Извън времето

Мичурин. Сякаш много отдавна. Аз- за първи път на море след четири години отсъствие. Изгоряла и с 39 градуса температура. Учителката ми по биология ме маже с дефламол от буркан. Лепи марли по гърба ми и ме хока. Аз хлипам и пустосвам собствения си инат да не се намажа с плажното масло, когато му беше времето. Притворила съм очи и въпреки болката се подхилквам. Още с пристигането си в лагера, една групичка бесни мацки-хулиганки измъчихме биоложката да ни пусне до кея...да скачаме от кулата. И тя, женицата, иска-не иска, дойде с нас, да не ни счупи хатъра. Помня..Покатерила съм се по ръждясалите железа, стоя и гледам под себе си синьозелената тъмна вода. Слънцето капе по нея и се разтапя в прегръдките ѝ. Аз се вълнувам, не ме е страх да скоча, но ми харесва да се взирам в морето. Някой се изкачва до мен. Момиче, с пепеляво руса коса и закачлива усмивка. Запознаваме се. Тя-  Луиза, аз Елена. По-късно станахме Лизи и Лени. двойното Л. Там я срещнах за първи път и така ще я запомня завинаги. На високото, над морето, със слънцето и шума на вълните, с босите крака и ръждясалия винкел.Прекарахме страхотни две седмици, въпреки моето изгаряне и доволното дежурене в стола. Не си разменихме телефони и адреси. Не помня защо.
След година се озовах в Бастилията. Това е може би най-забележителната гимназия в София. Гледам по списъците в кой клас са ме разпределили и неочаквано до мен съзирам  познати дяволити очички, които се взират в същия този списък. Оказва се, че сме в един и същи клас. Така започна всичко. Така започна нашето пътешествие, което едва ли някога ще свърши. Бяхме на по 17 години, когато тя замина с майка си в Австрия и остана да учи там, За мен липсата ѝ беше драматична. Усещах се сама, загубена, изгубена. Всички ми бяха чужди, престорени и глупави. Тя вече не беше до мен, за да ми се присмива на смешната пола, с която съм решила, че мога да впечатля онзи забележителен Емил, не беше, за да ми каже, че обеците ми са ужасни или че съм прекалено рошава. Ягодите с кисело мляко вече не ми се услаждаха така, както, когато ги ядях с нея. Седях на чин. Повечето време сама. С нея често седяхме на пода, върху раниците.Класът ни беше голям и в някои часове нямаше достатъчно столове. Сега имаше един повече. Много страдах и пишех. Много писма. Крояхме планове. Искахме да отидем на концерт на Гънс във Виена. Тя ми разказваше за всичко, което я впечатлява, за всичко, което я дразни или натъжава. Сърдеше ми се, че драматизирам и страня от съучениците си. Натякваше ми да престана да се тюхкам по въпросния Емил, ами да взема да направя нещо. Аз естествено нищо не направих. А Емил си намери гадже. Туй то.
През лятната ваканция тя си дойде за няколко дни. Срещата ни беше на Софийския университет. Помня лепенката на врата ѝ. Беше отслабнала, но в чудесно настроение. Трябваше да се върне във Виена за някакви изследвания, нищо сериозно. Така ми говореше, а аз изобщо не ѝ вярвах. Тогава я видях за последен път. Беше август, а аз изпитах студ. Винаги са ме преследвали предчувствия и добри, и лоши. Продължих с писмата. Намерих приятели сред съучениците си и Лизи беше доволна, че съм престанала да се държа като завършен идиот. Когато питах какво се случва с нея, тя ми отговаряше, че я лекуват и всичко ще се оправи. Скоро обаче в думите ѝ проникна страх. Чувах го и го усещах. Виждах го и по на места размазаното мастило на химикалката..Тя ме лъжеше, а аз исках да вярвам в лъжите ѝ. Линиите на буквите спряха да бъдат точни и ясни, все повече се пречупваха и удължаваха. Все повече разбирах, че на концерт на Гънс няма да отида..с нея. А без нея не исках. Един ден получих писмо от майка ѝ. Лизи вече не можела да движи ръцете си, но искала да ми напише писмо. Не за сбогом, само за довиждане. Пазя го. Двадесет и три години вече. В него всичко е светло и хубаво, и детско. Там е тя,там съм и аз. Там са усмивките, сълзите и сополите ни. там са ни лудите мечти и надеждите. Там съм с онази шашавата пола и грозните обеци, там е тя и яде ягоди, нахилена до ушите, със скъсани дънки, на пода зад последния чин.Отиде си на 17, в деня след рождения ми ден. Не би могла да стори друго. Притежаваше завидно чувство за хумор.
Днес вървя из централните гробища и не знам изобщо какво правя тук. Адски е кално,а дъждът и виелицата са съборили дървета върху гробовете. Паднали кръстове, разпилени увехнали цветя, парчета от мрамор и кал. Гъста и лепкава. Като смъртна тъга. Намирам гроба ѝ след дълго обикаляне и оставям малка свещ да гори до паметника. Отдавна никой не е идвал тук. Аз също. Защото не вярвам в гробища и ковчези, и в смъртта не вярвам. Тя замина някъде, може би далеч, а може би не чак толкова. За мен тя е извън времето,извън времето на часовника ми, на деня и нощта, извън времето което сси мисли, че ни владее. Тя си беше инат и не обичаше никой да владее нито мислите, нито душата ѝ. Вироглава и непримирима си дигна чукалата и замина. Мъката е за тези, които останаха. За мен. Ето, минават си годините,но спомените не бледнеят, а сякаш се покриват с патина, от която стават даже по-силни и по-ярки. Няма да плача. Прощавай, приятелче! Някой ден ще слушаме заедно Гънс, когато ти дойда на гости. Извън времето. Засега оставам тук, имам още неща да свърша, преди и аз да си бия шута. Обичам те. Помня те. Обещавам да си купя нова пола и някои по-модерни обеци. Знам, че се смееш сега. Ягодите не изчезват от пазара и през зимата, дано да намеря вкусни. Пуши ми се. Чао, миличка!

Децата от (в) квартала

Напоследък в мрежата често се натъквам на различни статии за това, какъв е бил животът на децата през 80-те. Какви сме били, какви кренвирши сме яли, къде, как и какви игри сме играли. За жмичката и филиите с лютеница. За чавдарчета и пионерчета. За печените картофи и ластика. За Седморката на Блейк и фунийките с карфици. Да, нещо такова беше детството на децата през 80-те. Първо и второ поколение таралежи без бодли. Дали е било хубаво и забавно без смартфон и триста канала телевизия? Беше. Ама свърши. Днес, децата на 80-те попрехвърлят четиридесетте години и си имат свои деца. И аз имам. Две. Тинейджъри към момента. Много неща ме дразнят и вадят всекидневно от равновесие, къде неща свързани с държанието и поведението им, къде с отношението им изобщо към живота. Дразни ме болната зависимост от телефоните, тъпоумните селфита, в които момичетата приличат на патки, а момчетата надуват мускули с идеята да впечатлят същите тези патки. Дразнят ме всичките тези "лайкове", сърца, кучета и котенца,прегръщащи сърца или раздаващи целувки. Дразни ме фактът, че не желаят да четат книги, ненавиждам напушения Cartoon network и бляскавия Disney. Мразя да ми говорят на"бе", да ми нервничат, да ми се сопват и да ми обясняват колко аз нищо не разбирам. Мразя да ми  се цупят, че не мога да си позволя Nike за 300 кинта или hover-board( каквото и да е това) за 700. Мразя да ме сравняват с майката и бащата на Пешо, Гошо или някой си Емил, дето имали не знам си каква яка кола, живеели в най-най-невероятната къща, а пък на децата си купували не знам си какви дрехи, обувки и телефони. Е, сори, казвам аз, ама ние не можем. Можем това и това, ама онова не ни е по джоба. Следва задължителното цупене. И на мен ми е криво. И аз искам да им купувам разни хубави и модерни нещица от време на време. Но повече съм бясна. Аман. Писна ми да слушам кой колко пари имал и колко е яко да си богат. Взе да ми се гади от BMW-та, Porsche-та, Iphonе-и и почивки в Суринам или някоя подобна изчекната дестинация. Сигурна съм, че животът ще продължи, дори и  ненадейно да изчезнат всички тия преструвки, родени от нечие болно съзнание.Разни много "болни" хора пробутват на децата ни нова ценностна система, базирана на притежанието на вещи с висока стойност. Предмети. Диктуват пълна промяна на ценностния регистър. Извинете, ама за чий са им на децата Моцарт, Дега или камо ли Достоевски, Сега ние си имаме Криско, Гери-Никол, Митьо-Пищова, Галена, Малена, имаме Пайнер, а Пайнер е ПЛАНЕТА, ей! Я, всички бързо горе по масите! Друснете му един як кючек. За най-готината мацка-подарък! Чифт нови гърди за абитуриентския бал! Те това е нашата еволюция, нашият интелектуален напредък, грандиозен естетически и етичен подем на нацията! Шибнахме дъното на човешкия упадък, а седим и пляскаме с ръце от радост. Даже и поглед не вдигаме нагоре. Седим си на дъното на бездната, потънали в някакъв смрадлив бълвоч и кълчим кълки до припадък. Децата ни се хранят не с любов,а с екстази. Заместваме живота с фалшификат. И все по-добри ставаме, а фалшификатите все по-квалитетни, рафинирани и смъртоносни. Разни тлъсти гноми се опитват всячески да удавят децата ни в една измамна реалност, да ги подчинят на долнопробните си жалки въжделения за охолство, надмощие и власт. Ама тия същите гноми забравят явно, че децата днес са деца на онези деца от 80-те и те няма да оставят нещата така. Може да не карат BMW-та, може да живеят в скапана панелка и едва да скалъпват месеца, може, ама те познават истинския свят, защото са деца на Моцарт и Шопен, на Дега и Достоевски и знаят, че за всяко престъпление си има наказание. Престъплението срещу децата,  обаче е престъпление срещу живота, срещу неговата най-жива и одухотворена форма. Затова и наказанието на престъпниците ще е тежко. Днес таралежите от 80-те са изправени пред феномена на погубената човечност. Но те все още имат вярата, силата и куража да се противопоставят на всяка пагубна демагогия, която се опитва да посегне на най-святото, на децата им, на новите таралежчета, които все още не са намерили своя път. Да, тарлежите се раждат без бодли, но нашите отдавна пораснаха, ще пораснат и тези на нашите деца.
.. И тази вечер ще се прибера, ще приготвя вечерята, ще изтърпя някое мрънкане за нещо си, ще се ядосам вероятно за някоя слаба оценка в училище и за това, че прекаляват с фейса. Ама ще ми мине, защото вярвам в тия мойте двамата, в пламъка в очите им и в добротата, която носят. Тя ще ги направи човеци. Успешни или неуспешни, талантливи или не, това са моите деца. Вашите деца. Обичам ги точно такива, каквито са. Друго нищо не ми е нужно. Имам си всичко. Дано и при Вас е така!

Господи, колко си хубава..майко

Октомври се извалява в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си. Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам,че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все  викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз и се смеех навремето.Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи за нея по телевизията. Тя не е актриса, лекар или учител. През целия си живот се е занимавала с търговия. Работеше в едно външнотърговско предприятие и контактуваше с много и различни хора. Обичах, когато ме взимаше с нея на работа. Старата сграда, в която миришеше на хартия, столова и скъпи парфюми. Тази ужасна комбинация от миризми е залепнала някъде по рецепторите ми и щом помисля за нея, веднага ме изпълва. Обичах да ходя там, да обикалям по етажите и да разнасям на хората разни "важни" документи, под претекст, че помагам на майка си. Тя беше вечно много заета. Ходеше по преговори с чужденци, пишеше писма, договори, справки и всякакви там, чужди мене неща. Но най-обичах да ме води в работата си, защото умирах да гледам как всички се обръщаха след нея. Жените с лека завист, мъжете с прикрито обожание. Да, беше красива. Много. Помня блясъка на дългата ѝ тъмна коса. Винаги скромно и елегантно облечена. С малко грим. Без маникюр. Като момиче. Очната линия подчертаваше красотата на кафявите ѝ топли очи. Сутрин я наблюдавах как с прецизна точност и само с едно движение я нанася в долната част на клепача. Съвършеното движение. Виждам, че го владее и до днес.
Майка ми, Тя присъства във всеки епизод на живота ми. Благодарна съм ѝ точно за това. Тя не ме изостави никога. Никога не се разочарова от мен и от безумните ми постъпки. Никога не ми обърна гръб, дори и когато си го заслужавах. Намираше решение за всяка моя болка. Понякога решенията, знам, са ѝ коствали много. Понякога си мислех, че я мразя за някои от тях. После разбирах, защо е направила така. И я обичах. Възхищавах се на силата, с която понасяше всяко страдание, всяко лишение, всяка загуба и болка. А в живота и имаше страшни неща. Такива, пред които човек трудно устоява и успява да не се погуби от болка. Благодарна съм и за това, че голямата и любов и грижа дариха още 13 години живот на болната ми баба. Помня,че трябваше да работи и на второ място, за да успява да плаща за мед. сестри и лекарства. Друг на нейно място щеше да прати баба ми в някой забутан старчески дом, в който я изкара 6 месеца, я не. Предлагали са и, знам. Но тя не се поколеба нито за миг. Нищо, че това я лиши от спокойствие и почивка години наред. Не се оплака нито веднъж. Това беше първият ми голям урок, който научих от нея. За силата на любовта. Любовта, която не предава, която и от оня свят е способна да те върне. Когато баба ми почина, майка беше съкрушена. Казваше, че вече е сираче, че с баба ми си е отишло нещо, което и е давало сили да понася всички трудности, които среща човек. Благодаря ти, майко, че ме научи да обичам, че ме научи какво е да си силен и да не се предаваш. дори и когато всичко изглежда безнадеждно изгубено. Много пъти ми е ставало тежко и съм имала трудни моменти. Тогава почвам да рева. Безутешно. Благодаря ти, майко, че във всички тях си била до мен и че не ревеше с мен, а успяваше да ме успокоиш и да ми намериш пътя, пътят, който имам способността да губя често, защото аз, майко не съм така силна като теб. Само веднъж съм я виждала да плаче от страх, от истински, ужасяващ страх да не изгубиш някого, когото обичаш. Синът ми беше само на 10-11 месеца и беше пипнал някакъв кошмарен вирус. Не пиеше, не се хранеше и тотално се беше обезводнил. При поредната смяна на памперса, той забели очи и побеля, стана сиво-син. Аз естествено изпаднах в някакво нереално страшно състояние и единственото, което в ужаса си направих, бе да го вдигна и разтреса. В следващия миг, той отвори очи и се усмихна. Така не съм ревала от ужас и щастие никога. Майка ми бе видяла цялата сцена и тогава я видях, че се пречупи и се разрева. После дойде да ми помага. Благодаря ти, майко, че беше с мен в този страшен миг.
Майка ми. Помня, че на 5 трябваше да замина с баба ми и дядо ми да живея близо година в Мозамбик. Тогава не знаех къде по дяволите е това, нито колко далеч ще бъда от нея. Помня деня преди да замина. Бяхме на сладкарница и тя все ме галеше по главата и ми говореше да не се страхувам, че ще ми пише всяка седмица. Тогава нямаше още мобилни телефони, а избирането на чужбина, дори и на консула, в случая дядо ми,  в българското представителство там, се следеше зорко от разни мъртви душици. Заминах с подпухнало от плач лице. Живях близо година на брега на океана, в една страна с уникална природа. Видях невероятни красоти, За мен се грижеха много, но не бях щастлива. Там станах на 6. Това е единственият ми рожден ден, без присъствието и прегръдката на майка ми. Върнах се, за да започна първи клас. Помня майка на летището. Побеснях от радост и се залепих за нея като пиявица. Така я бях ощипала, че няколко седмици ѝ стоеше синина. Бях си у дома. При нея. Това за мен бе всичко, което бях искала през тази година на раздяла. Благодаря ти, майко за писмата, които ми пишеше и че често намираше начин да се обадиш по телефона, за да чуеш разплакания ми глас. Сигурно ти е тежало, прощавай.
Прекъсвам. Звъни ми телефона. Майка ми. Иска да ни приготви нещо за вечеря, да не съм се мъчила след работа да готвя по никое време, пък и тя какво да правила. Сама, като някои идиот. "Добре, сготви на децата от твойта мусака, ще мина след работа, към седем да я взема". Затварям. Сама е, знам. Все така е. Вече повече от три години. Минава си времето, ама мъката си е все тая. Откакто баща ми си отиде. Тя не е същата. Силите и си отидоха, усмивката и радостта изчезнаха безвъзвратно. Съжалявам, майко, че не успях да спася баща ми от болестта. Бих направила всичко, за да бъде той с теб сега. Вярвай ми, опитах. Надявах се, молих се, ала напразно. Помня,че в един миг май се предадох, загубих надежда. Но не и ти! Ти вярваше до последно, че той ще се оправи и правеше всичко по силите си, за да стане така. Какво ли не стори, майко?! Какво ли не даде от себе си за татко, защо продължаваш да се виниш? Преди години баща ми се разболя от рак. Оперираха го. Имаше терапия. Вече не можеше да говори, само едно шептене се чуваше. Носеше тънък шал около врата, за да не се вижда операцията. Майка започна да работи от вкъщи, за да се грижи за него. Два пъти на ден сменяше превръзката...четири години. Аз трудно разбирах, когато баща ми се опитваше да ми каже нещо, но тя разбираше всяка негова дума. Не знам колко е плакала и как е крила сълзите си от него и от нас. Но ракът не си отиде..върна се и за два месеца ми отне бащата и нейната единствена любов. В последните седмици говореха само очите. А в тях пак беше оная любов, голямата, дето не хленчи и подсмърча, а грее като звезда в пълния мрак. После, една сутрин, татко си отиде. С отворени очи, за да ги вижда тя. Колко обича тя тези негови небесносини очи! Сега майка ми живее в спомена за тях и всичко, което е било помежду им. От онзи миг, когато едва на 15 години се влюбва отчаяно и завинаги в него..някъде в Борисовата градина.
В къщата винаги гори малко кандило, до него е снимката му. Тя брои дните откакто него го няма. Разказва ми, когато го сънува. Винаги е млад в сънищата ѝ. Благодаря ти, майко, че направи невъзможното, че подари всяка своя частица, за да спасиш татко. Ти успя, любовта ти, майко ще е с него навсякъде. Знам, че искаш да склониш глава на рамото му, както в деня на сватбата ви и само за това копнее сърцето ти. Един ден и това ще стане. Но не още. Твърде си ми нужна, за да те пусна да си идеш. Аз все още съм твоето малко момиче, което не обичаше да слагаш маргаритки в косите му и което вечно губи пътя си. Благодаря ти, майко, за сърцето, което носиш, за любовта, която грее в нас и в сърцата на внуците ти!
Тръгвам. Гледай да си свършила с готвенето. Ще мина да взема цигари.