Родена на 13 етаж

Историята започва така. Колата се движи с несъобразена скорост от Орлов мост към АГ-то. След полунощ.През ноември, много години назад. Жена с контракции и страшни мисли в главата. Полусънен и изплашен младеж зад волана на Рено 12. Празен софийски булевард с работещи светофари. Никой не забелязва червеното. В този нощен студ няма жив човек навън. Явно само едно нетърпеливо създание бърза да си покаже носа навън. Следва познатата ситуация с дългото раждане, кръвоизливи, болки и студ в коридора на болницата. Майка ми с боси крака, премръзнала и изтощена ме прегръща с първите ми слънчеви лъчи. На 13- тия етаж. Мисля,че си спомням този миг. Имам ужасно добра памет. Вероятно някой ден ще има научно доказателство за това. Виждам я как иска да ме стопли и успокои. Лошо бебе съм била. Ревливо,щом тя не е до мен. И до днес съм такава. Опърничава, неспокойна и ревяща. Имам една култова снимка, на която вероятно съм на две-три годинки. Майка ми ми слага жълтурчета в косата, а аз гледам адски нацупено и лошо, със сълзи от яд в очите, а с малките си ръчички ми иде да унищожа проклетите жълтурчета. Иначе сладко детенце като го погледнеш!.Но по-добре да не го дразниш, че ще вдигне такава врява, че ще ти се отще да си се раждал. Брат ми го отнасяше често заради мен. Не тържествувах,а ми дожаляваше и му позволявах да се качва на гърба ми и така обикаляхме из апартамента, което, ако ни забележеха нашите, водеше до нови неприятности за него. Имах грамофон и касетофон, на които слушах приказки седнала на пода, загледана някъде си.Танцувах, когато  имахме гости у нас и без гости пак танцувах. Винаги съм обичала танците и музиката. Затова вероятно се омъжих за музикант. Той обаче не може да танцува. В детската градина не спях следобед и събуждах поред всички деца. Мразех филии с лютеница и зелен фасул. Веднъж ни подариха паста за зъби, ама аз я загубих, тичайки към вкъщи да я покажа на дядо. В основното училище имах съученик- циганин, който носеше едни вериги и искаше да ни удря с тях. Момчетата гледаха под полите на момичетата и се опитваха да ги пипат по гърдите. "Обарване" му викаха. Гадна работа. Тогава мразех да ходя на училище. Давахме дежурства на един чин в коридора на партера. Скука. Тогава се научих да плета. Научих руски. Много ме хвалеха за произношението. Носих дънки. От кореком. Някои съученици ме подиграваха, а аз плачех със сълзите на крокодила Гена. Бях висока и пълничка. И за това ме подиграваха също и аз пак ревях. Научих се да ползвам превръзки преди втори клас. Умирах от болки и майка ме оставяше вкъщи на ментови капки. Тогава мразех себе си, защото мислех, че съм различна и това ме плашеше страшно. Научих се да плувам и ми откраднаха Swatch-a от съблекалнята. Не знаех, че е воден, а беше и прозрачен. Жесток! Пфу! Тичах бързо и тренирах лека атлетика. Имах проблеми с кръвното и спрях. Това беше краят на спортната ми кариера. Не ме приеха във френската гимназия. Издъних се по математика. Отидох в Бастилията и се влюбих. А той ядеше моркови. В десети клас исках да умра, когато загубих приятелката си. На 17. Ама не умрях. Оттогава не обичам онези картички, дето като ги отвориш и почва да свири някаква мелодия. Тиха нощ.. Имала съм много тихи нощи. И шумни съм имала. Много. С алкохол и цигари. Веднъж на "Аптека" се запознах с двойка наркомани. Помня ги, ала те едва ли са вече между живите. Благодарение и на тях никога не посегнах към наркотиците. И трева даже не съм пробвала. Те ми обясняваха как сутрин като си миели зъбите, те падали в мивката. "И един път да пробваш, няма да ти е последният." Това ми казаха. Сега го повтарям на децата си. Защото ме е страх. До побъркване. Аз съм сбъркан човек, объркан. Сякаш все съм на кръстопът и не знам коя посока да избера. Финално, май винаги избирам тая, дето е по-тегава. Калдъръми. Завои и неизвестност. Ама някъде има море и вятър. Вълни и брегове. Живот и смърт. Видях как се ражда животът, Погледнах го в очите и се усмихнах. Два пъти. Усмихвам му се всеки ден. Онази с косата, не съм я виждала, ама съм ѝ бясна. Тя ми отмъкна много скъпи за мен хора. Взе и баща ми. Някой ден ще дойде и за мен. Не ме е страх, ще си разчистим сметките. Сега живея и искам още, дори на 40. Защото искам още да се смея и да разхождам внуци. Искам да си пия кафето и да се наслаждавам на студеното утро, преди още да е отворило очи. Виждам Джак Скреж по стъклата и той рисува добре. Аз не умея. Не умея нищо почти. Даже колело не карам. Пея фалшиво и ме е срам. Често се изчервявам. Имам двама мъже  вкъщи. И двамата не чистят и не готвят. Единият е голямата ми любов, другият притежава сърцето, душата и мислите ми. Защото ми е син. И двамата са със сини очи. Ама на детето са по-хубави. Имам дъщеря и тя е моето спасение. Очите ѝ са гора. Пъстра и с много слънце. Знае да пуска пералнята и да пържи наденица. Манджите ги готвя аз, ама ми писнаха. Нарязала съм един пазар с картофи за последните -15-16 години. Не карам кола, возят ме. Сутрин, до метрото. Скъса ми се ципа на якето и вятърът ме вцепенява, ама продължавам да вървя. На работа. След работа. Вървя. Имам малки бръчици около очите, не си купувам скъпи кремове. Обичам червеното вино и калвадос, ако брат ми ми го намери. Имам си коремче, а белите коси не ми отиват. Да живее боята за коса, особено синьо-черната! Мъжът ми казва, че приличам на момиченцето от Адамс фемили, ама по-дърто. Тъй де. Това съм аз, засега. Изморена, уплашена и с много мечти, все още. Баща ми казваше, че каквото правиш в живота си, правиш го до 40. После.. е късно. Е, татко, аз не постигнах, това, което исках. Дори не знам, постигнах ли нещо изобщо или всичко е просто лишена от смисъл инерция и затъване в едно тъпо ежедневие. Не зная. Ама още не съм се предала напълно. Твоето малко момиче е проклет инат. Такава съм. Като преди. Аз съм идиот. Побъркано творение. Нося всичките вселени в душата си и затова често плача и съм безутешна и пътят ми е така неравен. Остават само часове и времето ще смени първата  цифра в годините ми с тази, която ме плаши толкова много. Ама знам ли, може точно пък тя да е моята светлина. Може да е любов, надежда, небе и цвете. Едни хризантеми, дето кретат от година време, днес разцъфнаха.. в лилаво. А денят бе слънчев и топъл. НЕ ноември, днес бе моят ноември. Със смях. Отварям виното. Не празнувам. Изпращам подобаващо младостта си. Приготвих мусака за вечеря. Утре няма да чистя. Ще пея, нека е фалшиво. Денят е мой!

 

Ангел с кръвно налягане (за братята и сестрите)

Снощи сънят ми избяга. Метна се през балкона и хукна по улиците с листопада. Свиркането на вятъра не престана до сутринта. Въртях се, ставах, лягах и някак дочаках утрото. А то, едно такова сиво и ръмящо, нацупено и оплешивяло. Косите на есента са се пръснали по улицата и колите безжалостно минават през тях. Готова съм  да изхвърчам за работа. Приготвям набързо дребни за метрото и проверявам да не съм си изгубила книгата. Всичко е наред. Палим и се присъединяваме към останалите ръмжащи возила. С карането на мъжа ми, направо си летим. Без колан съм. Днес е Архангелов ден. И ще вали.
Казват, че всеки има своя ангел-хранител, който бди над човека и му показва верния път. И аз имам такъв, ама моят е от плът и кръв. Един рядко симпатичен компютърен специалист на четиридесет и малко, женен, с две деца. Познавам го от първите си дни, от ония бебешките. Не го оставях да се наспива и вечно ходеше уморен на детска градина. Ама не мрънкаше. Мрънкалото винаги съм била аз. И все заради мен, той обираше така познатия пешкир. С него растях, изпотрошавайки прилежно всичките му любими колички и камиончета. С него се страхувах от торбалан и пак с него разбрах, че това е майка ми, наметната с някакво палто.  С него отидох на първото си море без нашите. Все покрай него се мотаех , когато отидох в гимназията. В неговата. Най-хубавите купони бяха с него, най-хубавите момчета- също. Имаше там един.. Ама хайде да не прекалявам, че хората вече семейства имат, да не стават проблеми. То на шега, на майтап, ей ги минали четиридесет години, откак съм се появила и той е трябвало да дели всичко с мен. Дори и най-любимите му неща съсипвах. Тогава си получавах заслуженото. Някое и друго шамарче и шут по задника. Един път ми залепи пръстите с каноконлит и вика "стой така" и аз наивната си седя. После два часа се разлепях. Смешки, понякога и с грешки. Помня една вечер играехме с някаква топка в коридора и строшихме лампата. Целият блок угасна, а татко се къпеше. Майка оправи нещата. Занесе свещи в банята. Така ни се разминаваше често, защото имахме готини родители. После явно сме пораснали. Помня сватбата му, после и моята. Децата. Всеки вече със свое семейство. Понякога не се виждаме със седмици и почва да ми липсва, изпитвам едно такова усещане за нещо не наред. Ама всичко си е наред, защото знам, че той е толкова близо и че ако за пореден път някога се нуждая от помощта му, трябва само да позвъня. Дори да е за най-великата глупост на света, знам, че той никога няма да ми затвори телефона. Най-много да му вдигна кръвното. Защото той е моят брат, а аз съм вечно изгубващата се негова сестра. Драматичната аз и той моят ангел-пазител.
Честит имен ден, мило мое братче! Благодаря ти за всичко, което правиш за мен и за всички около теб! Зная, че не ти е никак леко, но бъди спокоен и уверен, твоят ангел-пазител бди над теб! Обичам те безкрайно! Вади уискито и ни чакай в неделя!

Шапка в тролея

Имах  шапка. Една такава синьо-лилава. Тип каскет. Не помня откъде си я бях купила, но много ми отиваше на налудничавата физиономия. Врътната с козирка назад, тя ставаше завършващият елемент в хулиганския ми имидж, щом времето застудееше. Там някъде на 19. Ама много ми тичаше тая шапка и настроение ми носеше, и емоция, и вдъхновение. Мотаех се с нея из Софийския, по улица Шипка, в Докторската градинка, по кафенета и барчета.Наслаждавах се на всичко, което имах. Весела бях, ама и тъжна понякога. Пиех коняк с бира и противно на очакванията не припаднах нито веднъж. Много глупости сътворих  и май нищо добро не излезе от мен. Е, като изключим двете деца, дето баш от мен си излязоха и смея да твърдя, че гарджетата ми са добри човеци. Ама това стана после, във времето след шапката.Нали помните, оная синьо-лилавата, с която почна историята. Тая шапка беше любимата шапка на любимото ми момче, онова, дето ме караше наляво-надясно с белия си Москвич. С него пиехме вино в репетиционната, дето си беше стопроцентово мазе в" Брезите". И буркани си имаше. Компотите не ги барахме, но червените печени чушки често ни служеха за мезе. Той свиреше, аз слушах и коментирах недостатъците на комерсиалното мислене. Философствахме редовно и разпалено. Някъде на Витошка имаше денонощна пицария и там закусвахме в 4-5 сутринта. После се прибирахме и правехме любов. Тогава махах шапката. У тях имаше лилави пердета, а отвън огромен орех, в който живееше някакъв кълвач. Често ходех там, за през нощта. Все тая зима ми е пред очите. Все зимно ми е и бяло, когато мисля за тогава. С шапка съм и вали пухкав сняг. Падат бавно бели пера. Разделяме се при часовника на Лучано-то, някъде преди да е изпуснал последния автобус. И все не се разделяме. Аз все си тръгвам, ама все не тръгвам. Целува ме под часовника. Бяла е нощта. И наша.
После загубих шапката. В един тролей деветка. Отивахме някъде на купон, тролеят бе празен, май само ние бяхме вътре.Помня, че пътувахме по Раковска. Шапката ме дразнеше и я махнах. Нещо ме беше стегнало сърцето. Усъмних се. В любовта. В оная, дето все я мислим за вечна, която идва ненадейно, преобръща светове и изгаря сърцата ни, която ни дамгосва с нечий лик и име, обърква ума ни и ни превръща в нейни покорни зомбита. Бях зомбирана от любов, ала не вярвах, че той е зомби също. И започна да ме сърби. Всичко. И главата. От шапката. Премного любов. Щяхме да изпуснем спирката. Слязохме през последната врата. Щрак. Затвориха се вратите. Щрак и се сетих, че шапката остана на седалката. Тичахме да спрем тролея, ама гадният шофьор не спря. Така останах без шапка, ама момчето ме държеше за ръката. Дали не беше зомби и той? " Ще намерим друга"- ми викаше с идеята да ме успокои. Ама аз си бях спокойна и така. Даже ми беше станало по-леко. Шапка, някаква си шапка! Да върви по дяволите! Тръгнахме и пак заваля. Онзи сняг като бели пера. Падаше по косата ми и я мокреше. Спряхме и той ме целуна. Не устните, а косите ми. Тролеят вече беше далеч. Шапка нямаше. Оттогава са изминали двадесет години и ако се чудите, момчето с Москвича е мой надлежен съпруг и баща на двама бесни тинейджъра, които му късат нервичките,
Времето застудя и хората взеха да си слагат разни шалове и шапки. Аз шал имам,няколко даже. Ама шапка не слагам. Как ще погали момчето косите ми? Все още съм зомбирана, знам.  А дали е още зомби той? Хм, ще проверя довечера щом се прибера от работа. Чакам го да дойде с Реното. Москвичът ми липсва.
П.С. Ако някой случайно прочете това и ако още по-случайно по някаква случайност преди 20 години е намерил шапка, тип каскет, синьо-лилава на цвят, в един тролей деветка,  да знае,че е моя. И не я ща!