Нещо малко, нещо добро

Много обичам да хокам децата, много и по много, къде защото пак са сгафили нещо, къде, защото пак нещо са проспали, а понякога и ей така, чисто превантивно си ги овиквам, та да не забравят, че аз съм Върховният лидер и владея всички страни на силата. Това за шегата..донякъде! :) Та, понеже малко съм закачила и от светлата страна, ей са ще ги похваля, та където ги срещнете, шапка да им сваляте или по един ментов бонбон да ги почерпите! Янката, знаете е едно щураво момиче, дето има най-пъстрите очи на планетата и е безапелационна опозиция на всичко що й говорим с баща й. Прекалява редовно със смарт устройства и гледа да мине метър със сбития преразказ за миналата седмица. Понеже много са се разхайтили ( тая дума от баба ми я зная) с брат й и понеже мисията с "ИЗМИВАЙТЕ СИ ЧИНИИТЕ! " претърпя колосален провал, едно задължение съм им оставила и държа да се изпълнява без каквото и да било съпротивление. А то си е и приятно, че и здравословно, не е като да стържеш прегорели кюфтета от дъното на тенджера. Трябва да разхождат кучето. Всеки ден. Единият на обед преди училище, другият следобед. Усещам напрежението в Теди, ама опитите му да се скатава за момента нямат успех. Яна обича да излиза с Джар навън, особено ако е минус 10 и има два метра сняг. Върви ги търси..Три часа не им мърдат. Обаче нещата се променят, когато в София настане сезонът на калта. Лепкава, мазна и всепоглъщаща. Съвсем до нас си имаме една оградена градинка за кучета. Има пейки, гуми и някакви кучешки му препятствия. Ама няма трева. Имало е, ама отдавна..Та когато завали, единственото, което кръжи в мисълта ми е един много стар разказ на Елин Пелин. За ужасната кал..Навсякъде..дето, чак и в душите ни полепва мазно. Та и затова на градинката й викаме "Калната". Ама мани и калта даже. Боклуци има от всякакъв вид, размер и материал. Биологичните са на първо място. Нищо, че има две специални кошчета за тая работа. Ама са, как да си дигнеш задника от пейката, да си зарежеш бирата и да ходиш лайна да събираш. Някак не е много гот. Та, отебаваш я тая работа и си пушиш спокойно цигарката. После мяташ фасчето, комшията пък тегли един шут на картонената чашка от капучиното и бегате да си легате. После идват Майчето с дакела, Гошо с пинчера и Явката с големия пес. И чипс, и пуканки носят, и едно шише бира за всички. Лошо няма, забавляват си се хората, общуват. Това е хубаво и мен ме кефи също. Ама не ме кефи, че вчера Яна с Дейчето ходиха да събират боклуци и да се ровят буквало в лайната. Решили децата да почистят градинката. Купили ръкавици, четки, пълнят едни шишета и буркани с вода. Изчистили, разлепили ГРАМОТНО написани, хартиени табелки, с молба да се пази чисто! Два часа работа, две почти тринайсет годишни моми. После карах Яна да си извари ръцете с вряла вода, сигурно и Плами така е направила с Дея! :) Та, ето това е! Добри деца бе, работливи! И за хората мислят, и за животните, щото така се живее по-добре, нали? Сега ще купуваме чували с камъчета и ще садим тревица. Може пък другата пролет и някое срамежливо минзухарче да надигне главица покрай оградата. Може, що не! Тая кал ще си иде и ще дойде цветното, нали така, деца? БРАВО!

Облачно с думички

Ами свъсенко си е днес навън, повече от допустимото за мен. И щото е такова мръчкаво, аз взех, че игнорирах и аларми, и будилници, и всякакви там кукуригащи източници на шум. Абе, успах се. По едно време кучето взе да се протяга и разтяга и ми шумоли по завивката, та отворих едно око и гледам, че изскочила вече седмицата на часовника. Скачам, ама ме свива кръстът, та чак палците на краката ми изтръпват. Проклета пружина на трижди проклет матрак. Мама ти ще.. Намирам някви чорапи, единият с дупка. Не са моите. Карай. Обувам ги наопаки и се тиквам в клинчето, дето ми очертава излишните телесни мазнини. Мятам един суитчер, по пода се разпиляват монети. Чукат, дрънчат по плочките, мушват се под гардероба, няколко стигат и до коридора, вдигайки приятно дразнещ за съседите отдолу шум. Будя едното дете с премерено досадно натякване, че ще закъснее за училище. Гледам да съм малко по встрани, че си мисля, че ако някой ме буди мен по тоя начин, твърде вероятно е да реагирам не особено възпитано. Ама детето е кротко тая сутрин, вика само "Аха, ей сега" и се обръща на другата страна. Е, добре, викам си, ще стане. И да позакъснее малко, няма голяма драма. Каната с вода шумоли и светка в червено. Модерна работа. Предпочитам синьото обаче. Нямам време за кафе. Набутвам спящото куче в твърде тясното му яке и грабвам две торби с боклук. Детето става, баща му също, за да го закара. Аз не шофирам, щото не ща и щото съм опасна за околните и без това, та да взема и с автомобил да ги плаша. Тц. Прощавай, мило, не се сърди. Човекът ми се усмихва и ми смига, нищо, че от два дни е с бъбречна криза. Нали е татко, жертва се и той за комфорта и образованието на децата. Кучето лази по пътеката в коридора и се опитва да се измъкне от дъждовната сутрешна разходка. Ама не би. Хитро го подкупвам с лакомства и се натикваме в асансьора. Смърди на евтини цигари. Ебаси простаците!

А навън вали. Тихичко шумоли по клончета и млади тревички, като сладки триибуквени думички на двегодишно усмихнато хлапе. Тихичко си дърдори, ама днес го чувам добре и даже проклетият трафик и крещенето на прегракнали клаксони не могат да го заглушат. Джапаме в локви, пляс-пляс-пляс-пляс кучето, после пляс-пляс- аз. Закачливо. Като думички на влюбени тинейджъри. Събирам ако-то на песа и шестнайсет боклука на съседите. Под един голям черен чувал са се сгушили шепа разноцветни иглики. Махам го, а те се отръскват от съня си и грейват нахилени. Мърморкат си една на друга нещо. Думички. Пиперливи като палави девойки, които превъртат часовника си с час назад, за да лъжат бащите си за просрочения вечерен час.

Откопчавам повода на кучето. В градинката сме и сме кални до миглите. Хайде още малко да подишаме и тревата, и локвите, и дъжда. Навеждам се за пръчка, а точно пред мръсната ми маратонка нещо лилаво е склонило глава в тежката трева. Повдигам стебълцето. Живо е, не е прекършено. Минзухар. От ония моите любими, лилавите, дето искам да имам едно поле с тях и да стоя и да ги гледам, да ги гледам, и да ги слушам. Искам да го откъсна и да си го занеса вкъщи. Много искам. Държа цвета му и го гледам. Съвършен в лилавата си дрешка. Самотен на кучешката полянка. Някое весело куче ще да го е настъпило, а то е скрило главица и се е спасило за още малко време, може би няколко часа, може би само няколко минути. Някой ще го настъпи, ще го прекърши, вероятно без да го забележи дори и ще свърши тоя красив живот. Продължавам да го гледам. Той мълчи. Погалвам цветната му глава и го оставям, стеблото стои изправено. Викам кучето, почти осем часа е и пак ще закъснея за работа. Искам кафе, кафе, кафе. Някой ми пожелава усмихнат ден. Не е нужно да се обръщам, зная кой е. Кучето оставя пръчката и върти очи за лакомство. Усмихвам се. С лилави думички.

Последният слънчоглед

В гимназията се влюбих в Ремарк. Тайно и явно четях в час, особено в часовете по литература, които бяха откровено тъпи и скучни. Получавала съм си наказанията за проявеното своеволие, най-вече от госпожата по БЕЛ, ама и това не ме вразуми изобщо. Останах си такава, опърничава, неразумна и дразнеща околните. Пуша и пия, и си падам по лоши момчета, естествено. Това повечето от Вас го знаят.
Не знаете обаче, че аз си търся 4 еднопосочни билета, с които да си кача семейството на самолета и да идем някъде другаде, отвъд този безсмислен гърч, дето още му викаме живот. И не, не ми е никак лесно и ми пука много даже, и не е като да нямам своя позиция и да не я отстоявам, а само да си мрънкам на масата и да си тикам главата в шкафа. Имам си позиция, и си я отстоявам по всички хуманни начини. Обаче, това тук отдавна не е правова държава, а и категорично съм убедена, че "управлението" й е античовешко по всеки човешки критерий. Тук хората ги убиват законно, законно се довеждат до просешка тояга, законно се ограбват, насилват, унищожават, все законно е. На тая грозна върхушка, дето шета сума години по нашата географска ширина, на нея са и необходими единствено лакеи с шапка на шут, дълъг дървен нос и прозрачни, впити прашки. Ония дето много знаят и много приказват, дето се кусури търсят на родното, новото и свежото, тия няма да прокопсат никога в това куклено реалити, освен, единствено, ако не вземат спешно да се решат и се преквалифицират с един ускорен курс в лакеи с тънки вежди и чорапогащник с ръб. Обаче са, от мен такова чудо явно няма да стане, щото съм поколение X-Y или Z, дето някак можеше да чете, че и да мисли отгоре на всичко. И не за себе си да мисли, а за съседа, който паднал от стълбата и за бабата дето искат да й вземат гарсониерата. Зная, че много идиоти, такива като мене има, ама явно достатъчни не са, ....не сме.
Не искам да се качвам на самолета и да се превръщам в бежанец, искам си моята Родина, и с Рила, и с Пирин и с проклетото Черно море, искам си моя град, и моята улица, моята свобода, моя труд и моя живот.
Не я искам тая държава, щото това не помня откога държава не е, а някакъв разграден двор, в който един сади доматито денем, а друг нощем му го краде с колците, пък после и вика,че законно било, щото нали така "ний сме от един двор, демек отборче сме. Българе, юнаци, ей! После оня с крадените домати отваря една сергийка, после плод-зеленчук в Надежда, мине не мине година и хипермаркет човекът ще копне в някой южен софийски квартал. А па оня, другият, сади ли, сади домати, та белким остане и някой за едната му там салата. Вика човекът, крещи, слага огради, че и видеонаблюдение викнал едни младежи да му инсталират, ама оня с хипермаркета пак дойде да крадне и ни камери, ни бодлива тел го спират, щото "то е законно бре комшу, що са съ гнйевиш?! По-кротко го дааай, чувеку, че знайш ли, мож пък да ти дойде я съдия, я изпълнител, я и двете и да вземе да ти секвестира доматито, че и глоба мож' ти тресне.Голяма! Затуй, трай си и си сади, плеви си или квот' там ги прайш тия доматий..то и за теб нали има, за всички ни ще има..Ей туй е демокрация, комшу, просперитет, дето му се вика по европейски." Така разправя тоя с хипермаркета и реди в джипа щайгите. Оня, другият, сменя 6 бои на освирепялата си от гняв муцуна, стиска ядно юмруци, скърца със зъби, върти се, върти се, а в ( "очите му ножа. Ех, лошо, ех лошо светът е устроен, а може по-иначе може.." ) ДОйде жена му, та го дръпне отзад за фланелата. Лошо гледа булката, че оня ги краде, ама като вижда и мъжа си такъв подивял с разширени ноздри и изскочили вени на челото, страх я подгонва. Да не вземе да откачи тоя дръвник, та да заколи това гадното копеле. " Глей го, как върти дръжката на мотиката! Ей, сега ще я вдигне и ще я стовари по тиквата на копелето. Ще го разцепи, ай, ай, ай! Ама се вглежда тя в мъжа си и разбира, че няма да замахне и да убие проклетника. Няма, щото после нищо добро не ще да им похлопа на портата. Ще му вземат и двора, и живота, и жената, че и на децата ще посегнат. Такива тлъсти копелета винаги ще има, за да им крадат доматите с щайгите. Един да светнеш, друг ще поникне на прага. Като плевела. Дърпаш го, вадиш го от корен, ама то ръси семе навред като лудо и докато се опомниш и изтръскаш ръцете си от пръстта, ей го поникнал, нов-новеничък, забил дълбоко корен в гръдта на земята, наперчил се е и развява нахално перчем. Седиш притихнал и унило мяташ вгорчен поглед в далечината. Люти на очите от дебели, ядни сълзи. Взираш се, а пред теб всичко е нацъфтяло в бурен и певел. Напрягаш ослепелите си от горчиво очи и търсиш цвят напред. Едничък цвят. Ей там, на най-далечното, дето никой го не види никога, се люшка самотно главицата на последния слънчоглед. Върти се, чуди се, не му е там мястото. Криви глава и по слънцето и по вятъра сякаш се моли да го изпепелят и изтръгнат от корен и да го запратят в други земи, мъртъв макар. Ама слънцето само отегчено жули лицето му с горещия си зловонен дъх, а вятърът дреме лениво отпуснат по измъченото му стебло. Никой не го е грижа в тая жега за някакъв последен слънчоглед на едната, последна нива. На челото ти избиват едри потни пъпки, вадиш бялата кърпа, бършеш и я хвърляш на бурените. Вървиш, под краката ти хрущят сухи стебла на стари трънаци. Плевелът извръща поглед с пренебрежение. Вярва в силата на своята страна. А ти сили вече нямаш, но имаш кутия цигари и някакъв смачкан кибрит. Вадиш и палиш. Димът замръзва в маранята. Трепти. Клечка кибрит, още една, до последната..Плевелите съскат и гърчат сухи тела.. Слънчогледът надига глава. Слънцето се е облещило от изненада, вятърът свирва и духва напред. Време е да разнесе огъня.. Време е. После сигурно ще завали, от сълзите на слънчогледите.

Дъждовен пес

Часът е 14.25. Затворила съм се в офис в покрайнините на София. Температурата на въздуха е 25 градуса, нямам идея колко е навън. Усещам, че умирам. Концентрацията на кислород във въздуха зад бюрото е около половин процент. Някой леко пръцка. Не се обръщам. Човещина е, какво! Гледам, че навън е полуслънчево. А снощи валя дъжд, и то какъв дъжд! Прибирах се около 18,30. Кучето ми се нахвърли и ми облиза сутрешния грим. Замислям се дали кремът за лице е отровен. Тинейджърът не ще да изведе кучето в "този ужасен дъжд", излиза само той с приятели. Мятам чантата на шкафа, взимам 5 дребни бисквити и пуфкайки леко изнервено правя обратен завой към асансьора. Кучето не излиза без лакомство. Особено в дъжд като този. Улицата я няма, ама има задръстване подобно на това в час пик някъде downtown LA. Сещам се за Богомил Райнов и лошото време. По-хубаво няма! Дали? Ама ако така, леко се абстрахираме от подскачащите криви плочки, които неизменно ще настъпим и ще превърнем новите велурени ботушки в нещо от рода на стар, мърляв галош, то дъждът си е прекрасен, особено Софийският. Щото много грациозни и атлетични ставаме всички. Подскачаме жизнерадостно в дясно на тротоарите, за да не ни излющи в лицето калната вълна, която някой страшен майтапчия с Голф тройка и СО регистрация вдига ей така, за кеф. Прескачаме ловко локви с диаметър приблизително 1 по 3,14, стъпваме на пръсти в средата на плочката, щото няма жив софиянец, дето да не изпсувал поне сто пъти в живота си и община, и кмет, и майката на кмета и шибаната държава най-подире, за дето нЕма кой да ги оправи тия скапани плочки, та да не се мокрят и калят хората, а така по-европейски някак да си джиткат спокойно в дъжда, с осемцветно чадърче , с ботички на висок ток и с усмивка на изперкал гълъб. НЕМА! Ще си скачате и ще си прескачате, и айде малко по-кротко с ругатните към онези със СО регистрация! А пенсионерите с бастуните са си най-добре! Да се раздвижат и те малко, за здраве е това. Не само турски сериали да гледат и да се оплакват от немотията. Скок- подскок и добър вечер "Пирогов".

Мани майтапа, ама снощи ми отне 6 минути да пресека улицата. Вали, мамата си джаса, във врата ми бодат студени капки, кучето е сложило предната си лапа на нещастната ми обувка. 1/4 е на сухо. Маймуна. Преджапвам градинките до следващата улица. Кой са ме би по главата да разхождам куче в тоя дъжд? Носът ме сърби, кихам. След мен и четириногото. Да не види нещо. Навираме се в зоомагазина. Той се опитва да краде скришом от отворените пакети с гранули. Аз се правя на разсеяна. Продавачът е наш човек. Дай да се прибираме, Джаро! Ама Джаро не ще, иска на сухо, мизерникът. Извлачвам го някак, подкупвайки го с десетина бисквитки. Все забравям в кой джоб ги слагам. Дали са при пликчетата за "акото", при ключовете или при мангизите. Поизръсила съм една- две петолевки и едни двайсет кинта, дето ми бяха за пазар, ама са к'во. Майната му. Може някой от тия пенсионерите с бастуните да ги намери. Те, хората са по-внимателни и все към земята гледат..Ама не е защото гледат някой лев да намерят случайно, а щото ей тая земя, дето една такава сега напролет се е разкашкала , ей в тая земя им се ще да потънат. И да се свършва тоя проклет живот! Ама свършекът все не идва и все по-мъчителен става тоя филм.

Стоим пред входа на магазина и чакаме мъжа ми да напазарува, щото аз нали парите ги пръснах някъде, та си имам извинение. Кучето отново подпира лапа на прогизналата ми обувка и иска бисквита. Ще си развали вечерята, ама не слуша проклетникът. Примижава с огромните си черни очи и ме принуждава пак да бръкна в джоба. Прибираме се. На пешеходната пътека се е струпала навалица, кой с торби, кой с бастун, кой с дете под мишница. 6 минути. Спира един джип с плевенска регистрация и манифестацията се разтуря. Косата ми е обилно подхранена с дъждовна вода. Кучето стъпва в средата на кривата плочка. Вдига леко лапа и пристъпя на следващата. Умно животно, софийски дъждовен пес..