Кой крив, кой прав, кой на булката брат

След като няколко седмици в интернет пространството ратифицирането на Истанбулската конвенция съсредоточи вниманието на обществото, предизвика грамадно количество коментари, отключи груби спорове и стана причина за всевъзможни разправии, от вчера вече си имаме нова тема. Трагедията в село Мокрище отново раздели хората, този път на хуманисти и кучкари. И едните и другите крещят, вият и се псуват наред. Тая ужасна трагедия, е ужасна точно защото иде да ни каже, че ние всичките не сме наред, не сме наред не само с главите си, ама и с душите си. Вече не подсказва шепнешком, ами направо вика в лицата ни, че времето да се върнем към човешкия си облик изтича безвъзвратно и аха не проумеем глупостта си ще се превърнем в свои собствени унищожители.
Аз имам деца, и куче имам. Обичам децата, и кучетата обичам. Нося отговорност и за децата, и за кучето. Купувам храна от супера и от зоомагазина, чистя след децата и след кучето. Когато децата крещят им се карам, когато кучето реши да лае посред нощ и на него се карам, защото аз отговарям за тях. Това е моята роля и това са моите задължения.
В Мокрище кой отговаряше за детето и кой за кучето? Тази трагедия се случва, защото хората пак не са си изпълнили задълженията. Нито родителите на детето, нито стопаните на кучето. Цигани били. Ами хубаво, все ми е тая! Не ставате за родители, и за стопани на куче не ставате, защото сте безотговорни. Безотговорни сте към живота. Вие сте отговорни за трагедията. Заради Вас едно детенце умря. Заради Вас едно куче се превърна в убиец. Сега спорете дали да евтанизирате кучето или да му направите психологически портрет! Ами, умъртвете го животното. То сигурно това и иска. Тогава ще отиде на едно по-друго място, за да играе точно с онова детенце на някоя светла поляна..Тука такива не останаха! А Вие, Вие сте мърша! Това ще кажа и с това ще свърша!

Четири литра море

Това, децата са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки мощта на парчето от Вселената. То на теб ти пречи, защото не можеш да наредиш терасата така, както го е направила майка ти или съседката от третия етаж. Обаче, срещу теб е застанал един великан, от очите му хвърчат гибелни пламъци и усмивката ти хвръква от лицето. Великанът знае какво говори. Великанът е създател, творец, той вдъхва живот, рисува живота с малки гъвкави четчици с тънък косъм и палитра от цветове, които ти не познаваш. А ти. Ти чистиш. Срамота.
В края на лятото ходихме на море. Ама много хубаво ми беше на това море и затова петте дни ми се видяха като час и половина. Къща на плажа, камина на двора, смокини. Нощем стадо звезди утешително греят и гъделичкат задрямалата трева. Мяукат сексуално настроени котаци, а кучетата им се присмиват с лай. Няма комари. Сутрин минава орда оклюмали кози, водени от полуизтрезнял козар. Вероятно през нощта наблизо се е разбил  кораб с брилянти, затова морето присветва така. Слънцето е потопило лъчистите си пръсти във водата и се опитва да улови някой и друг скъпоценен камък. Алчно е. А морето е скромно и нежно. Само тихо потръпва и продължава да си блести. Кучето яде мравки, ние банички. Тук боза няма...май! Не ми пука хич. Цял ден мога да си вися с мокър бански и да побеждавам всички на "Не се сърди, човече". Аз много се сърдя и затова е по-добре да печеля. Голямото дете прави снимки, малкото тормози кучето. По някое време изчезват. После идват да тормозят мен за храна. Една тънка котка се е мушнала в огнището и е извила гръб. Ама ние пържолите вече ги изядохме. Сега ще унищожим виното. Децата ни се подиграват, ама няма интернет и  не могат да ни качат пиянски снимки в мрежата. Това е последната ни вечер. Щеше да вали, ама се размина и нощта е мека и частично хрупкава, като току що изпечена курабийка. Мляс.
Подреждам багажа. Има пет чанти, десет плика и две-три раници. На пералнята й прилошава и почва да хърка и да ръмжи. Аз гледам уплашено и се моля да издържи само още едно пране. Разтоварвам хладилната чанта. Сирене, масло и два смачкани домата. Всичко е смазано от две големи шишета с вода. Почвам да нервнича и понечвам да излея съдържанието в мивката. Обаче малкото дете пристига. Ама тя сега малка хич не е, пред мен е застанал някакъв разгневен великан и крещи.
- Луда ли си? Какво правиш?
- Изливам водата, не виждаш ли?
- Абе, каква вода? Наляла съм ти море в тия две шишета! За да си имаш и за през зимата. Като отвориш бутилката и да ти замирише, да си спомниш и да не ти е тъжно, и студено да не ти е. Нещо като с туршиите, ама по-яко и не смърди на вкиснало. Много си загубена, мамо значи! Море за теб има в тях, подарък от мен и лятото, защото знаем колко много го обичаш.
Глуповатото ми изражение се оттегля и може би ще ревна. Ама голямото дете идва да ми иска пари и прекъсва нечовешката ми драма.
По Коледа реших малко да поразчистя балкона, че някакъв купон се заформяше за Нова година. Местя си аз саксийки, столчета, масата. Брей, нещо ми запира. Пуфкам, охкам и бутам някакви шишета. Те падат, търкалят се по мозайката, кучето идва и почва да души. По челото ми избива пот. Яна не е вкъщи. Сама съм и мога спокойно да изхвърля шишетата, ама няма. Те са ми подарък от детето и от лятото, за да не плача, когато зимата реши да ми вземе смеха.  Шишетата остават. До лятото. Поне.

(БГ) Музикант къща не храни

- Виж сега, можеше и по-лошо да бъде! Ако се бяхме родили в Пакистан, примерно.
- Можеше, ама не сме в Пакистан! Стига вече с това "можеше и по-лошо да бъде"! Искам по-хубаво да е. Знаеш ли, казват, че не може да умреш без да си видял Париж!
- Хм, значи ти скоро няма да се гътнеш!- налива ми остатъка от ракията
- Ха-ха, уникално си забавен! Тая ракия е отвратителна, вземи едно уиски да купиш! Дай една цигара, че се изнервих!
- Да бе, уиски! Понеже то е много читаво, мислиш! Всичко е менте! Ама можеше и по-лошо да е!- смее се. Хубаво бе, ще ти купя в неделя като се върна от участие, ей че досадна жена! Ти цигари нямаш ли си бе момиче?
- Нямам, свършиха! А аз вече в неделя няма да пия! После цяла седмица съм неадекватна! Ставай  в шест и търчи да разхождаш кучето на минус 10 като главата ти кънти и искаш да си само мъртъв и нищо друго. Не е добре така спяща да хуквам през улицата. Най-накрая ще ме отнесе някой камион, дето зарежда проклетия Лидл.
- Ами, като не можеш, не пий бе! А кучето, Вие с децата си го разхождайте, аз куче не съм искал! Само заради тебе стана тая работа, щото знам,че ти е мило. Ама сега не ми се оплаквай, че никой не го гледа, то си беше ясно!
- Ти си безчувствен и коравосърдечен човек! Къде те намерих и аз!
- Във влака, не помниш ли?
- Ама вярно си много забавен! Само дето хич не ми е до твойте смешки! От банката ме тормозят, в училището някакви пари събирали пак, няма почти нищо за ядене, на кучето му свърши храната, а синът ти иска нови маратонки. Оная лудата отдолу пак ми опъна нервите с проклетата такса за входа. Блъска по вратата, изкара ми акъла, гадината. Видя ли как се е изметнала вратата? Ще подам жалба, писна ми да ме тормози!
- Абе мани я, знаеш че е луда! Снощи пак псуваше в три сутринта. Не е добре, жената. За какво ти е да се разправяш с нея? Има ли още домати? Искаш ли да ти нарежа с малко сирене?
- Не, не искам. Ужасни са, май от тях ме боли корема тия дни. Краставицата е хубава, може ли малко с оцет да ми направиш? Уморих се от това готвене, зави ми се свят от бързане. Днес ми е ужасен ден, скъсаха ми нервите в офиса. Не може толкова нагли хора да има. Страшни тъпаци. Не стига, че нищо не знаят, ами и не щат да седнат малко да попрочетат, та белким понаучат нещо. Идват и хоп, наготово всичко и после пишат дълги мейли до шефовете да се показват колко много работа вършат и колко са отдадени на фирмата. Втръсна ми, казвам ти! Ще се махна, не мога повече!
- Ти се махаш поне от десет години! Ето, краставичките! Айде, стига се изнервя, казах ти, и по-лошо можеше да е!
- Стига бе! Аман с тоя Пакистан! Като че ли и теб не те е яд! Нали ти писна да работиш на две места, нали? И кво? Бачкаме като луди, вечер сме изнервени, крещим си, крещим на децата. Финално сме кисели всички и никой с никого не ще да приказва. Що? Щото сме тъпаци, затова! Щото сме нямали пари, щото заплатите ни не са каквито трябва да бъдат и щото ме дразни цената на маслото в проклетия магазин. А, и защото е петнайсти и има още толкова до края на месеца и отвсякъде ми извиват ръцете. Ааа, чакай, девойката утре била канена на рожден ден в мола, имаш ли двайсет лева?
- Стига бе, оф, мамка му! Къде са ми цигарите? Добре бе, ще й дам, какво да правя! Ти аванса свърши ли го? Как ще се оправиш като ме няма тия дни?
- Нямам идея! Ама то, когато ми е най-отчаяно, все се случва нещо та да ми разсее мъглата пред погледа. Може да е малко, ама се случва!
- Да бе, да, твойто там провидение! Знам я тая история! Имам едни последни петдесет лева, ще ти ги оставя. Ще гледам в неделя да си дойда по-рано и ще отидем нещо да напазаруваме, може и да излезем, ако искаш. В "Козела" поне цените са прилични, искаш, нали?
- Не знам, може би. Нали знаеш, в неделя съм ужасно уморена и смачкана и не ми се излиза никъде. Трябва и балкона да оправим, как иначе ще го продадем тоя апартамент? То и другият балкон е плачевен..Не знам, не знам. В стаята на децата има мухъл, пръсках с някакъв препарат, сега смърди на белина, та не се трае. Нищо не става от тоя скапан апартамент. Побърква ме, мразя го. Децата  и те се оплакват, тясно било, гадно било. Еми тясно е, знам, ама това е. Като приключи кредитът, ще теглим нов и така. Ще връщаме доживот на скапаните банки.
- Знаеш ли, какво ме дразни адски? Оная поговорка, че музикант къща не храни. Дразни ме, щото е вярна. Скапвам се от свирене, почти всяка седмица ме няма почивните дни. Финално на двайсто число почваме да броим стотинки и ти да ровиш по джобове за случайно забравени кинти. Откога не си ходила на зъболекар, изобщо някога ходила ли си на маникюр?
- Стига бе, какъв маникюр, пак ще си изгриза ноктите. Брат ми ми подари едно вино, дай да го пробвам.
- Айде сега и вино, какво ти става днес? Знаеш, че не можеш да пиеш, вземи малко сирене хапни поне. Не ме слушаш. Напоследък изобщо не ме слушаш.
- Тая поговорка е много тъпа и ме дразни. Ти си музикант, това ти е с което си се родил и с това ще си умреш. С палките в задния джоб. Ако не свириш, спукана ни е работата с тия заплати, знаеш го. А поговорката е вярна, защото ако си само музикант и не ходиш да оправяш интернета в Люлин примерно, парите ще стигнат да си платим сметките и за джобни на децата. Дотам. А пък аз не искам да опъваш кабели, да се завираш по шахти с плъхове, да мръзнеш, да висиш по стълби и стълбове като акробат. Искам да те виждам само зад барабаните. Това ме кефи, това те кефи и теб и хората, които идват да ви слушат.
- Ти вече не идваш. Не искаш, а на мен ми е гадно, че не си с мен.
- Да бе, гадно! Айде и ти! Нали дойдох на рождения ти ден!
- Е, то, оставаше и тогава да не дойдеш! И пак нещо беше сърдита, ама карай.
- Може би за абитуриентския бал на младежа ще сме по-добре, може да ми увеличат заплатата или пък твоята. Крайно време е да си вдигнеш хонорарите по участията на групата. Приятелството си е приятелство, ама нали там сиренето....
- Напи се, Елено, ама си ми забавна. Смееш се, обичам, когато се смееш. Все си или ядосана, или тъжна, или и двете. Знам, че се тормозиш  и не ти е леко, ама ще се оправим, ще видиш. Можеше и да е много по-зле!
- Да, в Пакистан!

Смеем се. Лудата отдолу псува. Един през нощта е.

Тя, дъщеря ми

Тя не носи моето име, нито името на баба си, нито това на другата. Има си нейно, собствено. От азбуката взех най-любимата си буква, добавих още две и много от онова, което носех в мислите си за нея. Избрах й цвят, избрах й глас и песен й избрах. Нарисувах си я много преди да видя личицето й. Нарисувах очите, косите и нослето, крачета, ръчички и тумбаче. Точка, точка, запетая, тире, минус, обиколка. Срещнахме се в една късна пролетна нощ. Знаех, че си има всички пръстчета и не ги преброих. Когато за пръв път ми дадоха да я прегърна, тя спеше. Взех си аз вързопчето и си го заразглеждах. Не я бях нарисувала правилно, ама то аз за художник хич не ставам, така че мога да се оправдая донякъде. Картината ми за нищо не ставаше, но оригиналът беше съвършен. Че как иначе! Питаха ме дали няма да я кръстя Снежанка. Заради черната коса и сините очи. Аз погледнах като току-що изсърбала две паници мазна  пача. Дойде една сестра. Вика ми: "Абе, момиче, празник е днес! Виж там нещо Константинка ли, Елена ли да го кръстиш това бебе, че то детето с името си е дошло" "Ааа, не- викам- как пък да не я кръстя на себе си, баш! Айде, сполай ти, ама пък и Константинка няма ама и най-малък шанс." Врътна се сестрата и отиде да досажда на другите родилки в стаята. Аз си седя с мойто съвършено вързопче до прозореца и зяпам през стъклото. Тя се размърдва в съня си и ми тегли една такава блажена усмивка, дето ти остава в паметта завинаги. Аз съм що-годе образован човек и съм прелистила една-две образователни книжки, та от тях бях подразбрала, че бебетата се усмихвали чак няколко си месеца след раждането. Дрънки. Чела бях, ама и опит  имах с брат й, който една нощ, след като вече бе решил, че аз изобщо не обичам да спя, му хрумна, че дори и не ща да лежа. Та той, след като крещя, ви, пищя няколко часа, в един момент притвори очи, после отново ги отвори- сини и дълбоки като Рилските езера, погледна ме, реши, че ме е наказал достатъчно и ми се усмихна, с най-обмислената усмивка на планетата. Бил е някъде на двайсетина дни. Така че, когато под отблясъците на ранобудните лъчи на майското слънце, малкият вързоп реши да ми се усмихне в съня си, единственото, което направих бе да се размажа от кеф до сълзи. Това е първият ми спомен с нея. Стая, прозорец, утро, слънце, сън, усмивка. После тя взе да расте. С такива темпове расте това дете, че с баща им съвсем не на шега обмисляме поредния кредит, с който да сменим жилището. Панелните апартаменти не са мислени за високи хора, повече прилягат на такива като мен- един и седемдесет, пряко сили. Мечтаем си за къща, за къща с високи тавани и с двор, за кучето и за масата, дето искам да си седя вечер и да се наливам с охладено винце, да си зяпам по звездите и да не мисля толкова за глобалното затопляне. Вързопчето и то иска къща, ама не трябвало да е с остър покрив. Страх я било. Пък те май повечето къщи все с такива покриви са, та и това сега трябва да го мъдря. Ама ние до покрива да стигнем ще си е велико постижение. Пак дано да е преди нейната абитуриентска. По-всичко личи, че няма да ни огрее преди тази на брат й. Засега си оставаме в панелката с безупречен поглед към теменужената Витоша и до съседката, която упорито се опитва да ми скъса нервите с привързаността си към гълъбите на всичките южни квартали.
Седнала съм на пода и ровя в най-долния шкаф на секцията. Обградила се със завидно количество албуми със снимки. Понякога обичам да правя така. Прелиствам страниците. Ето я с първото й колело, баща й точно е махнал помощните колелца и тя се е изпъчила горда и нахилена до ушите. Снимка в колата, тя е на година и нещо. Връщаме се от морето. Четиримата в Рено 5, в средата на август. Няма климатик, а е страшна жега. Прозорците са отворени и вятърът роши косицата й. Цялата е омазана с шоколад. В парка- спи с две биберони. едната в устата, другата, стиснала в малката си ръчичка, за всеки случай. Търкаляме питка на прощъпулника. Аз съм 50 кила, а тя е с дънкова рокличка. Боже, откога не съм я виждала с рокля. Онази на точките в мола беше идеална за нея, ама само в мечтите ми. Не я насилвам, още по-малко пък да се мръщя нещо. Аз бях същата. Дай ми тениска и дънки и не ме занимавай с глупости. Изрусила си е бретона. Без да знам отишло си момичето на фризьор. То не може все да ме пита за всичко. Виж за домашното с местоименията ме пита, ама слуша ли ме, не ме ли, нямам си идея. Телефонът й звъни с песен на Гери-Никол, алармата й сутрин също. Брат й онзи ден я замери с пантофа си в седем сутринта. Той такава музика не слуша, от нея получава алергична реакция.
Размърдвам се малко, че задникът ме заболя от седене на пода. Кучето ме гледа въпросително. Аз му се плезя. Обръща ми гръб и напуска хола. Отива оттатък да направи някоя поразия. Отварям една голяма кутия. В нея снимките са в пълен хаос. Боядисваме яйца. Ръцете й са изящен боди арт. На някои се плези, на някои се е надупила, на една е с рокля върху предния капак на колата, на друга е с анцуг върху третия рафт на секцията. На някои ме прегръща, на някои даже е прегърнала и брат си. На някои и двете спим, на други се тъпчем със сладолед край езерото Комо. Снимки на Витоша, на морето, в парка, на люлката, под люлката. На повечето е с доволно количество синини и рани по краката. Има и такива с бутилка бира и тикната в устата цигара. Тия не съм ги правила аз. Обичам снимките с децата. Щракани хаотично и уловили толкова грамадно количество спомени. Една снимка само не обичам. На нея сме двете. В инфекциозна болница. Тя е на шест месеца, ужасно бледа, с тъжни и уморени очи. Аз я целувам, тя гледа към татко си. От тая снимка ме боли. Страшно. Затварям кутията.
- Пак ли снимки, бе мамо? Дай да изиграем едно "Не се сърди човече"! Обещала си ми от две седмици. Все не си изпълняваш обещанията!
- Е, нека си дойде баща ти и тогава. Дай първо да прострем прането и да разходим кучето, че имам да гладя и трябва нещо да сготвя. Обещала съм на баба ти да идем да я видим. Ти нямаш ли домашни нещо, а?
Тя из-оф-ква и отива да си обуе възможно най-калните маратонки. Ще извеждаме кучето явно. Щраква лампата в коридора и застава пред огледало. Вади четката за коса и маха ластика от опашката си. Косата й се разсипва по раменете като жива вода. Блести на светлината на лампата и ме кара да се усмихна. Русото ми момиче! Тя се обръща въпросително към мен. Гледа ме малко раздразнено с шарените си очи.
- А, да, трябваше да си сложа чорапи и да си взема жилетката!
- Обуй си дънките, мамо! По гащи ли ще разхождаш кучето?
Прихвам да се хиля, тя след мен. Да не види нещо. Понякога така се хилим, до задавяне. Щото сме си и приятелки. Надявам се, най-добри. Аз и тя, дъщеря ми. Яна.