Питки със сирене

Краят на месеца ми е любимото време. Време творческо, дето сега му викат, креативно. То, ние всички сме по неволя криейтъри по това време, демек, творци сме. Краят на месеца е такова време, в което в портмонето остават само хубавите неща и някоя и друга измършавяла жълта стотинка. Хубавите неща не са банкноти по 100, щото то след 20-то число това само ни се привижда по тротоарите, докато клюмналите ни глави несъзнателно отнасят телата ни към ония места, дето оставаме докато слънце не залезе и докато не ни изпопадат зъбите от отчаяние и нерви. Та, точно в това време, дето е баш сега, си отварям портмонето. Няма ципче, счупено е, ама то и не му много трябва. Отварям го и ей ти на, хубавите неща! Грейват от малките снимки любимите личица на децата, тия снимки си имат специално отделение в портфейла. Абе то и портфейл не е, портмоненце, мъничко такова, с малки джобченца. Ама от едно джобче надничат очите на децата, от едно друго татко. Него го виждам вече само на снимка и в мислите на сърцето си. Стига толкова за портмонето, друго ми беше на акъла. За креативността исках да приказвам, ама естествено се отплеснах. Та, понеже краят на месеца е такова, изискващо творчески умения време, щото пари на хартия има само в рекламите на лотарията, а джобът ни става все по певчески настроен и звънлив от почукването на монетки, взех да свърша и аз нещо след работа. И понеже съм добро момиче, работливо, та забравих да ям днес, че да не се преработят другите около мен, та ми останаха едни пари за хляб, яйца и цигари. Не бе, не гладувам, имам един колега, дето съм му слабост и ми носи солети Хрус-Хрус и ябълки, пък и аз сутринта свих едно сварено яйце от тия на децата. То 4 или 3, може па и да не забележат. И да забележат, траят си. И ей ме на, с прилично размазан грим, щото аз грим явно не знам как се слага, се прибирам вкъщи, спасена от вятърната щуротия навън. Пък и  се оказа, че някой се е прецакал и е разходил кучето, та почвам съвсем рахат да се усещам, нищо, че стомахът ми е горе-долу, ту горе, ту долу, поради тоталната липса на спазмолитици през деня. Има малко ракия. Ще свърши работа и за стомаха, и за нервната система. Обаче, то така само да се пие, не бива. Нещо ме гложди, а като ме загложди, решавам да разбъркам кекс. Има още яйца, никой днес явно не е правил омлет, и олио се намира, млекце малко, сиренце някакво недоядено. Бакплувер няма. Навън духа и ми е студено, а и съм с анцуг. Не, няма да се излиза до вмирисания на пържено магазин. Днес не. Сещам се за баща ми и едни малки питки, които обичаше. Това ми е достатъчно. Нищо, че две не виждам, нищо, че сиренето ще свърши. Правя питки. Мънички такива. Гледам ги как се пекат. Надуват се и все по-хубавки изглеждат, та разбирайки това, още повече се надуват, че и златна коричка от хубост хващат. Гледам ги и си се отнасям. Някъде, където е по-светло и не боли толкова. В едно време далечно, минзухарено кокичесто чисто. И искам да съм дете. А моите деца ми се смеят, а кучето с  кеф яде питки. И това е хубаво. За хубавото няма лошо време, него си го има и при най-лошата синоптична прогноза. Понякога просто трябва да носим шарен чадър, друг път очила и къси панталони. Понякога е хубаво дори и заради едни питки със сирене, с последното сирене.