Родена на 13 етаж

Историята започва така. Колата се движи с несъобразена скорост от Орлов мост към АГ-то. След полунощ.През ноември, много години назад. Жена с контракции и страшни мисли в главата. Полусънен и изплашен младеж зад волана на Рено 12. Празен софийски булевард с работещи светофари. Никой не забелязва червеното. В този нощен студ няма жив човек навън. Явно само едно нетърпеливо създание бърза да си покаже носа навън. Следва познатата ситуация с дългото раждане, кръвоизливи, болки и студ в коридора на болницата. Майка ми с боси крака, премръзнала и изтощена ме прегръща с първите ми слънчеви лъчи. На 13- тия етаж. Мисля,че си спомням този миг. Имам ужасно добра памет. Вероятно някой ден ще има научно доказателство за това. Виждам я как иска да ме стопли и успокои. Лошо бебе съм била. Ревливо,щом тя не е до мен. И до днес съм такава. Опърничава, неспокойна и ревяща. Имам една култова снимка, на която вероятно съм на две-три годинки. Майка ми ми слага жълтурчета в косата, а аз гледам адски нацупено и лошо, със сълзи от яд в очите, а с малките си ръчички ми иде да унищожа проклетите жълтурчета. Иначе сладко детенце като го погледнеш!.Но по-добре да не го дразниш, че ще вдигне такава врява, че ще ти се отще да си се раждал. Брат ми го отнасяше често заради мен. Не тържествувах,а ми дожаляваше и му позволявах да се качва на гърба ми и така обикаляхме из апартамента, което, ако ни забележеха нашите, водеше до нови неприятности за него. Имах грамофон и касетофон, на които слушах приказки седнала на пода, загледана някъде си.Танцувах, когато  имахме гости у нас и без гости пак танцувах. Винаги съм обичала танците и музиката. Затова вероятно се омъжих за музикант. Той обаче не може да танцува. В детската градина не спях следобед и събуждах поред всички деца. Мразех филии с лютеница и зелен фасул. Веднъж ни подариха паста за зъби, ама аз я загубих, тичайки към вкъщи да я покажа на дядо. В основното училище имах съученик- циганин, който носеше едни вериги и искаше да ни удря с тях. Момчетата гледаха под полите на момичетата и се опитваха да ги пипат по гърдите. "Обарване" му викаха. Гадна работа. Тогава мразех да ходя на училище. Давахме дежурства на един чин в коридора на партера. Скука. Тогава се научих да плета. Научих руски. Много ме хвалеха за произношението. Носих дънки. От кореком. Някои съученици ме подиграваха, а аз плачех със сълзите на крокодила Гена. Бях висока и пълничка. И за това ме подиграваха също и аз пак ревях. Научих се да ползвам превръзки преди втори клас. Умирах от болки и майка ме оставяше вкъщи на ментови капки. Тогава мразех себе си, защото мислех, че съм различна и това ме плашеше страшно. Научих се да плувам и ми откраднаха Swatch-a от съблекалнята. Не знаех, че е воден, а беше и прозрачен. Жесток! Пфу! Тичах бързо и тренирах лека атлетика. Имах проблеми с кръвното и спрях. Това беше краят на спортната ми кариера. Не ме приеха във френската гимназия. Издъних се по математика. Отидох в Бастилията и се влюбих. А той ядеше моркови. В десети клас исках да умра, когато загубих приятелката си. На 17. Ама не умрях. Оттогава не обичам онези картички, дето като ги отвориш и почва да свири някаква мелодия. Тиха нощ.. Имала съм много тихи нощи. И шумни съм имала. Много. С алкохол и цигари. Веднъж на "Аптека" се запознах с двойка наркомани. Помня ги, ала те едва ли са вече между живите. Благодарение и на тях никога не посегнах към наркотиците. И трева даже не съм пробвала. Те ми обясняваха как сутрин като си миели зъбите, те падали в мивката. "И един път да пробваш, няма да ти е последният." Това ми казаха. Сега го повтарям на децата си. Защото ме е страх. До побъркване. Аз съм сбъркан човек, объркан. Сякаш все съм на кръстопът и не знам коя посока да избера. Финално, май винаги избирам тая, дето е по-тегава. Калдъръми. Завои и неизвестност. Ама някъде има море и вятър. Вълни и брегове. Живот и смърт. Видях как се ражда животът, Погледнах го в очите и се усмихнах. Два пъти. Усмихвам му се всеки ден. Онази с косата, не съм я виждала, ама съм ѝ бясна. Тя ми отмъкна много скъпи за мен хора. Взе и баща ми. Някой ден ще дойде и за мен. Не ме е страх, ще си разчистим сметките. Сега живея и искам още, дори на 40. Защото искам още да се смея и да разхождам внуци. Искам да си пия кафето и да се наслаждавам на студеното утро, преди още да е отворило очи. Виждам Джак Скреж по стъклата и той рисува добре. Аз не умея. Не умея нищо почти. Даже колело не карам. Пея фалшиво и ме е срам. Често се изчервявам. Имам двама мъже  вкъщи. И двамата не чистят и не готвят. Единият е голямата ми любов, другият притежава сърцето, душата и мислите ми. Защото ми е син. И двамата са със сини очи. Ама на детето са по-хубави. Имам дъщеря и тя е моето спасение. Очите ѝ са гора. Пъстра и с много слънце. Знае да пуска пералнята и да пържи наденица. Манджите ги готвя аз, ама ми писнаха. Нарязала съм един пазар с картофи за последните -15-16 години. Не карам кола, возят ме. Сутрин, до метрото. Скъса ми се ципа на якето и вятърът ме вцепенява, ама продължавам да вървя. На работа. След работа. Вървя. Имам малки бръчици около очите, не си купувам скъпи кремове. Обичам червеното вино и калвадос, ако брат ми ми го намери. Имам си коремче, а белите коси не ми отиват. Да живее боята за коса, особено синьо-черната! Мъжът ми казва, че приличам на момиченцето от Адамс фемили, ама по-дърто. Тъй де. Това съм аз, засега. Изморена, уплашена и с много мечти, все още. Баща ми казваше, че каквото правиш в живота си, правиш го до 40. После.. е късно. Е, татко, аз не постигнах, това, което исках. Дори не знам, постигнах ли нещо изобщо или всичко е просто лишена от смисъл инерция и затъване в едно тъпо ежедневие. Не зная. Ама още не съм се предала напълно. Твоето малко момиче е проклет инат. Такава съм. Като преди. Аз съм идиот. Побъркано творение. Нося всичките вселени в душата си и затова често плача и съм безутешна и пътят ми е така неравен. Остават само часове и времето ще смени първата  цифра в годините ми с тази, която ме плаши толкова много. Ама знам ли, може точно пък тя да е моята светлина. Може да е любов, надежда, небе и цвете. Едни хризантеми, дето кретат от година време, днес разцъфнаха.. в лилаво. А денят бе слънчев и топъл. НЕ ноември, днес бе моят ноември. Със смях. Отварям виното. Не празнувам. Изпращам подобаващо младостта си. Приготвих мусака за вечеря. Утре няма да чистя. Ще пея, нека е фалшиво. Денят е мой!