Между стрелките

- Извинете, имате ли часовник?
- Да, имам!
- А знаете ли колко е часът?
- Да, знам!
Това е нещо подобно на оня виц за човека с бананите в ушите. Толкова е тъпо, ама и сега някой да ми го разкаже, пак ще се разхиля като олигофрен.. Тя, идиотията, не ме напуска цял живот време. Даже съм убедена, че все повече заприличвам на човека с бананите в ушите. Чувам, ама нещо не ми се ще. Дето се вика, искам, ама нямам желание. Не ме притеснявайте, не ме притискайте, искам ей тъй да си вървя и да не ми дреме кое време е станало. Аз часовник не съм. И нямам. Имала съм. Няколко даже. Електронни, със стрелки, големи, мънички, евтини и малко по-скъпи. Последно взех тоя на детето, дето на циферблата е нарисуван френски булдог. Ама на нито един от тия часовници не му провървя с мен.
Първият беше електронен, че и с калкулатор. Последен истеричен писък на модата. Особено в България, и то там някъде през 1984-85 година. Прилягаше чудесно на пухкавата ми ръчичка, която точно се бе научила да дращи ченгелчета с молив между тесни и широки редове в старателно подвързана със зелен картон тетрадка. Много ми го искаха децата и аз много им го давах. Така. Отбелязвам, че стисната никога не съм била. Освен сега, ако става въпрос за скъпи цигари и квалитетно уиски. Та, давах го аз часовника, те си ми го връщаха. Всичко си беше чудесно. Може и да са ми завиждали, не знам, а и не ме интересува. Ако някой  бе поискал да му го подаря, сигурна съм, че щях да го направя, без изобщо да се замислям какво ще ме направи майка ми после. Така навремето подарих портмонето й на някакво дете от съседния блок. Даже не погледнах дали вътре има пари. Малко ми се губи какво се случи после вкъщи. Не, не, бой не съм яла. Шамар съм получавала един единствен път и то някъде към деветнадесетгодишна, ама него го заслужих с безобразната си, стопроцентова наглост. Та тоя хитов часовник не изкрета дълго с мен. Прецака се в един бой с най-якото (разбирай на кило) момче в класа. Тогава изгубих и има-няма сто грама коса, та се наложи да ми резнат готината кичара. Ама в боя победих! Часовникът отиде в кофата, придружен от кило, кило и половина сълзи. Аз, така все си плача, сигурно само за захарната тръстика няма да ревна. Не се знае обаче!
Плуването е интелигентен спорт. И аз понеже съм била интелигентно дете, записала съм се на тренировки на близкия басейн. Обаче, интелигентните хора са точни, а за да са точни им е необходим часовник. Страхотен, уникален SWATCH! Прозрачен, с прозрачна мека каишка. Гледаш вътре как си цъкат чарковете и се връткат разни миниатюрни колелца. Грандиозно произведение, радост за окото. Особено за това на крадеца. Интелигентното дете, интелигентно си оставило часовника в отворената съблекалня. Защо? За да не се развали, разбира се. От водата. Кой ти гледа, че пише WATERPROOF. Тоя път сълзите минаха два килограма и двеста, а интелигентността реши, че може и да закъснява понякога.
Мама. Мама си е мама. Купи на детето нов часовник, тип гривна, позлатен отстрани, май. Кой пък гледа такива дреболии в шести клас. Ама много женски, бе мамо, ще ми се смеят всички. Тя ме застрелва с поглед, аз млъквам и завъртам часовника наопаки, така, че да си мислят всички, че някаква проста гривничка, така, без да искам, съм си мушнала на ръчичката. Не го показвах, ама много го обичах, защото беше от нея, а мама няма как да не се обича, особено пък, ако е и твоята. От доволното въртене на китката, закопчаването нещо ще да се е прецакало и в едно междучасие усетих, че аз часовник нямам. Ама в училище има звънци. Гръмогласни. Дрънчи оня ми ти звънец и тълпата се юрва по коридора към стаите. Аз съм се привела, все едно ще бера гъби и се цъкля в пода, с надеждата, че часовникът е паднал точно ей сега и точно някъде ей там. Права бях. Ама го разбрах, чак когато чух болезненото изхрущяване на пластмаса и стъкло под обувката на един едър осмокласник. Иначе хубаво момче беше. Извини се, не, че е бил виновен де, ама нали казах, хубаво момче, че и възпитано отгоре на това. Е, сега, няма да ми се размине вече. Размина ми се, ама ми беше мъчно. Повече нашите часовник не са ми купували. Купих си аз, на седемнайсет. От ония кръглите с диаметър на циферблата приблизително равен на дължината на екватора. Отгоре на това пишеше с някакви стъкълца LOVE, ама аз понеже все недоглеждам нещата и интелектът ми все закъснява, изобщо не съм и разбрала. Едно гадже ми каза. На трамваите, нали знаете, пише да спазваш дистанция, та и аз, за да не ме забърше един на завоя с металната си задница, се метнах със засилка на тротоара. Приземяването не ми се получи. Ръце, колена, строшен часовник. Разбит стъклен LOVE.  Гаджето си би шута при друга. Пфу!
Намерих си ново. След време. Един ден той ми вика, че искал нещо много специално да ми подари. Казвам, добре, аз подаръци от дете обичам, давай, каквото там си приготвил. Хоп, слага на  ръката ми тъничък, елегантен, сребърен часовник, много красив и някак малко антикварен. Питам откъде го е взел. Обяснява ми, че му е спомен от предната му приятелка, трагично загинала при инцидент, няколко месеца преди да ме срещне. Господи! Тая история е толкова покъртителна и ужасяваща, че е трудно да бъде разказана. Едно момиче загубва живота си в прилива, сред вълните. Отишло си е, часовникът е останал. Оцелял е, момчето също, като по чудо. Сега това момче дава часовника на мен. Някак ми е страшно, но го приемам. Пазя го много. Не го въртя, не го мокря, не се хвърлям през тротоарите. Но той спира. Сменяме батерията, тръгва. После пак спира. Непрекъснато. Свалям го. Този часовник не е за мен. Прибирам го. Част от нея е съхранена между малките стрелки. Тя си е за него, не за мен. Приключих с часовниците.
На работа съм. Майка ми звъни. Баба ми е починала. Изпускам слушалката на бюрото. Чудя се как е баща ми. Болен е много. Ужасно студена зима, от тия вкочанясващите, дето, като излезеш за шест минути навън и дънките ти се впиват в краката и се втвърдяват, като прегорели пържоли. Ей, такава зима беше. Гадна. Отивам да видя баща ми. Говоря му... и той на мен..колкото може. Няма сили и глас. Опериран е и вече не мога да чувам гласа му. Не е добре. Карам майка ми да включи парното, не да прави икономии. Стига! Тя ми подава нещо в ръката. Часовник. От баба ми. Мъничък, златен, уникално красив. Не, не, майко, не го искам! Обаче, баба ми казала, че е за мен. Въздъхвам. Баща ми стои на фотьойла и гледа толкова тъжно. През прозореца виждам Витоша. Облаците са се покатерили на Камен Дел и залезът ги прави живи. После мръква. Целувам баща ми, майка, слагам часовника на ръката и тръгвам. Вероятно пак ще трябва да готвя. Вечерта изпивам бутилка вино, не защото ми е кеф, а защото наистина ми се иска да се удавя. Все едно в какво. Стоя в тъмното сама, всички спят. Часовникът цъка леко като балерина на първата си премиера. Още малко, още малко време, по дяволите! Хвърлям цигарата и запалвам друга. Часовникът не спира. Не е спрял и до днес, но верижката му се къса непрестанно. Поправям я, после пак. Къса се. Не знам защо.
Седем часа сутринта. Събота. Звъни телефон. Не моят, на мъжа ми. Той вдига. Знам, че е майка ми, просто знам. Чаршафът е мокър. Студена пот. Не, не може да е вярно. Но е вярно. Не знам как съм станала, какво съм излъгала децата, помня само, че асансьорът спря, а аз стоях като посечена и не мърдах, не можех да прекрача линията. За да видя смъртта. Прекрачих я и я видях. Страшна беше, но по-страшното беше да видя майка си...жива. Изгладих панталон и сако на татко. Излъсках обувките. За да не го прави тя. Идват хора..разни..Влизат, излизат, плачат, говорят, досаждат, измъчват и отново реват. Аз не плача. Повръща ми се. От болката. Майка има часовник, последен подарък  от баща ми. Вероятно евтин, но нежен.. като любовта им. Часовникът е спрял на шест часа и няколко минути..Вероятно тогава той е тръгнал към едно по-хубаво място. Изминали са почти пет години. Тя не излиза без да сложи часовника си. В него е той и тяхното време. На този часовник батерията така и не се изхаби.. Не зная защо.

Лято е. На вилата всичко е потънало в бурени и бодли. Баща ми го няма вече, аз нямам време или просто съм твърде мързелива.. Паля свещ там, където той ми беше казал. Оправям двора. Всичко. Едно куче идва да ни види. Давам му салам и парче домат. Май и той така правеше. Варя кафе за двама в кухнята. Никой освен мен тук не пие кафе.. Преди пиехме заедно с него. Чашата някак се изплъзва от ръце ми. Поглеждам часовника. Спрял е на шест и няколко минути. Искаш ли една лъжичка захар, татко? Говоря си с него наум. Знам, че ме чува. Вдигам чашата и наливам горещо кафе. Чакам часовника да проговори. Навън падат зрели, големи череши. Тик-так, тик-так, тик-так.

Песента ми

Онзи ден Аксел Роуз имал рожден ден. Станало момчето на 50 и нещо. Знаем се с него отдавна, когато аз бях на 15-16 години, а той някъде на към 30. Голяма любов изживяхме, страшно беше и не става за разказване пред непълнолетна аудитория. Ама сега думата ми е за друго. Седя си в офиса вчера, бачкам си чинно и музика си слушам, според някои твърде силно. Имам някаква плейлиста и си се джуркат парчетата, аз пиша и си припявам. Колегите са ми свикнали на дивотията и не ми обръщат никакво внимание. Пиша си, пея си и си мисля, че както си върви тая плейлиста, така си ми върви и животът. Ей го, 40 години се мотам по тая земя и дразня околните. Околните и те ме дразнят, нервират ме, уморяват, натъжават, понякога разсмиват, понякога някои даже и ме разчувстват. Същото като с музиката. Човек си има неговите парчета, в които са кодирани мисли, емоции, дори и частици от бъдещето на този човек. Затова те така паразитно се прилепват към нас, живеят с нас, от нас, за нас.
Била съм някъде на 3 години. Първата ми песен. Не, не е "Зайченцето бяло" (която действително много обичам, но все се чудя къде е по дяволите щурецът и защо е оставил булката си- малката светулка- на работа, а пък той  си маа гащи някъде по свирни. Тъй де! Първата ми песен си беше даже артистично-сценично представление за забава на гостите вкъщи. Лени, по пижама, качена на масата, нахилена до ушите, танцува и пее- " One way ticket". Така съм и до днес. Не се връщам, ако не искам непременно да се върна, а еднопосочни билети раздавам на всичките си любови. Сгафи ли някой, не се връща при мен. Знам, жестоко е вероятно, ама не всички сме светци, най-малко аз.
Типично за подрастващите, през осемдесетте се кълчотих  на "Modern Talking". Моето парче беше "Geronimo's cadillac".  Щото го исках тоя готиния Джеронимо, с още по-готиния му кадилак. За кратко. Тогава дойде Майкъл с Мръсната Даяна ("Dirty Diana") . Тая гадна мръсница, дето сваля рок пичовете и ги кара да изневеряват на благоверните си. Тогава се роди емпатията ми, по-простичко казано, способността да съпреживяваш чувствата на другите. Все си мислех за тия излъганите жени и си представях как съм на тяхно място и рева от яд и обида. Обаче краката на Даяна така или иначе са готини. (това от клипа). Значи тук и малко мръсница съм взела леко да ставам. "Liberian girl" обаче слушах само през гъста мрежа от сълзи и сополи. Дядо ми почина по това време и за един период аз, щуравата петокласничка, се бях превърнала в едно свито, тъжно дете, което си стои в стаята и слуша музика с часове. После почина и другият ми дядо и периодът продължи. Разсейването започна с Bon Jovi и "Born to be my baby". Паралелно с увлечението ми по разни неподходящи съученици, които обаче, уви, освен футболната топка, нищо друго не забелязваха. Аха, сещам се,че  по това време и Scorpions влошиха нещата със "Still loving you". Никой не ме обичаше тогава, само някакъв странен осмокласник ме преследваше с някакви мършави китки и се хилеше по коридорите. Нещо не беше наред с това момче. Или пък с мен. Пробвах да слушам кънтри. Не ни се получи, не се намерихме с тая музика.
Така, лека полека..върви песента..Вмъкнахме се в 90-те и почнахме да разбираме, че явно нищо няма да е " So easy"(много лесно), ама това не значи, че трябва да спрем да използваме въображението си (Use your illusion). Тези години 91, 92, 93 бяха тотално обсебени от Guns'n Roses. Аз- хлапачка на 16, влюбена в рок музикант, най-лошото момче на рока вероятно. Твърдо вярвах, че един ден ще го срещна и ще бъде мой завинаги. Това е откачено, безобразна, шашава любов. Обаче вярвах убедено, че ако не стане тая магия сега, на секундата, то все ще стане някога. Нужно ми е само едното търпение ( Patience). Обаче трудна работа се оказа това с търпението. Нито съм от търпеливите, а пък да спра да плача за невъзможната любов (Don't cry) няма никакъв шанс да се случи. Стана така, че в един период се почувствах изгубена, отчуждена от всички. (Estranged), когато загубих най-близката си приятелка. През онази ужасно дълга зима слушах най-депресиращата музика в историята на музиката. Мелодии, които и днес щом чуя, така се скапвам, че трябва да свърша някоя жестока простотия, за да се отърва от угнетяващото чувство за загуба. Такава ми беше връзката със саундтрака на Tween Peaks. Една песен месеци наред ме вкарваше в такова черно отчаяние, че вкъщи почнаха сериозно да се притесняват за мен. Същата песен, обаче, успя да ме измъкне от това безутешно състояние. В един ден просто проумях, че тя не е мъртва (She's not dead- Suede). Осъзнах някак, че и аз все още съм жива (Alive- Pearl Jam) и колкото и черен да ни изглежда животът понякога (Black-Pearl Jam, Fade to Black- Metallica) и да ни тръшва на земята като изтощени умиращи коне (Dead horse- G'n R) , да усещаме, че се разпадаме на части (Falling to pieces- Faith no More) всеки има своя малък Рай (Paradise city- G'nR) и вместо сами целенасочено да си копаем гроба (Digging the grave- Faith no More) е по-добре да запазим вярата си (Keep the Faith- Bon Jovi) и да се радваме на това, което си имаме (Enjoy the silence- Depeche mode), колкото и поразително малко да е то.  Хаосът в мен през тези години се движеше в удивителен синхрон с бъркотията в музикалните ми вдъхновения. Обичам думите, но не думите ме измъкнаха от капана на самоунищожението, музиката го направи, и продължи да го прави във всеки един тежък момент в живота ми. Обсеби ме напълно или може би по-точно се превърна в  една гъвкава защитна обвивка, без която, сигурна съм, нямаше да оцелея до днес. Тази обвивка си ме пази да не полудявам и да не загубвам себе си, но и тя като едно живо същество си иска своето. И аз я храня. С много музика. Всякаква. Стига само да е съвместима с претенциите на този спасителен паразит, с който си живуркаме. Паразитът има удивителни способности и влияние,  и определено ясно изразен инстинкт за оцеляване. Привлича всичко, което му е нужно, бързо и умело с гъвкавата си магнетична същност. И съпруг ми привлече, музикант естествено. Ама от тези, дето повече разсмиват и по-малко натъжават, вероятно защото това е било нужното, за да се съхрани балансът. Песента на сватба ни беше "Love me tender", ама не защото ние сме я поискали (аз по Елвис не си падам), ами защото така му хрумнало на диджея. Обаче и на провидението явно му е харесало парчето и му щукнало нещо, та с този музикант и до днес си се влачим заедно, че даже и се обичаме, а понякога сме и нежни, случва се и да се обичаме нежно, случва се ами! Той наистина поддържа равновесието в мен. Когато рева ме разсмива с уникално тъпи вицове, а когато се хиля откачено и искря от живот, той ми разваля настроението с досадна информация за неплатените сметки. Обаче музика слушаме. Даже има и една песен, дето и двамата харесваме. "Без теб", защото и двамата понякога искаме да сме без другия, ама не става бе,не става, не ни се получава хич! Ако се получаваше щяхме отдавна да сме мъртви. А пък аз още не съм си намерила последната песен, а без последна песен няма начин да гушна букета..Nothing else matters!

Кокичета за лошите момичета

Пет и половина следобед. Притъмнява бързичко навън. Денят още е с къси крачета и колкото и да се протяга, тъмнината се хвърля ловко върху гърба му с безупречния скок на грациозна черна пантера. Поглъща го за минута. Скоро ще се прибера от работа и вероятно ще трябва да метна някое и друго кюфте в тигана или пък да претопля лещата от оня ден. Така правят добрите момичета. Мятат кюфтета и претоплят манджи. Ама все ми е тая, аз добро момиче не съм, нищо, че имам златно отличие от международната организация на домакините. Това е защото не са ме проучили достатъчно добре и не се разкрили разни тъмни части от миналото ми  на лошо момиче. Ще си запаля една цигара и едно вино ще си отворя. Ще си хвана чашката, ще изляза на балкона, ще си настаня обличкото дупе на столчето  и ще си представя, че съм на парти в Лос Анджелис.
Издокарала съм се и  блестя от главата до палците на краката, защото и те ми се виждат в отворените небесносини сандалки. Перфектен маникюр. Прическа за хиляда долара и рокля на Шанел, ама късичка и отвратително секси. Мигам на парцалки и го търся в тълпата от хора, палми и рок величия. Малки, големи и средни на ръст. От миглите ми вали брокат. Минава келнер и ми предлага стогодишно уиски. Взимам две чашки. Около мен гъмжи от яки мадами, гримирани, червирани, напудрени, с големи гърди, с малки гърди, с големи дупета и с малки, повечето са с егати дългите крака, съвършено епилирани чак до гласните струни. Смутено поглеждам леко пълничките си крачета, размърдвам пръстчета и подръпвам левия край на рокличката. Тълпата избухва в радост. Две анорексични блондинки крещят и вият паднали на колене в меката зелена тревичка. Вдигам поглед, отмествам падналия над очите ми кичур и виждам голямата му усмивка. Вторачил се е в мен. Ще припадна. Тесни сини дънки, очертаващи ясно точно това, което трябва да очертаят, червено разкопчано сако, облечено на голо..Вярно ще припадна, то не се издържа. Той си се смее, поздравява наред, вдига от земята изпадналите в транс блондинки, лепва им по една мокра целувка и продължава напред. Те припадат. Спира до мен и взима едната чаша. Придърпва ме към себе си. Дългата му руса коса мирише на кокичета. Лошото момче на рока и аз доброто българско момиче пием стогодишно уиски и се натискаме пред отбор от лъскави сноби и рок звезди. Последното, което чувам е някакво нежно "Don't cry"!
- Кюф-те-та-таааааа!
Лос Анджелис се разпада и потъва в Тихия океан. Скачам от стола и спасявам вечерята. Леле как се отнесох. Глътка вино. Притрепервам от студа. Проклет февруари! Носът ми тече. Усещам, че рева. От очите ми падат сълзи, а не брокат на светли звездички. Взимам си цигара и се вторачвам навън в тъмното. Долу на паркинга има няколко коли, едната е някаква поучукана трошка, Голф или нещо подобно. Момче и момиче разговарят, застанали от двете й страни.. Не чувам думите им, но по движенията разбирам, че момчето съжалява, а момичето реве. Той минава от нейната страна и я прегръща през кръста. Слага глава на рамото й. Тя все още плаче. Момчето отваря вратата на колата. Момичето подсмърча и се качва, шалът й пада на асфалта. Той затваря вратата, вдига шала и се качва на шофьорското място. Не тръгват. Прозорците са отворени. Пушат. Слушат музика..Вече чувам..Пак онова разбъркващо мислите ми "Don"t cry".
- Уиски с много лед, за Вас млада госпжице! Изглеждате прекрасно тази вечер с тази твърде къса пола! - прегърнал ме е през кръста и ми говори в ухото. Изтръпвам. Така става, когато някой доближи твърде много ушите ми. Слага глава на рамото ми и ми подава почти замръзнала чаша уиски, незнайно колко годишно. Косата му е къса, чак боцка по бузата ми. Мирише на кокичета. Няма отърване от тия кокичета. Слава Богу тук поне лъскави сноби нямаме, само няколко луди съседки и един оранжев котарак, който обикаля по етажите и се моли за любов..до побъркване. Като мен. Лека нощ!