Веселият готвач

Тази история се случила  много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво. Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника  някакъв известен немски готвач  гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошкови очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там- тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко- сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. " Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута  вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост. Един ден завалял дъжд. Площадът покрит с жълти и червени листа пустеел под сивото есенно  небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните и се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд с разбито сърце и сълзи  по бузите докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал миналия ден. Никой не знаел, но човекът бил много болен и знаел, че скоро ще си отиде от този свят. Затова  решил, че е по-добре  се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, нещо, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът, на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковачът. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко- нареждала тя- такъв добър човек и как разсмиваше всички и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето. Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. " Добротата, тя- продължавала леля Милка- никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си,  разбрал бе какъв ще стане,когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият  Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.