Прощално". Хлипах, подсмърчах и ми беше страшно. После ни вкараха в коридорите на самото стрелбище. В дъното- мишени. От някаква уредба проехтяха гърмежи. Всички се уплашихме, повечето се разплакаха. Някакво идиотско извращение беше това на тогавашното управление. Прибрах се вкъщи разтреперена и дълго мълчах. Почти си бях глътнала езика от страх. Виждах го тоя Никола, как стои в края на бетонния коридор и ми се струваше, че някак леко се усмихва. Същият ден, когато баща ми си дойде от работа и разбра за станалото, извади отнякъде малка квадратна книга с кафяви корици. "Моторни песни". Първата стихосбирка, която прочетох. Пазя си я и до днес. А стиховете му..те не са забравени, точно както не се забравят и "онзи див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста..."!

Някъде там

Много обичам да ходя на вилата. Ей я къде е! На половин час път от офиса. Едно зеленко, зеленко е там, чак пращи от зелено и тихо е, тихо, чак ушите те болят и почва да ти се вие свят. Косиш, плевиш, па вземеш и нагоре-надолу по стълбите да притичваш, я за да изметеш мухите, дето са мрели цяла зима, я чисти чаршафи да постелеш, я ей така, за спорта само, че то, мен у никой фитнес не са ме виждали цял живот време. Ама тука си подтичвам усилено и развивам де що мускул има по телесата ми останал. И пек, и дъжд, и вятър, нищо тук не ме плаши, освен едни зелени мухи ли са, какво животно са, не съм сигурна, ама бръмчат като същински хеликоптер и все до ухото ми, а пък аз съм паника от всякакви насекоми и почвам неистово да пищя, та разблъсквам престъпно тишината и съседът отдясно се олива с бира, а кебапчетата му хвръкват от чинията. От ляво няма съседи. Има, ама не ги виждам често. Те много спят. Разлайвам най-страшния пес на махалата и се мушвам в къщата засрамено. Хладинка е. Мятам пет домата в една чиния и половин краставица. Сиренето го забравих в София. Ей ти, чудна салата, нискокалорична и свежа, без олио, щото мъжа ми не е купил. В нашето семейство той отговаря за олиото. Аз понякога се лигавя със зехтин, щото имам вкус, а той-не. Така си прелита пролетно възбуденият ден и леко почва да мержелее пред очите.Сякаш в един миг всичко наоколо почва да се движи по-бавно и по-тихо, на пръсти. Синкаво вечерно полепва по миглите. Пукат сухи съчки в огнището. Помня, когато баща ми го правеше. С голям мерак го измайстори, та да ни е кеф сега на нас. Тъмното пристига и ляга на поляната. Опъва си краката и зяпа по звездите. Цвърчат наденички, шишчета и какво ли още не. Ракията е лед. Разреждам с още лед. Отпивам и зяпам жаравата. Червеникавите въгленчета свирукат, трепкат, угасват, после отново се изпълват с жар. Не ми се ляга, тук нощите са толкова леки и дъхат на ягоди и божур. Пием и зяпаме по небето. Там си трепкат звездните светулки и хич не ги е грижа за нас. Красиви са и далечни. Много. Щурецът, дето живее в дупката до масата решава да ни посвири. Хубаво свири момчето. Тихичко звъни нощната му песен и разсънва сърцата ни..за любов.

Таралеж

Прашно софийско утро. Пролетно крещящо с хриптящ глас на клаксони, но вече и сериозно пооцветено в зеленичко. Автомобили, автобуси, трамваи, тролеи, велосипедисти. На тези, последните, искрено им се възхищавам на куража. Лудница. Делнична. Ние пак закъсняваме за работа, но толкова ми се спи на едно кафе, че изобщо не ме вълнува този факт. Гримирам се в движение. Това е мое специално умение. Ръката ми не трепва. Слагам осемнадесет  грама черна спирала, та така да трепкат повече миглите и да си мисля, че още съм хубавка. Гланц. Толкова. Облегнала съм се на седалката и се унасям в мислите си. Мога да си го позволя, понеже нали не карам аз. Онзи моят шофьор хока наред всички участници в движението, нервничи, върти глава на шест посоки с цел да намери най-прекия, най-скоростния път, да изпревари всички "охлюви" , и разбира се да направи и невъзможното, та да си върна първото кафе. Но аз съм спокойна  и гледам встрани. Подминаваме градинките около нас-"Довечера ще разхождам кучето", училището на едното дете.-"Боже, кога ще я запиша на уроци  по математика?", училището на другото дете -"Дано да е в час! Трябва да купя лента за фотоапарата". Светофар. Червено. Три автобуса. Жена с две деца и осемнайсет торби. Погледът й е прашен, уморен, несветещ. Чакат да пресекат на зелено. Едното нещо й говори, тя го гали по главата, другото веднага се намърдва в ръцете й, иска и то. Жената се усмихва, лекичко, но е усмивка все пак. Десен завой. Парк. Фонтани. Блокът на нашите. "Майко, майко.... Ще се опитам да мина довечера." Сутрин мислите ми са като лятна река. Текат си, но бавно, спокойно и в правилната посока. Сънят е поизгризал едрите баджаци на стреса и аз почти се чувствам добре. После той отново почва  да се тъпче с всевъзможен, висококалоричен делничен джънкфуд и бедрата му си възвръщат и форма, и обем. Мислите ми стават подивели пеперуди, които сляпо и упорито се стремят към светлото и не спират да горят крилата си. Тогава главата ми започва да бучи, а очите ми се замъгляват, пръстите ми треперят даже и преди второто кафе. Но сега е утро и по уличката покрай Перловската река все още мирише на люлякова пролет. Натрапчиво и широко усмихнато. Седем коли в три посоки. Ние отзад. Никой не знае кой е с предимство в тази бъркотия.  Шофьорът псува, а на мен ми е смешно. Всички ми приличат на малки объркани деца, дето се чудят кое камионче на кого е и защо това на Сашко е по-синьо от това дето си имам аз. Разминават се някак. Продължаваме. И спираме рязко. Ръчна. Шофьорът излиза. Насреща идва голям джип. Така няма място да се разминем. Аз се пуля през предния прозорец и търся причината за спирането. А тя- Таралеж. Бодливко сутрешен. Изоставил си той малката горичка и хукнал през платното към градинката с люлките. Мъниче е явно, играе му се на ежко. Шофьорът го вдига и му прецаква разходката като го връща в омразната му гора. Ама поне ще живее. А животът си е голяма работа. Тръгваме. Аз се смея, добре ми е. Жената зад волана на джипа също се е усмихнала. Кимва ни и ни махва за поздрав! И добри шофьори имало значи. Лек ден! :)