Джар и първият сняг

Джар не познаваше зимата. Когато се роди, навън джанките бяха отрупани с бели цветчета, тополите прошумоляваха с млади листенца, а тревата миришеше на току що паднала роса. Джар помнеше ясно първата си разходка навън. Утрото бе топло и меко като лапата на мама. Слънчевите лъчи пощипваха черното му влажно носле и се криеха в кадифените му уши. Хлъзгавите стръкчета трева леко мокреха белите му лапи и гъделичкаха любопитното му носле, което искаше да вдиша аромата им. Въздухът трептеше в светлина и цветове. Деца играеха по площадките и го закачаха с весел смях. Джар въртеше игриво опашка и близваше нежно малките, протегнати към него ръце. Небето блестеше в синьо. Тук-там някой бе разпилял по него светлорозов захарен памук. Това беше лятото. Минаваха дни и седмици. Джар лудееше и растеше. Един ден заваля, но дъждът вече не бе топъл и ободряващ, а  хладен и натъжен. Листата на брезите откраднаха цвета на слънцето и почервеняха от срам. Вятърът се разсърди и ги издуха. Земята се покри с шарената черга на есента. Джар я усещаше с върха на нослето си и с мекото на лапите. Стана студено. Слънцето се бе уморило от лятната игра и често си подремваше зад завивки от сиви, намусени облаци. Понякога, сънят му омръзваше и то показваше светлото си лице. Тогава земята потръпваше и въздишаше от спомени. Алеите в парка се превръщаха в шарени пътеки от цвят и светлина. Джар обичаше топлите есенни дни, когато листата се гонеха в лапите му, а слънцето целуваше муцунката му. Една сутрин Джар с изненада забеляза лъскаво петно  на асфалта. Ранните лъчи трептяха на повърхността му и блясъкът им се катереше по оголелите спящи дървета наоколо. Джар доближи муцунка до земята и усети студ. Стъпи с лапи върху петното, подхлъзна се и падна на дупето си. Нощният студ бе замразил дъждовните локви и сега те се бяха превърнали в малки ледени пързалки. Колкото и да се опитваше, слънцето не успяваше да ги превърне отново в забавни кални локви. " Бъърррр! Ама, че е студено, а и си натъртих дупето! Носът ми се превърна в ледена близалка! Ще потичам, да се стопля. Прибирам се вкъщи и няма повече да излизам, докато тези коварни петна не изчезнат от моята алея!" Когато двамата с Яна се прибраха у дома, ушите им бяха замръзнали, а носът на Янчето бе станал червен. Същата нощ Джар заспа под дебелата завивка, която никак не обичаше, но сега сгушен под нея той чувстваше лапите си топли и заспа спокоен. Той се надяваше, че лятото ще се върне на сутринта. Каква беше изненадата му, когато призори Яна щастливо изписука, че навън е паднал сняг. " Сняг ли? Какво ли пък е това?" Той се измъкна изпод одеялото, сложи лапи на прозореца и погледна навън. А навън, улицата се бе покрила с дебел, пухкав сняг. Джар помисли, че това е от онзи твърде сладък захарен памук, който Яна си купуваше и се топеше по ръцете ѝ. " Еха"- помисли си той- " някой е дал цяло състояние, за да купи толкова много захарен памук. Може би е майката на Яна, защото е искала да я зарадва. Но защо го наричат сняг, съвсем се обърках!" Джар отново се промуши под завивката и само ушите му стърчаха над нея. " Хайде, Джар! Да поиграем!- Яна стоеше до него с каишката в ръка. Много не му се искаше да излиза, даже вкъщи усещаше,че навън все още е студено. Но нали беше любопитно кутре, излезе изпод завивките, протегна се и с Яна излязоха навън. Слънцето едва бе надигнало глава от възглавницата си и първите му сънливи лъчи трепкаха по белия сняг като малки сребърни звезди. Джар застана на входа и се огледа. Всичко, всичко бе покрито със захарен памук. И къщите, и дърветата, и колите. Всичко бе скрито от снега. Той пристъпи леко напред. Яна се смееше и откопча каишката. " Хайде, глупчо! Не се страхувай, да си поиграем! Тя се затича и се бухна в една голяма преспа. Джар се уплаши да не се е ударила и хукна към нея. "Хайдееее, викаше тя и се смееше с глас! Нали беше смел, Джар се засили и се хвърли в преспата. "Ауууу, че е студено и ушите ми се напълниха с този сняг! Яна го поизтупа и го целуна по главата. " Това е сняг, Джарко, хубав сняг, като захарен памук, но не е сладък и не се яде. Иначе може да се разболееш. Но все пак мъничко може да опитаме, никой няма да разбере. Нали, Джар? Той вдигна глава и на муцунката му паднаха няколко усмихнати снежинки. Той ги облиза и кихна. Да, не са сладки и са студени даже. Но пък са забавни и игриви. Той излапа още няколко. После с Яна тичаха по алеята, а следите им покриваха други весели снежинки. Следобед направиха голям снежен човек. Сложиха му шапка на главата и метла в едната ръка. Забодоха няколко големи копчета за очи и пресен морков за нос. Стана много елегантен снежен човек. Играта продължи чак докато зимното, мързеливо слънце реши отново да подремне. Двамата се прибраха мокри, премръзнали, но щастливи. Тази нощ, под своето топло одеяло Джар заспа с весело сърце, а в съня му снежният човек се хвалеше на всички с прекрасния с и морковен нос.

Джар и лунното топче

Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко.

"Пфу!- омръзна ми от летяща храна- мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше  да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата  беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. Огледа се, но по терасата нямаше следи от кюфтета. Вдигна глава и тогава я видя. Очите му светнаха от радост. " Леле, каква голяма топка! Жълта и кръгла! Сигурно си има и звънче! Но как да стигна до нея? Ако я повикам?"- Джар излая силно няколко пъти, но нищо не се получи. Подскачаше, махаше във въздуха с белите си лапи, но топката не помръдваше. " Брей, каква е упорита! Или са и запушени ушите! Той продължи да лае с всичка сила, ала тя оставаше все така далеч, без да обръща и най-малко внимание на неговото старание. След час, уморен и натъжен, Джар легна и заспа под светлия поглед на луната. Сънуваше старата си топка. Тичаше след нея, а тя звънтеше от радост. Ушите му потръпваха от щастие даже и насън. Луната не спеше, тя гледаше Джар и размишляваше. Трябваше някак да му помогне. А как ѝ се играеше и на нея. Ако можеше да се превърне в топче и да се търкулне в лапите му, би била най-щастливата луна. Но знаеше, че това не е възможно, защото ако си отиде, земята ще бъде погубена. Светла мисъл озари лицето на луната. Бръкна в десния си джоб. Своите джобчета луната наричаше кратери, в тях или всичко изчезваше или се появяваха нови прекрасни неща. Зависи в какво настроение беше тя. Ето сега, завладяна от благородната мисъл да помогне на Джар, луната затършува в десния си джоб. След минута извади от него идеално закръглено, гладко и пъстро камъче. Поогледа го и се усмихна. "Ти ще станеш една игрива и щастлива топка!"- каза тя и го качи го на бърз слънчев лъч с билет за Земята. Топчето въртеше очи и се питаше къде ли ще пристигне. Звездите му се усмихваха и го поздравяваха. А от звънкия им смях, сърцето му запя като звънче. Слънчевият лъч бе толкова бърз,че за нула време премина хиляди километри и ето вече докосваше земята. Топчето чувстваше силна топлина, усещаше как бързо каменната му обвивка се превръща в мек памук. Туп и ето го тупна пред някакво странно същество с щръкнали уши. Слънчевият лъч се стопи в тъмнината. Вратата скръцна леко и Джар отвори очи. Някой се прибира вкъщи. "Най-сетне, чак заспах от скука! Но, какво е това?-Джар подуши шареното топче. Имам нова топка? Шарена и мека е, чувствам, даже е и топла. Но откъде дойде? Джар погледна луната. Тя се правеше на заспала, но тайничко го наблюдаваше. "Хм, кой ли я е оставил тук и кога без да се усетя? Джар бутна топката с лапа и звездното ѝ сърце зазвъня. Джар подскочи от радост. "Ама тя и пее! Леле, аз съм толкова голям късметлия! Той захапа със зъбки топката и отиде да посрещне Яна, свил радостно назад кадифените си уши. Никой никога така и не разбра откъде се бе появила звънтящата шарена топка. Май само Джар подозираше. Онази нощ той заспа щастлив под ясния поглед на добрата луна. А навън все така продължаваше да се носи аромат на кюфтета.

Спомен

Луна на парче
и сън в чекмедже.
Думи дебели с
дантели оплели
стъклени рими,
в дъх на комини
минути унесени
и вишните есенни
шише тъмнина
зад лъч от бреза
две млади звезди
зад криви бразди.
Шапки от вятър
и коси от тамян
сълзи кехлибар,
по пътя издран
почти незловещо
и душно, и жежко
време отровено
сърцето заровено.

Джар и калните лапи (или колко е важно да бъдеш обичан)

Джар се зарадва на дъжда. Още полусънен той дочу тихото шумолене навън, а нослето му вече не бе сухо, а сякаш току що топнато в паничката с вода. Протегна четирите си бели лапи и се прозя широко. Зъбките му тракаха от глад, но  още бе твърде рано за закуска. Къщата спеше. Горещото слънце през последните дни бе уморило всички. Джар се покатери на дивана и погледна през прозореца. "Какви красиви локви е направил дъждът- мислеше си той-, а слънцето така блещука във водата, сякаш и то иска да се разхлади и да си поиграе. Джар се заслуша. Да, още никой не се бе събудил. Пакостлива мисъл проблесна в черните му очи. Скочи от дивана и се измъкна навън през кучешката вратичка. "Ехехеее, ето ме!"и  цопна в първата локва. После и във втората, и в третата. Лъскавата му бяла козина потъмня от калната вода, лапите станаха черни, муцуната мръсна, а по мустачките се оцеждаха кални капки, които той облиза с езиче. Претърколи се на тревата, изтръска уши и с ловък скок се намери в най-голямата и кална локва. Всичко това той повтори още няколко пъти, докато не се измори така, че едвам се дотътри до вратата. Бутна с кална муцунка капака и влезе в кухнята, оставяйки изящни тъмни следи по светлия под. Бе ужасно уморен и скочи на дивана да си почине. Тогава усети как гладът драска с нокти в стомахчето. Беше мокър и мръсен, уморен и гладен, а никой не бе станал да му приготви закуска. Увеси носле и кихна силно, после скочи долу и отиде до шкафа, където стоеше пликът с храната. За щастие, вратичката бе леко открехната и Джар успя с лапа да  я отвори. Задърпа силно със зъбки плика и след минута целият плик се изсипа на пода. Гранули имаше навсякъде. Какво блаженство! Той стъпваше по тях и после жадно, жадно ги лапаше. Яде, докато пред очите му притъмня. Май беше прекалил. Потопи муцунка в купичката с вода и изпи няколко глътки. Чувстваше се зле. Болеше го коремчето, а и главата му се въртеше. Кихна отново, още по-силно отпреди и легна на земята до диванчето, където обикновено сядаше малката Яна. Почувства се самотен. Беше му студено и миришеше на кал. Притвори очи и се опита да заспи. Почувства топлина, някой го галеше по гръбчето. Малката Яна се бе събудила от кихането му и сега стоеше на земята до него по пижамка и с боси крачета. "Ех, Джар! Какво си направил, целият си мокър и студен? Сигурно навън си излизал, разбойник такъв! И пода си изцапал, и диванчето. Храната си разсипал и си преял. Но Джар, не бива да ходиш с мръсни лапи по храната, може да се разболееш. Боли ли те коремчето, а? Кажи ми, Джарко!" Той нежно близна малката ѝ ръка и тя го разбра. Набързо измете и изми пода., почисти дивана и се захвана с кучето. Изкъпа го с топла вода и мек сапун, после го подсуши хубаво с голяма топла кърпа и сешоар. Направи ароматен билков чай за двамата, а за себе си сандвич със сирене и голям резен домат. Сгушиха се на диванчето под лекото одеяло. Джар се почувства много по-добре. Усещаше, че се унася в сладък сън. Яна галеше кадифените му уши. Тя го обичаше много, но дори и не подозираше колко много я обича той!

Веселият готвач

Тази история се случила  много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво. Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника  някакъв известен немски готвач  гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошкови очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там- тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко- сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. " Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута  вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост. Един ден завалял дъжд. Площадът покрит с жълти и червени листа пустеел под сивото есенно  небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните и се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд с разбито сърце и сълзи  по бузите докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал миналия ден. Никой не знаел, но човекът бил много болен и знаел, че скоро ще си отиде от този свят. Затова  решил, че е по-добре  се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, нещо, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът, на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковачът. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко- нареждала тя- такъв добър човек и как разсмиваше всички и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето. Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. " Добротата, тя- продължавала леля Милка- никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си,  разбрал бе какъв ще стане,когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият  Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.