понеделник, 10 октомври 2016 г.

Децата от (в) квартала

Напоследък в мрежата често се натъквам на различни статии за това, какъв е бил животът на децата през 80-те. Какви сме били, какви кренвирши сме яли, къде, как и какви игри сме играли. За жмичката и филиите с лютеница. За чавдарчета и пионерчета. За печените картофи и ластика. За Седморката на Блейк и фунийките с карфици. Да, нещо такова беше детството на децата през 80-те. Първо и второ поколение таралежи без бодли. Дали е било хубаво и забавно без смартфон и триста канала телевизия? Беше. Ама свърши. Днес, децата на 80-те попрехвърлят четиридесетте години и си имат свои деца. И аз имам. Две. Тинейджъри към момента. Много неща ме дразнят и вадят всекидневно от равновесие, къде неща свързани с държанието и поведението им, къде с отношението им изобщо към живота. Дразни ме болната зависимост от телефоните, тъпоумните селфита, в които момичетата приличат на патки, а момчетата надуват мускули с идеята да впечатлят същите тези патки. Дразнят ме всичките тези "лайкове", сърца, кучета и котенца,прегръщащи сърца или раздаващи целувки. Дразни ме фактът, че не желаят да четат книги, ненавиждам напушения Cartoon network и бляскавия Disney. Мразя да ми говорят на"бе", да ми нервничат, да ми се сопват и да ми обясняват колко аз нищо не разбирам. Мразя да ми  се цупят, че не мога да си позволя Nike за 300 кинта или hover-board( каквото и да е това) за 700. Мразя да ме сравняват с майката и бащата на Пешо, Гошо или някой си Емил, дето имали не знам си каква яка кола, живеели в най-най-невероятната къща, а пък на децата си купували не знам си какви дрехи, обувки и телефони. Е, сори, казвам аз, ама ние не можем. Можем това и това, ама онова не ни е по джоба. Следва задължителното цупене. И на мен ми е криво. И аз искам да им купувам разни хубави и модерни нещица от време на време. Но повече съм бясна. Аман. Писна ми да слушам кой колко пари имал и колко е яко да си богат. Взе да ми се гади от BMW-та, Porsche-та, Iphonе-и и почивки в Суринам или някоя подобна изчекната дестинация. Сигурна съм, че животът ще продължи, дори и  ненадейно да изчезнат всички тия преструвки, родени от нечие болно съзнание.Разни много "болни" хора пробутват на децата ни нова ценностна система, базирана на притежанието на вещи с висока стойност. Предмети. Диктуват пълна промяна на ценностния регистър. Извинете, ама за чий са им на децата Моцарт, Дега или камо ли Достоевски, Сега ние си имаме Криско, Гери-Никол, Митьо-Пищова, Галена, Малена, имаме Пайнер, а Пайнер е ПЛАНЕТА, ей! Я, всички бързо горе по масите! Друснете му един як кючек. За най-готината мацка-подарък! Чифт нови гърди за абитуриентския бал! Те това е нашата еволюция, нашият интелектуален напредък, грандиозен естетически и етичен подем на нацията! Шибнахме дъното на човешкия упадък, а седим и пляскаме с ръце от радост. Даже и поглед не вдигаме нагоре. Седим си на дъното на бездната, потънали в някакъв смрадлив бълвоч и кълчим кълки до припадък. Децата ни се хранят не с любов,а с екстази. Заместваме живота с фалшификат. И все по-добри ставаме, а фалшификатите все по-квалитетни, рафинирани и смъртоносни. Разни тлъсти гноми се опитват всячески да удавят децата ни в една измамна реалност, да ги подчинят на долнопробните си жалки въжделения за охолство, надмощие и власт. Ама тия същите гноми забравят явно, че децата днес са деца на онези деца от 80-те и те няма да оставят нещата така. Може да не карат BMW-та, може да живеят в скапана панелка и едва да скалъпват месеца, може, ама те познават истинския свят, защото са деца на Моцарт и Шопен, на Дега и Достоевски и знаят, че за всяко престъпление си има наказание. Престъплението срещу децата,  обаче е престъпление срещу живота, срещу неговата най-жива и одухотворена форма. Затова и наказанието на престъпниците ще е тежко. Днес таралежите от 80-те са изправени пред феномена на погубената човечност. Но те все още имат вярата, силата и куража да се противопоставят на всяка пагубна демагогия, която се опитва да посегне на най-святото, на децата им, на новите таралежчета, които все още не са намерили своя път. Да, тарлежите се раждат без бодли, но нашите отдавна пораснаха, ще пораснат и тези на нашите деца.
.. И тази вечер ще се прибера, ще приготвя вечерята, ще изтърпя някое мрънкане за нещо си, ще се ядосам вероятно за някоя слаба оценка в училище и за това, че прекаляват с фейса. Ама ще ми мине, защото вярвам в тия мойте двамата, в пламъка в очите им и в добротата, която носят. Тя ще ги направи човеци. Успешни или неуспешни, талантливи или не, това са моите деца. Вашите деца. Обичам ги точно такива, каквито са. Друго нищо не ми е нужно. Имам си всичко. Дано и при Вас е така!