Моята молитва

И Господ си събу небесните чорапи и хукна бос по асфалта на долната земя. Отдавна той тук не бе слизал, отдавна не бе стъпвал по тия места наполовина забравени. Ревна ангелският хор, че без Отца си остава да пази райските градини от безочливите набези на рогатите. Но Господ бе глух за техния плач. Дойде му до гуша да слуша и песните им, дето все за него се пееше в тях и от бялото на крилете им му бе втръснало, и от арфите, и от цигулките им. Затръшна Господ райските двери и скочи бос на оная земя, дето много отдавна бе творил и кроил. "Отдавна ще да е било", мислеше си той. "Тогава по-зелено беше и по-мека бе пръстта." Издрънча сърдито трамваят и Господ падна на колене. Едноока циганка протегна ръка за милостиня. Но той хляб нямаше. Изправи се Господ, огледа се и потърси да види зеленото. Но зелено нямаше. Ватманът скочи от трамвая и хвана Господ за ризата. Изсвистя плесница. И вълците загубиха глас. Господ се строполи на тротоара. Мършав човек пушеше прогизнал от слюнчене фас и трошеше филия горчив син хляб на дръгливо полумъртво куче. Господ отвори очи. Кучето не изяде хляба. Подуши Господ и облиза смирено ръцете му. Скочи уверено и се хвърли на релсите. Трамваят не спря. Децата писнаха, жените припаднаха, мъжете се обесиха на коланите си. Ангелският хор счупи арфите и захвърли цигулките. На долната земя заваляха камъни. Господ отвори ръцете си и камъните избухнаха в плач. Ангелите паднаха долу разплакани, с потъмнели от болка крила. Господ свали ризата си и уви с нея мъртвото куче. Децата спряха да плачат, жените се свестиха и от гърдите им потече мляко. Мъжете отпуснаха коланите и дъхът им пробуди огъня. Вълците излязоха от гората и избавиха агнетата от секирата на месарите. Ангелите запяха с планинския вятър и мека трева поникна по керемидите. Гол до кръста, Господ прегърна мъртвото куче и розите счупиха бодлите на кестена. Планината прекрачи града и въздъхна със залеза. Ангел разпиля шепа малини и Господ нахрани  хората. Повика циганката и тръгна по релсите. След него тръгнаха хората. Ангелите запяха с човешки глас, а Господ, Господ вървеше с хората. Кучето лаеше и размахваше опашка.

Питки със сирене

Краят на месеца ми е любимото време. Време творческо, дето сега му викат, креативно. То, ние всички сме по неволя криейтъри по това време, демек, творци сме. Краят на месеца е такова време, в което в портмонето остават само хубавите неща и някоя и друга измършавяла жълта стотинка. Хубавите неща не са банкноти по 100, щото то след 20-то число това само ни се привижда по тротоарите, докато клюмналите ни глави несъзнателно отнасят телата ни към ония места, дето оставаме докато слънце не залезе и докато не ни изпопадат зъбите от отчаяние и нерви. Та, точно в това време, дето е баш сега, си отварям портмонето. Няма ципче, счупено е, ама то и не му много трябва. Отварям го и ей ти на, хубавите неща! Грейват от малките снимки любимите личица на децата, тия снимки си имат специално отделение в портфейла. Абе то и портфейл не е, портмоненце, мъничко такова, с малки джобченца. Ама от едно джобче надничат очите на децата, от едно друго татко. Него го виждам вече само на снимка и в мислите на сърцето си. Стига толкова за портмонето, друго ми беше на акъла. За креативността исках да приказвам, ама естествено се отплеснах. Та, понеже краят на месеца е такова, изискващо творчески умения време, щото пари на хартия има само в рекламите на лотарията, а джобът ни става все по певчески настроен и звънлив от почукването на монетки, взех да свърша и аз нещо след работа. И понеже съм добро момиче, работливо, та забравих да ям днес, че да не се преработят другите около мен, та ми останаха едни пари за хляб, яйца и цигари. Не бе, не гладувам, имам един колега, дето съм му слабост и ми носи солети Хрус-Хрус и ябълки, пък и аз сутринта свих едно сварено яйце от тия на децата. То 4 или 3, може па и да не забележат. И да забележат, траят си. И ей ме на, с прилично размазан грим, щото аз грим явно не знам как се слага, се прибирам вкъщи, спасена от вятърната щуротия навън. Пък и  се оказа, че някой се е прецакал и е разходил кучето, та почвам съвсем рахат да се усещам, нищо, че стомахът ми е горе-долу, ту горе, ту долу, поради тоталната липса на спазмолитици през деня. Има малко ракия. Ще свърши работа и за стомаха, и за нервната система. Обаче, то така само да се пие, не бива. Нещо ме гложди, а като ме загложди, решавам да разбъркам кекс. Има още яйца, никой днес явно не е правил омлет, и олио се намира, млекце малко, сиренце някакво недоядено. Бакплувер няма. Навън духа и ми е студено, а и съм с анцуг. Не, няма да се излиза до вмирисания на пържено магазин. Днес не. Сещам се за баща ми и едни малки питки, които обичаше. Това ми е достатъчно. Нищо, че две не виждам, нищо, че сиренето ще свърши. Правя питки. Мънички такива. Гледам ги как се пекат. Надуват се и все по-хубавки изглеждат, та разбирайки това, още повече се надуват, че и златна коричка от хубост хващат. Гледам ги и си се отнасям. Някъде, където е по-светло и не боли толкова. В едно време далечно, минзухарено кокичесто чисто. И искам да съм дете. А моите деца ми се смеят, а кучето с  кеф яде питки. И това е хубаво. За хубавото няма лошо време, него си го има и при най-лошата синоптична прогноза. Понякога просто трябва да носим шарен чадър, друг път очила и къси панталони. Понякога е хубаво дори и заради едни питки със сирене, с последното сирене.

Време назад

Мисля си,че няма човек, който не е пожелавал да се върне в някой миг от своето минало. Поне аз не познавам такъв. Ако ей сега,изведнъж така, докато уморена и смачкана си лежа в леглото, ако ей сега пристигне и седне кротко до мен една фейка(това е от фея, да не се бъркате нещо) с лилави коси и очи като слънчеви дюли, седне си кротко жената, преметне коси през рамо, опули оня ми ти дюлеви очи и с насмешлива усмивка попита: "Е, къде искаш да те върна за миг?". Еми това би бил чудесен въпрос, с отговор обаче твърде сложен. Защото как да избера от всички моменти, дето дълбаят и мислите, и душата ми? Не мога да избера един. Феята ще въздъхне, ще си прибере в джобчето вълшебната пръчица и ще се заприотвя да си ходи. При някой друг, по-наясно със себе си. "Чакай, почакай, нека помисля съвсем мъничко! Ще ме погледнат ония меки дюлеви очи, ще опъне феята слабичките си  крачета на леглото и ще запее. Наясно е, че аз по се съсредоточавам, ако има музика да звучи. Ще пее тя, така, както само личните феи могат да пеят, а аз ще отида на оная слънчева, потънала в жълто поляна и ще съм мъничка. И няма да плача и да се сърдя на мама, че слага цветчета в косите ми. Ще приседна до нея и ще сложа глава в скута й, а над мен небето ще е толкова синьо, че очите ми ще заплачат. Ще отида да поиграя на кукли в задния двор, а после ще прескоча през балкончето на партера и ще отида при баба за филия с чубрица и чашка вишнев сироп. Ще легна до дядо на леглото, за да ми разкаже приказка и ще гледам как навън зелените листа повтарят думите му. Ще целуна иконата на стената и ще си взема шоколадов бонбон от шкафчето с малкия ключ. Ще ходя по тесните улици и ще мечтая по облаци, които умеят да открадват мисли и желания. Ще изведа отново кучето за първата в живота му разходка и тревата ще е зелена, а нослето му черно и мокро. Няма да заспивам, а ще остана с него докато за последно затвори големите си черни очи. И ще плача, пак много ще плача. Ще се кача на влака, за да срещна онова момче за втори първи път и ще постоя в студеното с него докато ме целуне за втори първи път. Ще влезна в родилното, за да чуя пак първото вдишване на момчето ми и да го прегърна още по-силно. Ще съм там, когато той пуска последния пръст и тръгва сам, с неговите си стъпки. Косата му е мека и руса, а очите -  сини със слънце, с много слънчево слънце. Ще отида и ще застана до онова малко прозорче, което майското утро облизва с цвят и аромат като малинова близалка. Сестра му ще се усмихва спейки в ръцете ми, а той ще ме вика да се прибирам вкъщи и да му донеса бебето. Ще вдъхна пак аромата на нейната бебешка коса и ще нацелувам очите му сини. Ще отида да спра ръката си, която удря шамар на тичащото към булеварда дете и ще си го целуна, и ще си го нося на конче, колкото поиска. Ще запуша ушите на детето, за да не чуе то лошите хора, които му казват, че щом нощем се напишкваш, трябва сам да си переш гащите и чаршафите. И пак ще ги пера и пак ще му кажа, че е специален, по-специален от всички. И всичко ще мине. А той ще ме отрупва с целувки до задушаване. Ще отида и ще подам ръка на майка, за да не падне тя от стола, на който се е качила, за да чисти някаква глупава лампа. Ще си отида на сватбата и няма да се разплача. Вероятно пак ще кажа да. Ще кажа. Ще седим в тихия двор и ще изпием онова ледено вино. И ще е май. Рошав и инатлив. Като мен.  Ще се върна в оная Коледа и няма да съм лоша, няма да затръшна вратата, а ще остана и ще ям печен боб и ще пия вино, с тях, с майка ми и баща ми. Ще остана при татко, ще полегна до него на леглото и заедно ще гледаме как слънцето заспива и Витоша притихва, сгушена в топлия залез. Ще я гледаме. До последно. А аз ще държа ръката си в неговата.
Отварям очи, феята е спряла да пее, сгушила се е на възглавницата до  мен и сладко спи.
Не искам да я будя и слагам глава до нейната. Ще поспя. Топличко е в тъмното. После става светло.
Аз съм мъничка на една слънчева поляна. Мама слага жълти цветчета в косите ми.

Малиново утро

Малиново утро, няма как да е зима,
падат по мене парченца коприна.
Мое утро, куршумено, светлодалечно
с бързи отбивки и захарно-млечно.

тук-там закъснели зелени маслини,
по пръстите лепнещ сок на смокини,
бързи боси крачета и шарени думи,
слънчеви капки по есенни струни.

Каручка и конче, и куче на път,
четири лапки дето небето плетат,
баби с къдели и къщи с дантели
жълтите дюли и сини постели.

Малиново утро на къшейче хляб,
леко препечено под слънчев капак,
пеят във джоба ми лъскави кестени,
в своите млади мисли понесени.