Моят ден

Напоследък често си мисля колко старичка съм станала и как по-младичка никога няма да стана. Все по-бавно тичам, че даже и не ми се тича хич. Ни за градския транспорт, ни за мъже. Изхвърлих (след години грижливо пазене) една черна поличка с дължина максимум 40 сантима. Установих, с не малко драматизъм, че уви, никога повече няма да се напъхам в размер 34, примерно. Обаче все още не гледам корейски сериали и още успявам да дотътря торбите от магазина без да използвам зарзаватчийска количка. Това, щото магазинът е на 16 метра от нас, вероятно. Обичам си маратонките, винаги ще ги обичам. И кафе на гладно все още пия с чаша студена вода, някъде към седем-седем и нещо сутрин, докато чакам заразното зло от долния етаж да си прибере също толкова злия пинчер, та да мога аз усмихнато и що-годе ведро да си изведа добросърдечното френско куче на разходка. Ям и кифли понякога, не знам дали се дебелее от тях, ама май и не ми пука много, щото те тия кифли са вкусни, по дяволите. Имам широки панталони и тесни дънки. В офиса ме харесват повече с дънките, значи още съм в читава категория. Понякога си меря задника. Не с метър. Много е къс тоя вкъщи. Слагаш си една до друга, прилично разтворени дланите на задника и аха нещо излиза извън тоя периметър, минаваш на варени яйца и вода за месец. Водата се разрежда с уиски, ако има, щото все пак тоя живот е за живеене, трябва редовно да се взимат витамини, независимо под каква форма. Вчера изядох една пържола и докато сладко си млясках и се наслаждавах на едното парче свинско,, си умирах от кеф, щото мъжа ми до мен тихо точеше лиги, по-големи от тия на кучето. Ама пържолата беше само една, но пък и той нищо не каза. Явно много зверски съм му изглеждала на човека. Винаги съм си мислила, че старостта не е за мен и някак ще ме подмине.. Та аз ей сега се родих, дето се вика. Не съм го живяла още тоя живот! Ама тая проклета работа се прокрадва и нощем в съня ми, та често се будя в призрачно време, потънала в студена пот. Естествено, тая отдолу пафка на балкона и псува по котките. В магазина отсреща пекат риба, наденица и праз с нещо си. Тия в колко отиват на работа?! Затварям вратата на балкона и отварям тая на другия. Оттам влиза аромат на свежо, щото толкова рано сутрин Витоша идва по-близо до балкона, някак припълзява сякаш и кротичко си ухае. Разглеждам балконите на съседните блокове. Има и други ранобудници, дето си дишат и си зяпат и си пият кафе. Кафето, да кафето! Задължително си варя, дори да не го изпия после. Такава е младата сутрин, нищо че вече не съм млада аз. Детето ме пита "Ти сега на колко ставаш?" Викам "на толкова и толкова." То отваря още по-широко големите си горски очи и ми каза "Ааа, ясно, егати! Сигурно затова не се радваш на рождения си ден!" Ахахаха! Да! Неее! Радвам се, щото има подаръци. Един ден в годината и аз получавам и то защото, видиш ли, радват се хората, че съм се родила някога. В едно време далечно и безинтернетно. Скоро пак ще имам подаръци и цветенца (само дано не са в саксия, че имам много, а забравям да ги поливам. Да ги гледам мъртви после е тежко и се чувствам зле). Та, ще чакам подаръчета, с моето си детско нетърпение и ще им се радвам точно така, както винаги. А Вие, когато прочетете някъде из мрежата или чуете, че този ден е световният ден на ТОАЛЕТНАТА, веднага се сетете за мен и ми се обадете или ми пишете ей тук! Не се шегувам ей, на ТОАЛЕТНАТА! Боже!

Този, който отваря училище, затваря затвор

Знаете ли къде е село Русаля? Честно казано, аз разбрах за него едва преди няколко дни. Едно от онези български села, през които минаваме без да спираме, без да се оглеждаме много, много, защото то много за гледане няма. Обаче, ей на, точно в това българско село има нещо, което заслужава не само да видим, струва си да го почувстваме и да осъзнаем, че все още има добри хора и добри неща още се случват. Все още. 

В село е Русаля се намира  едно малко училище по изкуства и занаяти за деца в неравностойно положение. В училище "Димитър Екимов" учат и живеят на пансион 25 деца от крайно бедни семейства от всички региони на страната, с различна етническа принадлежност. Училището е създадено от Анимари Димитрова и Златко Златков, и двамата са актьори по професия. През годините те провеждат творчески занимания в домове за деца, лишени от родителска грижа. Разбират, че от работата им има смисъл, едновременно с това и осъзнават, че е необходимо да направят нещо по-голямо, нещо, което те наричат "осмисляне на живота". Създават училище. В това училище живее онзи продавач на надежда, за който отдавна разказваше Джани Родари. Тук надежда има за всички, безплатно. В училището децата получават задължителната за страна общообразователна подготовка и засилено изучават различни изкуства - театър, музика, танц, рисуване, а от пети клас се застъпват и типични за България занаяти, приложими в съвременния бизнес. Водещ подход към децата тук е индивидуалният. Преподавателите и менторите в училището познават всяко дете, с неговите желания, мисли, идеи, стремежи и страхове. На всяка емоция е позволено да бъде изразена, да бъде чута, видяна, осъзната. За да няма страх и за да има вяра в бъдещето. 

Естествено, за да продължава да съществува това хубаво място са необходими доста средства, които неговите създатели се стремят ежедневно да подсигуряват, работейки с различни социално отговорни компании и организации в България и чужбина. И все още успяват, защото, защото  е важно да успяват. Важно е за всички нас, за да ни има, за да продължи продавачът на надежда да дарява надежда. На всички.

За своя  проект Анимари и Златко са номинирани за "Будител на година"- 2018, кампания на  програма „Христо Ботев“ на БНР, заедно с още 16 съвременни български будители, всеки, от които е допринесъл, за да остане доброто между хората.

За Анимари, Златко и децата, които нямат възможности, но имат способности, може да гласувате на сайта на БНР. http://bnr.bg/hristobotev/page/glasuvaite-za-buditel-2018?fbclid=IwAR10Ohy1LPAw0twy7ih_7z1Jh6kUowrzULZgrRUORJsrY_6mf13hgZ-088w. 

Имате възможност да гласувате веднъж дневно за всеки един от номинираните кандидати, Гласуването става като изберете от списъка вашия Будител и неговата кауза. В края на страницата ще се отвори кратка форма, в която е необходимо да попълните своите данни. Гласуването продължава до 31.10.2018г. Церемонията „Будител на годината“ за 2018 ще се състои на 1 ноември 2018 г. и ще се излъчи по БНТ 1.

.

Желаем успех на светлото училище в село Русаля, както и на всички участници. Светлина е нужна на всички ни! Будители никога не са излишни!

Детско стихче

Аз съм мъничко човече,
а от днес и Християнче вече!
Моя кръстнице, добричка,
ето, давам ти ръчичка,
и цветенца пъстри.
Зная ще си с мен когато,
вън е зима или лято,
когато чуден сън сънувам,
или искам да лудувам.
Когато много ми се плаче,
ще ме наречеш "юначе"

и с усмивката си мила,
ще ми вдъхнеш нова сила.
Днес поглеждам към небето,
ръчичка слагам на сърцето,
моля се с любов голяма
за теб, за татко и за мама!

Аутопсия на една любов

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам. Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия. Изкуството, във всичките му форми, не е самоцел, не съществува без адресат, не би могло. Точно, както и хората не биха могли да живеят истински без да са станали адресат на което и да било проявление на изкуството. Изкуството и човекът са в непрестанно търсене един на друг,търсене и намиране, процес, осмислящ съществуването на космоса, на света, на световете. Изкуството генерира енергията на отделния космос, от отделния аз, но не го херметизира, а го разлива във форми, подобно тесто за кекс, за да се нахранят гладните. А гладните сме всички, макар и да имаме различен вкус за кекс. Това по същество е груба и грозна метафора, па макар и вкусна. А да четеш "Аутопсия"-та на Виктор Пасков е аеробика за сетивата. Чувството минава от - до- огладняващо и ожадняващо, засищащо и утоляващо, опияняващо и изтрезняващо, с висока скорост и градус на съдържанието. За тази книга, за тази безпощадно разхвърляла ме вселена, мога да говоря, не, не да говоря, да мисля само с прилагателни и сегашни деятелни причастия. Тази книга е червена, не заради косите на Ина, а заради топлата кръв, дето нахлува бързо, гневно, едновременно изтънчено премерено, през думите по бялата хартия до моите думи, някъде в моята объркана душа. Тази книга си говори с мен. Аз съм нейният адресат. Тя може да ме изпие, да ме изяде, може.., защото е изкуството- гладно, нахакано, нежно, развълнувано, ярко, тъмно, страшно, крещящо, пеещо, подсвиркващо, свят.
Тази книга ме изпи, като чаша уиски. На екс.

Ловецът на хвърчила

"Ловецът на хвърчила"- взех я назаем и я прочетох за няколко часа. Някак не ми се искаше да я оставям. След последната страница, метнах книгата на възглавницата и ревнах буквално като дете. Не защото краят е тъжен. Тъжното броди из цялата книга, но не и в края й. Усеща се, диша си още, ама силите му са отслабнали чувствително. В края има надежда, бледичка, мъничка, но надежда. Отвъд повествованието, в тези 350 странички има точно това- надежда. Всичките ми мисли за книгата витаят все около съществителни имена. Приятелство- вярност- преданост- любов- страх- болка- изкупление- опрощение, градини- огнище- зима- хвърчила-кръв, богатство-завист- гняв- престъпление...нанг-намос (достойнство-гордост)... Не слагам точка, защото тези своеобразни линии далеч не са единствените. Романът разказва една история, факти от действителността не липсват, но те не правят повествованието тежко и изтощително. Фактическата маркировка е неизбежна, но тя рамкира умело същността на историята, тя е като дворна ограда, зад която е скрита красива градина. Майсторството на автора е в живото боравене с езика. В динамиката. Изречения с повече от две сказуеми са правило. Думите са пълнокръвни и създават пълнокръвен текст. Динамичен, като филмова лента. Един живот...като на кино. Живот, който взима и дава. Важно е кой опъва ластика на прашката и кого ще улучи камъка. Халед Хосейни безспорно е добър с прашката, езикът му е камъкът в нея, а ударените от него сме ние. И плачем, защото ни боли, защото розовите храсти в Кабул са мъртви. Хвърчилата обаче остават. Заради надеждата.

Моята молитва

И Господ си събу небесните чорапи и хукна бос по асфалта на долната земя. Отдавна той тук не бе слизал, отдавна не бе стъпвал по тия места наполовина забравени. Ревна ангелският хор, че без Отца си остава да пази райските градини от безочливите набези на рогатите. Но Господ бе глух за техния плач. Дойде му до гуша да слуша и песните им, дето все за него се пееше в тях и от бялото на крилете им му бе втръснало, и от арфите, и от цигулките им. Затръшна Господ райските двери и скочи бос на оная земя, дето много отдавна бе творил и кроил. "Отдавна ще да е било", мислеше си той. "Тогава по-зелено беше и по-мека бе пръстта." Издрънча сърдито трамваят и Господ падна на колене. Едноока циганка протегна ръка за милостиня. Но той хляб нямаше. Изправи се Господ, огледа се и потърси да види зеленото. Но зелено нямаше. Ватманът скочи от трамвая и хвана Господ за ризата. Изсвистя плесница. И вълците загубиха глас. Господ се строполи на тротоара. Мършав човек пушеше прогизнал от слюнчене фас и трошеше филия горчив син хляб на дръгливо полумъртво куче. Господ отвори очи. Кучето не изяде хляба. Подуши Господ и облиза смирено ръцете му. Скочи уверено и се хвърли на релсите. Трамваят не спря. Децата писнаха, жените припаднаха, мъжете се обесиха на коланите си. Ангелският хор счупи арфите и захвърли цигулките. На долната земя заваляха камъни. Господ отвори ръцете си и камъните избухнаха в плач. Ангелите паднаха долу разплакани, с потъмнели от болка крила. Господ свали ризата си и уви с нея мъртвото куче. Децата спряха да плачат, жените се свестиха и от гърдите им потече мляко. Мъжете отпуснаха коланите и дъхът им пробуди огъня. Вълците излязоха от гората и избавиха агнетата от секирата на месарите. Ангелите запяха с планинския вятър и мека трева поникна по керемидите. Гол до кръста, Господ прегърна мъртвото куче и розите счупиха бодлите на кестена. Планината прекрачи града и въздъхна със залеза. Ангел разпиля шепа малини и Господ нахрани  хората. Повика циганката и тръгна по релсите. След него тръгнаха хората. Ангелите запяха с човешки глас, а Господ, Господ вървеше с хората. Кучето лаеше и размахваше опашка.

Питки със сирене

Краят на месеца ми е любимото време. Време творческо, дето сега му викат, креативно. То, ние всички сме по неволя криейтъри по това време, демек, творци сме. Краят на месеца е такова време, в което в портмонето остават само хубавите неща и някоя и друга измършавяла жълта стотинка. Хубавите неща не са банкноти по 100, щото то след 20-то число това само ни се привижда по тротоарите, докато клюмналите ни глави несъзнателно отнасят телата ни към ония места, дето оставаме докато слънце не залезе и докато не ни изпопадат зъбите от отчаяние и нерви. Та, точно в това време, дето е баш сега, си отварям портмонето. Няма ципче, счупено е, ама то и не му много трябва. Отварям го и ей ти на, хубавите неща! Грейват от малките снимки любимите личица на децата, тия снимки си имат специално отделение в портфейла. Абе то и портфейл не е, портмоненце, мъничко такова, с малки джобченца. Ама от едно джобче надничат очите на децата, от едно друго татко. Него го виждам вече само на снимка и в мислите на сърцето си. Стига толкова за портмонето, друго ми беше на акъла. За креативността исках да приказвам, ама естествено се отплеснах. Та, понеже краят на месеца е такова, изискващо творчески умения време, щото пари на хартия има само в рекламите на лотарията, а джобът ни става все по певчески настроен и звънлив от почукването на монетки, взех да свърша и аз нещо след работа. И понеже съм добро момиче, работливо, та забравих да ям днес, че да не се преработят другите около мен, та ми останаха едни пари за хляб, яйца и цигари. Не бе, не гладувам, имам един колега, дето съм му слабост и ми носи солети Хрус-Хрус и ябълки, пък и аз сутринта свих едно сварено яйце от тия на децата. То 4 или 3, може па и да не забележат. И да забележат, траят си. И ей ме на, с прилично размазан грим, щото аз грим явно не знам как се слага, се прибирам вкъщи, спасена от вятърната щуротия навън. Пък и  се оказа, че някой се е прецакал и е разходил кучето, та почвам съвсем рахат да се усещам, нищо, че стомахът ми е горе-долу, ту горе, ту долу, поради тоталната липса на спазмолитици през деня. Има малко ракия. Ще свърши работа и за стомаха, и за нервната система. Обаче, то така само да се пие, не бива. Нещо ме гложди, а като ме загложди, решавам да разбъркам кекс. Има още яйца, никой днес явно не е правил омлет, и олио се намира, млекце малко, сиренце някакво недоядено. Бакплувер няма. Навън духа и ми е студено, а и съм с анцуг. Не, няма да се излиза до вмирисания на пържено магазин. Днес не. Сещам се за баща ми и едни малки питки, които обичаше. Това ми е достатъчно. Нищо, че две не виждам, нищо, че сиренето ще свърши. Правя питки. Мънички такива. Гледам ги как се пекат. Надуват се и все по-хубавки изглеждат, та разбирайки това, още повече се надуват, че и златна коричка от хубост хващат. Гледам ги и си се отнасям. Някъде, където е по-светло и не боли толкова. В едно време далечно, минзухарено кокичесто чисто. И искам да съм дете. А моите деца ми се смеят, а кучето с  кеф яде питки. И това е хубаво. За хубавото няма лошо време, него си го има и при най-лошата синоптична прогноза. Понякога просто трябва да носим шарен чадър, друг път очила и къси панталони. Понякога е хубаво дори и заради едни питки със сирене, с последното сирене.