Калинка мая

Цял изгрял е месецът. Иначе наперен, днес той оглежда унесено лика си в тъмните води на Янтра. Рачо Ковача е отпуснал чука и е потънал в мислите си. Генчо е сам на скалата. Брои нощни калинки. Никоя не ще да му покаже пътя. Отпива глътка Светло и продължава да брои калинките. Някой идиот свири на балалайка в тъмното, друг идиот пее с възторгнат от водката глас "Калинка, калинка., калинка мая..".  Иде му да ревне, да събуди Рачо-ковача от металния му сън и да блъскат, да блъскат  двамата с чука по тая скала, додето вече ни калинки отстанат, ни малинки.
Калина живее наблизо, но Генчо няма да отиде при нея. Щото при нея сигурно е оня Иван с голямата глава и излишък от мускул. Кретен. Завършен кретен. Три пъти повтаря седми клас, сигурно е  кажи-речи на трийсет вече. Ама баща му е кмет и той може да си повтаря колкото си ще. И да не го е срам. Има кола и къща на центъра с три ката и три гаража. И ресторант имат. С мръсни, надупчени от цигари хартиени покривки, фалшива ракия и кебапчета с неясен произход. В града изчезнаха бездомните кучета по времето, когато отвориха кръчмата.
Калинка, калинка... дращи по мислите на Генчо балалайката. Хубава е Калина. Най-хубавата. Косата й е с вълните на Янтра през пролетта и с цвета на дълбоката лятна нощ в Балкана, когато се чуват единствено стъпките на самодивите и шума на тревите. Кожата й е по-бяла от първия сняг по върховете, а погледът й със сигурност е с дълбочината поне на Марианската падина.  В трети клас ходиха заедно на пиано. Веднъж свириха в дует и Генчо докосна ръката й. Пръстите й потръпнаха, а усмивката й му взе сърцето и го хвърли на дъното на реката. Той познаваше звука на стъпките й. Като бяха на десет той чуваше забързаното тап-тап-тап-тап на маратонките й , смехът й кръжеше по маргаритите в градините, от него въздухът звънтеше и се ронеше. После тап-тап-тап-тап се превърна в трак-трак-трак. Първо малко нескопосано, после по-уверено, равно и звънко. Калина имаше рокля с големи червени макове. Когато се движеше, маковете дишаха и платът трептеше по тънките й бедра. Тогава Генчо спираше да диша, тя увиваше ръце около врата му и отпускаше тялото си в прегръдката му. Един ден дойде Иван и я взе от прегръдката му. Генчо се сдоби със счупен нос и куп синини по тялото. Не се отказа. Калина се отказа от него. Иван я караше с колата и в града заглъхнаха стъпките й.
Тази нощ беше последната за Генчо. Утре щеше да замине. А Калина щеше да остане. С Иван. В задимената кръчма. Може би за това мислеше и Рачо ковачът, вперил поглед в тъмните пазви на Янтра. Генчо го нямаше на скалата, само бутилката Светло още  стоеше там, недопита.
Не, не е умрял. Жив и здрав си е. Генчо бе умно момче и умен мъж излезе от него. Въпреки Калина.
Днес тя го видя да спира колата си пред старата къща на родителите му. Но той не я видя. Не я и чу. Сега той имаше друга Калина и чуваше друга мелодия. Не оная на балалайката.