Аутопсия на една любов

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам. Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия. Изкуството, във всичките му форми, не е самоцел, не съществува без адресат, не би могло. Точно, както и хората не биха могли да живеят истински без да са станали адресат на което и да било проявление на изкуството. Изкуството и човекът са в непрестанно търсене един на друг,търсене и намиране, процес, осмислящ съществуването на космоса, на света, на световете. Изкуството генерира енергията на отделния космос, от отделния аз, но не го херметизира, а го разлива във форми, подобно тесто за кекс, за да се нахранят гладните. А гладните сме всички, макар и да имаме различен вкус за кекс. Това по същество е груба и грозна метафора, па макар и вкусна. А да четеш "Аутопсия"-та на Виктор Пасков е аеробика за сетивата. Чувството минава от - до- огладняващо и ожадняващо, засищащо и утоляващо, опияняващо и изтрезняващо, с висока скорост и градус на съдържанието. За тази книга, за тази безпощадно разхвърляла ме вселена, мога да говоря, не, не да говоря, да мисля само с прилагателни и сегашни деятелни причастия. Тази книга е червена, не заради косите на Ина, а заради топлата кръв, дето нахлува бързо, гневно, едновременно изтънчено премерено, през думите по бялата хартия до моите думи, някъде в моята объркана душа. Тази книга си говори с мен. Аз съм нейният адресат. Тя може да ме изпие, да ме изяде, може.., защото е изкуството- гладно, нахакано, нежно, развълнувано, ярко, тъмно, страшно, крещящо, пеещо, подсвиркващо, свят.
Тази книга ме изпи, като чаша уиски. На екс.