четвъртък, 8 февруари 2018 г.

Песента ми

Онзи ден Аксел Роуз имал рожден ден. Станало момчето на 50 и нещо. Знаем се с него отдавна, когато аз бях на 15-16 години, а той някъде на към 30. Голяма любов изживяхме, страшно беше и не става за разказване пред непълнолетна аудитория. Ама сега думата ми е за друго. Седя си в офиса вчера, бачкам си чинно и музика си слушам, според някои твърде силно. Имам някаква плейлиста и си се джуркат парчетата, аз пиша и си припявам. Колегите са ми свикнали на дивотията и не ми обръщат никакво внимание. Пиша си, пея си и си мисля, че както си върви тая плейлиста, така си ми върви и животът. Ей го, 40 години се мотам по тая земя и дразня околните. Околните и те ме дразнят, нервират ме, уморяват, натъжават, понякога разсмиват, понякога някои даже и ме разчувстват. Същото като с музиката. Човек си има неговите парчета, в които са кодирани мисли, емоции, дори и частици от бъдещето на този човек. Затова те така паразитно се прилепват към нас, живеят с нас, от нас, за нас.
Била съм някъде на 3 години. Първата ми песен. Не, не е "Зайченцето бяло" (която действително много обичам, но все се чудя къде е по дяволите щурецът и защо е оставил булката си- малката светулка- на работа, а пък той  си маа гащи някъде по свирни. Тъй де! Първата ми песен си беше даже артистично-сценично представление за забава на гостите вкъщи. Лени, по пижама, качена на масата, нахилена до ушите, танцува и пее- " One way ticket". Така съм и до днес. Не се връщам, ако не искам непременно да се върна, а еднопосочни билети раздавам на всичките си любови. Сгафи ли някой, не се връща при мен. Знам, жестоко е вероятно, ама не всички сме светци, най-малко аз.
Типично за подрастващите, през осемдесетте се кълчотих  на "Modern Talking". Моето парче беше "Geronimo's cadillac".  Щото го исках тоя готиния Джеронимо, с още по-готиния му кадилак. За кратко. Тогава дойде Майкъл с Мръсната Даяна ("Dirty Diana") . Тая гадна мръсница, дето сваля рок пичовете и ги кара да изневеряват на благоверните си. Тогава се роди емпатията ми, по-простичко казано, способността да съпреживяваш чувствата на другите. Все си мислех за тия излъганите жени и си представях как съм на тяхно място и рева от яд и обида. Обаче краката на Даяна така или иначе са готини. (това от клипа). Значи тук и малко мръсница съм взела леко да ставам. "Liberian girl" обаче слушах само през гъста мрежа от сълзи и сополи. Дядо ми почина по това време и за един период аз, щуравата петокласничка, се бях превърнала в едно свито, тъжно дете, което си стои в стаята и слуша музика с часове. После почина и другият ми дядо и периодът продължи. Разсейването започна с Bon Jovi и "Born to be my baby". Паралелно с увлечението ми по разни неподходящи съученици, които обаче, уви, освен футболната топка, нищо друго не забелязваха. Аха, сещам се,че  по това време и Scorpions влошиха нещата със "Still loving you". Никой не ме обичаше тогава, само някакъв странен осмокласник ме преследваше с някакви мършави китки и се хилеше по коридорите. Нещо не беше наред с това момче. Или пък с мен. Пробвах да слушам кънтри. Не ни се получи, не се намерихме с тая музика.
Така, лека полека..върви песента..Вмъкнахме се в 90-те и почнахме да разбираме, че явно нищо няма да е " So easy"(много лесно), ама това не значи, че трябва да спрем да използваме въображението си (Use your illusion). Тези години 91, 92, 93 бяха тотално обсебени от Guns'n Roses. Аз- хлапачка на 16, влюбена в рок музикант, най-лошото момче на рока вероятно. Твърдо вярвах, че един ден ще го срещна и ще бъде мой завинаги. Това е откачено, безобразна, шашава любов. Обаче вярвах убедено, че ако не стане тая магия сега, на секундата, то все ще стане някога. Нужно ми е само едното търпение ( Patience). Обаче трудна работа се оказа това с търпението. Нито съм от търпеливите, а пък да спра да плача за невъзможната любов (Don't cry) няма никакъв шанс да се случи. Стана така, че в един период се почувствах изгубена, отчуждена от всички. (Estranged), когато загубих най-близката си приятелка. През онази ужасно дълга зима слушах най-депресиращата музика в историята на музиката. Мелодии, които и днес щом чуя, така се скапвам, че трябва да свърша някоя жестока простотия, за да се отърва от угнетяващото чувство за загуба. Такава ми беше връзката със саундтрака на Tween Peaks. Една песен месеци наред ме вкарваше в такова черно отчаяние, че вкъщи почнаха сериозно да се притесняват за мен. Същата песен, обаче, успя да ме измъкне от това безутешно състояние. В един ден просто проумях, че тя не е мъртва (She's not dead- Suede). Осъзнах някак, че и аз все още съм жива (Alive- Pearl Jam) и колкото и черен да ни изглежда животът понякога (Black-Pearl Jam, Fade to Black- Metallica) и да ни тръшва на земята като изтощени умиращи коне (Dead horse- G'n R) , да усещаме, че се разпадаме на части (Falling to pieces- Faith no More) всеки има своя малък Рай (Paradise city- G'nR) и вместо сами целенасочено да си копаем гроба (Digging the grave- Faith no More) е по-добре да запазим вярата си (Keep the Faith- Bon Jovi) и да се радваме на това, което си имаме (Enjoy the silence- Depeche mode), колкото и поразително малко да е то.  Хаосът в мен през тези години се движеше в удивителен синхрон с бъркотията в музикалните ми вдъхновения. Обичам думите, но не думите ме измъкнаха от капана на самоунищожението, музиката го направи, и продължи да го прави във всеки един тежък момент в живота ми. Обсеби ме напълно или може би по-точно се превърна в  една гъвкава защитна обвивка, без която, сигурна съм, нямаше да оцелея до днес. Тази обвивка си ме пази да не полудявам и да не загубвам себе си, но и тя като едно живо същество си иска своето. И аз я храня. С много музика. Всякаква. Стига само да е съвместима с претенциите на този спасителен паразит, с който си живуркаме. Паразитът има удивителни способности и влияние,  и определено ясно изразен инстинкт за оцеляване. Привлича всичко, което му е нужно, бързо и умело с гъвкавата си магнетична същност. И съпруг ми привлече, музикант естествено. Ама от тези, дето повече разсмиват и по-малко натъжават, вероятно защото това е било нужното, за да се съхрани балансът. Песента на сватба ни беше "Love me tender", ама не защото ние сме я поискали (аз по Елвис не си падам), ами защото така му хрумнало на диджея. Обаче и на провидението явно му е харесало парчето и му щукнало нещо, та с този музикант и до днес си се влачим заедно, че даже и се обичаме, а понякога сме и нежни, случва се и да се обичаме нежно, случва се ами! Той наистина поддържа равновесието в мен. Когато рева ме разсмива с уникално тъпи вицове, а когато се хиля откачено и искря от живот, той ми разваля настроението с досадна информация за неплатените сметки. Обаче музика слушаме. Даже има и една песен, дето и двамата харесваме. "Без теб", защото и двамата понякога искаме да сме без другия, ама не става бе,не става, не ни се получава хич! Ако се получаваше щяхме отдавна да сме мъртви. А пък аз още не съм си намерила последната песен, а без последна песен няма начин да гушна букета..Nothing else matters!