Нещо се обърка

"- Къде отиваш скъпи мой?

- Защо се връщаш скъпа моя?"

Някак си омръзнахме с годините

и колко ни е скучно днес-

преди се смеехме със дините

и с пъпешите.. с интерес.

Скитахме по кални пътчета

с две-три бири на ръка-

вятър бродеше в косите ми-

а ти ми свиреше в нощта.

Ритмично ходехме прегърнати,

заспивахме - отново-  пак така,

а сутрин изтрезнявахме с обичане,

с по бира- две  и по шкембе чорба.

Обичахме се, търсехме се жадно-

и ти , и аз се смеехме в дъжда-

целувахме се, ходихме на кино-

и вярвахме, че пак ще е така

когато малко се посбръчкаме

и посивеят моите коси,

когато трудно ще се чуваме,

ако навън  дъждът вали..

Вярвахме..но нещо се обърка-

тръгваш си-защо се връщам аз??

кажи- къде загубихме магията?-

Какво остана вече между  нас?

Върни ми пъстрото в очите

и жадното за теб сърце!!!-

Върни се пак да ме обичаш,

(дори с набръчкано лице).

Сълза

Не съм родена от земята,
не съм родена на пръстта-
родила ме е синевата
и капката сълза.

Родих се да обичам,
родих се, за да дам;
родих се, за да тичам,
родих се, без да знам-

кой ще ме посрещне
на прага на нощта 
и колко ще изгубя 
в  края на дъжда.

Зеленото в очите ми -
леко притъмня-
пламъкът в косите ми
виждаш - посивя.
А сърцето непокорното
не спира да крещи..
Денят се преобръща
в алени вълни.

..Къде ме чакаш???-
там на въртележките-
следобед в пет 
и със сладолед...

Гледаш ме унесен
а тичам аз към теб-
пак млада съм и весела
..с душата на поет..

..Сънят ми се разпада
в парчета леден град..
Въртележката изчезва,
не ще се върнем пак.

Предколедно

Късно е.Навън вали като из ведро.Заспивам или по-скоро се опитвам да заспя.Хаос от емоции и мисли не ми дават мира.Една през друга в главата ми прескачат картини,забързани фрагменти от изминалия ден.По прозореца чукат дъждовни капки-чук--чук---чук,неравномерно и припряно,в унисон с ритъма в мен. За сетен път затварям очи и се опитвам да деактивирам напрежението.И ето ,отново , пред мен изниква малкото момиченце с боси крачета,здраво стиснало ръчичката на още по-малкото си братче. Две деца ,сами в ноемврийския студ, под дъжда,сами  ,застанали на входа на хранителния магазин на ъгъла.Минават лъскави коли,подминават ги с нахакана походка мъже,жени в скъпи маркови костюми и лъснати ботуши.Минават,отминават,без да забележат дори тъжната,като по Андересен картина.Равнодушно,бездушно,безчовечно.Вали.Хора,с пълни с покупки торби излизат от магазина,почти прегазвайки децата.Поглеждат с възмущение и забързват крачка към скъпите си коли,за да стигнат по-бързо в уютните си топли домове.Там ще се скрият от гладните очи,там на топло ще забравят босите премръзнали крачета и посинелите тънки устнички.Ще легнат и ще спят дълбоко ,в топлите си легла , въздишайки по романтичното ръмене навън. Сън. Дълбоко.Равнодушно. По-леко се живее без емоции,по-леко минават дните,когато не мислиш за чуждата мъка.Равнодушно,да,но кой печели тук?!Подритвайки скръбта на другия,ставаме ли по-богати? Затваряме се зад безброй стени,слагаме тъмните очила и нехаем.Хм,толкова ли струва щастието ни?Печената пуйка на Коледа е вкусна,но по- вкусна ще е ако я споделим.

Дъждът навън поспря.Има надежда.Все пак.И аз я видях.

Там,на ъгъла на магазина , две деца на път за училище се спряха до бедните малчугани.Свалиха раниците си и извадиха приготвения от майките им обяд.С усмивка го подадоха , а едното от тях напъха джобните си в малката ръчичка на момченцето.С хлапашки жест разроши косите му,намигна закачливо на сестричката му и продължиха към училището. Просто.Истинско.НЕ Равнодушно.Човешко.По Йовков.Приказка.Нека приказката продължи....

Lost

А някога живеех във поезия,
и дишах даже някога сама,
сега- приготвям ти вечерята
салата,хляб и малко мусака..

Някога те гоних по тролеите
и пеех даже някога в дъжда,
сега се дърпаме за сметките,
за тока,блока и топлата вода.

Някога усещах аромата на
лятото, морето и нощта-
някога- но не сега-
накъсвах
и събирах в стихове
и себе си и любовта.

Някога копнеех да те имам-
сега заключвам входната врата,
някога не можех да заспивам
без теб - да, някога, но не сега.


Някога ме водеше далече,
някога ме галеше с ръка-
някога обичаше ме даже-
някога...., но не сега!

Обещай ми..

Сутрин е,ранна сутрин,едва 7 часа.Почти е тъмно и почти е светло.Навън.И вътре..Мирише на кафе..Мама вече е станала и се приготвя за работа..Чувам я как тихичко припява на някаква песен по радиото-„Обещай ми любов,обещай ми тревога,обещай ми ръце, без които не мога..”Надниквам в кухнята-тя е толкова красива,когато сресва косата си и съсредоточено слага тънка очна линия на уморените клепачи.Днес е толкова щастлива,така без причина,може би просто песента я накара да се усмихне.Благодаря на радиото за това добро дело.Колко малко,колко неподозирано малко е нужно понякога за да накараш някои да се усмихне.Нужно е само сърце...