Ловецът на хвърчила

"Ловецът на хвърчила"- взех я назаем и я прочетох за няколко часа. Някак не ми се искаше да я оставям. След последната страница, метнах книгата на възглавницата и ревнах буквално като дете. Не защото краят е тъжен. Тъжното броди из цялата книга, но не и в края й. Усеща се, диша си още, ама силите му са отслабнали чувствително. В края има надежда, бледичка, мъничка, но надежда. Отвъд повествованието, в тези 350 странички има точно това- надежда. Всичките ми мисли за книгата витаят все около съществителни имена. Приятелство- вярност- преданост- любов- страх- болка- изкупление- опрощение, градини- огнище- зима- хвърчила-кръв, богатство-завист- гняв- престъпление...нанг-намос (достойнство-гордост)... Не слагам точка, защото тези своеобразни линии далеч не са единствените. Романът разказва една история, факти от действителността не липсват, но те не правят повествованието тежко и изтощително. Фактическата маркировка е неизбежна, но тя рамкира умело същността на историята, тя е като дворна ограда, зад която е скрита красива градина. Майсторството на автора е в живото боравене с езика. В динамиката. Изречения с повече от две сказуеми са правило. Думите са пълнокръвни и създават пълнокръвен текст. Динамичен, като филмова лента. Един живот...като на кино. Живот, който взима и дава. Важно е кой опъва ластика на прашката и кого ще улучи камъка. Халед Хосейни безспорно е добър с прашката, езикът му е камъкът в нея, а ударените от него сме ние. И плачем, защото ни боли, защото розовите храсти в Кабул са мъртви. Хвърчилата обаче остават. Заради надеждата.