Джар не може да е болен

Тъмното, сънено се висеше по пердетата, като сиво-синя скъсана дрипа. Протегна се през студения корниз и с прозявка се спусна в чаршафите да си доспи. Поизмокреният вятър драскаше с неизрязаните си  нокти по стъклата и се опитваше да се вмъкне в стаята. Лампата светна. Тропаше се. Чинийки, вилички, лъжички. Замириса на кафе, лайка и препечени филийки със сирене.

Джар отвори очи. Някой в кухнята кашляше силно и продължително. Яна бе станала, без той да  усети. Чуваше мекия ѝ глас, а после суха кашлица отново задави думите ѝ. Джар изправи уши, протегна се и пропълзя изпод одеялото. Топлото хвръкна от леглото и се лепна по стените като дъвка. Те въздъхнаха от допира му и продължиха да спят.
Яна не се чувстваше добре. Освен кашлицата и хремата имаше и висока температура. Джар се огледа в очите ѝ. Натъжени и мътни от сълзи. Тя легна на дивана и включи телевизора. Той се сгуши в краката ѝ. Петичките ѝ бяха много студени. Джар приблжи муцунката си към тях , за да ги стопли с дъха си. Ръката ѝ го докосна по гръбчето. Студена. Той се сгуши под одеялото до нея. Не беше гладен. Беше твърде тъжен, за да закусва.
Двамата с Яна заспаха бързо Някой тихо угаси телевизора и голямата лампа. 

Когато отново отвори очи, тъмното го нямаше. Слънцето с усилие се опитваше да промъкне светлата си главица през барикадата от сиви смръщени облаци, но те твърдо заинатени не помръдваха дори и на лъч разстояние. Вятърът отегчено дремеше по клоните на зъзнещите брези. Бе му доскучало да гони листа и шапки и реши да се нацупи. Никой не му обърна внимание.
Джар лежеше до Яна. Ръцете ѝ се бяха затоплили, крачетата също. Той не смееше да помръдне. Страхуваше се, че ще я събуди. Майка ѝ влезе в стаята и донесе топъл чай и лекарства. Яна отвори очи и му се усмихна. Тя обичаше Джар да спи до нея. От неговата топлина се чувстваше добре- спокойна и защитена. Сънищата ѝ винаги бяха хубави щом малката му лапа бе на нейната възглавница. Тя знаеше, че той е необикновен, виждаше рошаво вълшебство в тъмните му очи. То подскачаше като бълха по гърба му и се криеше в шареното му ухо.
Денят бързо изгуби и малкото цвят, който имаше по това време на годината. Синкава мъгла плетеше влажни мрежи над града. Вечерта се плъзна по парапета, дръпна нацупения вятър за рядката брада и светна някак уличните лампи.
Температурата на Яна беше нормална. Супата ухаеше на прясна мащерка. Джар донесе една стара топка и шареното си въже. Поиграха си. Кашлицата утихна. Болестта се намръщи и се скри в килера на тъмно. Джар беше доволен. В очите на Яна отново затрептяха щастливи светлинки. Тя го прегърна и двамата се скриха под одеялото. Нощта трепна и угасна. Чуваше се само хъркането на Джар.
Когато след седмица Яна се прибра от урока си по музика, Джар лежеше в своето легло. Опита се да стане, но лапата го болеше и той седна на килима. Силна кашлица раздра гърлото му. В очите на Яна блеснаха сълзи. " Защо се натъжи тя? Чувствам се виновен, не може тя да плаче за мен! Аз съм добре! Някъде съм си ударил лапата, не е кой знае какво! А кашлицата.. ами ужасна е, но..". Той отново се задави. Усети, че му е трудно да стои и се върна в леглото. От нослето му се стичаха прозрачни струйки и очите го боляха. Яна говореше с някого по телефона. След минута дойде с голямо одеяло и купичка липов чай. Премести Джар на дивана и сложи главата си до неговата. Вечерта Джар отиде на лекар. Докторът го прегледа и написа някакви лекарства, които да взима. Погали ушите му, погледна го сериозно изпод големите си очила и  каза: " Джар не може да е болен, нали така Джар?! Спомням си, че ти си вълшебство, а вълшебствата не боледуват! Не им е позволено и не им се случва никога! Ако не вярваш на мен, ето, питай твоята Яна, да видим тя какво ще каже! Джар обърна очи към Яна. Тя се усмихваше, а по светлите и коси подскачаше някаква калинка. Калинката разпери крилца, хвръкна и кацна на ухото му. "Вълшебство- мислеше си Джар, Аз не зная какво е това, но щом Яна и докторът  казват така, може пък и да съм! А щом съм вълшебство, значи не мога да съм болен! Вълшебствата не боледуват! Заповед на доктора!

Вятърът с новата си прическа бързаше да се покаже пред оголелите брези. Тополите тайно му се присмиваха, а пък той се правеше, че не ги вижда и не чува какво си шушукат. " Винаги са били надменни, глупачки с наднормен ръст!" Той оправи перчема си и се хвърли в една купчина с листа. Джар изскочи от нея. Яна тичаше напред. Денят трептеше в цветове и светлина. Едно шарено вълшебство бръмчеше из въздуха и ронеше над земята прашинки любов.

Джар и първата среща

Когато я видя за първи път, една дебела калинка бе кацнала и спокойно се излежаваше на лявото ѝ ухо. Нослето ѝ се бръчкаше в опит да вдъхне аромата на топли кифлички, който натрапчиво се просмукваше във въздуха наоколо. Черната ѝ гладка козина блестеше при допира на първите  утринни лъчи. Тревите се поклащаха сънено, натежали от едрите капки слънчеви сълзи. Джар умираше от срам и се чудеше къде да се скрие. От седмица не бе влизал под душа и бялата му муцунка сега изглеждаше сива и мърлява. Погледна лапите си. Кални, от локвата, на която не можа да устои. Наведе още повече глава и отстъпи назад. Тогава усети дъха ѝ. Повдигна очи и срещна нейните. Големи и черни, като тъмни, непознати езера. Напомняха му за пеперуди с уморени крилa в нощ преди лятна буря. От смущение не му достигаше въздух и му се струваше,че ще падне в тревата. Тя го закачи с лапа и допря мокрото си носле до неговото. Сърцето му подскочи от вълнение. Трохи от непозната нежност боцкаха тялото му, сякаш стотици горещи мравки тупкаха по него с врелите си крачета. Тя отново закачи лапата му и бутна меката си муцунка под неговата. Джар изправи глава. От притеснение едното му ухо бе клюмнало. В тъмните му очи трептяха слънчеви стоножки. Той не знаеше какво да стори. Сърцето му биеше като пощурял барабан. Близна бързо и леко нослето ѝ и побягна към големия орех в далечния край на поляната. Очите на Калина се изпълниха със светлина. Тя кихна силно и побягна след него. Двамата прекараха следващите няколко часа в щура игра и нежни закачки. Уморени, по обед те легнаха на свежата трева под широката сянка на ореха. Слънцето  гледаше отвисоко и  изпращаше искрящи целувки. Те се сипеха по големите, меки листа на ореха, зеленото им ги улавяше, вдъхваше им от аромата на разцъфналата си пролет и ги спускаше като тънки, светли нишки нежност към земята. Джар и Калина ги улавяха с очи, а ако случайно пропуснеха някоя, тя сама се полепваше по нослетата им и ги караше да кихат. Малко вълшебство подскачаше по поляната. Криеше се в пъстрите глави на цветчетата и дърпаше кучетата за опашките. Денят се стопяваше в цвят и трепет. Джар и Калина стъпваха леко по  уморените треви.Залезът се разтапяше и озаряваше поляната с топлите си багри. Време беше да е прибират. Всеки в своя дом. Но някак не им се искаше да се разделят сега, не и преди нощта да изгрее с блясъка на своята диамантена прелест. Трепнаха първите звезди. Тревите утихнаха, а листата на ореха натежаха от сладкия аромат на настъпващата нощ. Джар гледаше Калина и броеше светулки в очите ѝ. Лапата му докосваше нейната. Тя бръчкаше носле  и свенливо притваряше красивите си очи. Един задъхан щурец притича през поляната, забързан за своя среднощен концерт. Небето кротко  разгърна тъмната си копринена дреха и милиарди сребристи мушици се понесоха в загадъчен танц над задрямалата поляна. Малкото вълшебство се плъзна по стеблото на ореха и ощипа Джар по носа. Калина целуна муцунката му и леко побутна с лапа неговата. Кихна и бавно тръгна към вкъщи. Джар гледаше как тя се отдалечава.Малка и нежна тя се стопяваше в тъмнината на пролетната нощ, а до него по стъпките ѝ достигаше аромата на спящи лалета. Щурецът засвири някаква стара мелодия. Луната широко се прозя и разля светлината си по зелените клони на дърветата. Джар тръгна към дома. Тази нощ малкото му кучешко сърце се научи да тупти с нов ритъм. Този на любовта. Размаха опашка и прескочи локвата.

Код 1_2_2_1

Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна  се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал. След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни текат като спукан водопровод. Дневен хороскоп. "Скорпион- късметът ви е някъде другаде, здраве, щастие, любов- всичко ви е на 6."Аха! Това е нечовешки тъпо! Не вярвам в хороскопи и всякакви там предсказания. Само гледането на кафе ми е вълнуваща загадка, останала ми  от детството. Когато бях малка, в дома на баба и дядо  идваха разни  дружки на баба ми, ей така, на раздумка, да си вземат от нея домашен крем за лице или да пийнат по едно турско кафе. Помня как кафето се пенеше в джезвето и малката кухня потъваше в плътен аромат от някакъв друг, вълшебен свят. Баба ми виждаше разни фигури, знаци и числа по полепналата по стените и дъното на чашите утайка. Тълкуваше ги умело и винаги виждаше само хубави неща, които предстоят да се случат. Тогава искрено вярвах, че тя е една мила, стара магьосница, която иска да помага на хората, а кремът, който приготвя за тях лекува всичко. После разбрах, че тези стари дами  просто са се забавлявали в студените, зимни следобеди, когато небето тежи от сивота, а снегът хрупа под стъпките на забързани минувачи. Не зная дали баба ми е била истинска магьосница, но със сигурност тя носеше добра магия в себе си, затова кремът ѝ лекуваше рани, а усмивката ѝ- сърца! Тя вярваше в провидението и неговата добра сила. В дома ни имаше икони, гоблени и няколко малки кандилца. Нощем, когато ме приспиваше, тя сядаше до мен на края на леглото и  ми разказваше всякакви невероятни и чудни истории. Говореше тихо и спокойно. Гласът и трепкаше в приглушената светлина Целуваше ме и ме прекръстваше за лека нощ. После продължаваше да работи в малката кухня Аз заспивах леко и сънувах вълшебни светове. В този дом имаше много любов и доброта, в приказна, магична симбиоза. Дядо ми беше мек човек, чиста душа, с тънко чувство за хумор и силно чувство за справедливост. Викаше на баба ми "Лено" и никога не го чух да повишава тон. Любовта им беше тиха и твърде дълбока, за да стигнеш до дъното ѝ и да я проумееш. Тя обгръщаше малкия апартамент на партера, в кооперацията на улица със зелени чинари. Можех да я чуя само тогава, когато пролетният дъжд почуква по листата, като по меки, зелени клавиши, а слънчевите лъчи като игли  светлина се пречупват в стъклата на прозорците и се натрошават в искри.Това беше домът на любовта. Код - 1.
Едно момиче на петнадесет, едно момче на 18 в Борисовата градина. Пролет. Мирише на бор и млада трева. Две длани се докосват с пламъка на априлското слънце. От каменната чешма пада слънчева вода. Те пият и се смеят с лъчи. Разбират любовта си без думи. В кадифените ѝ очи подскачат сребърни звезди, дългите ѝ коси са вдишали аромата на прясна смола и се люлеят от зеления вятър. Звънти кехлибар на трохи от нежността на дъха ѝ. Майка ми. Код 2.
Той има очите на небе през Август. Не можеш да не се вгледаш в тях, а погледнеш ли, дъхът ти засяда в гърдите, сърцето ти обърква ритъма си и ти вече си загубен завинаги за всички други очи. Единадесетокласник, с модна прическа и френски финес. Момчето, след което всички момичета в коридора на училището премрежват поглед с надежда и лек трепет. Но той вижда само една от тях. Защото само тя не се погубва от синьото в очите му. Тя е неговото момиче. На най-синеокото момче. Баща ми. Код- 2.
Последната цифра в кода, повтаря първата.
Зима. Радиото ме събужда в шест и тридесет. Навън е още пълен мрак. Вкъщи е светло. Майка ми пие чай, татко кафе. Пушат на полуотворен прозорец в кухнята.Той чете някакъв вестник. На масата има чиния с топли палачинки. Тя става и застава пред огледалото в коридора. С бързо движение нанася тънка черна очна линия. Косата ѝ блести на светлината на лампата. Излизат за работа. Тя с тънко палто, той със сивкав каскет и шал. Пием бира. Те винаги от една чаша. Пържени картофки и наденички. Той повече мълчи, тя повече говори. Смига ми. Почти винаги разлива чашата си на покривката. Аз му се смея и ставам да избърша. Късно е. Той слуша саундтрака от Аризона дрийм и допива някакво питие. Майка ми го вика да си ляга. Той гаси цигарата, въздъхва, смигва ми  и отива при нея. Не говорят за любов, но понякога тайно танцуват блус в кухнята и се смеят. Като деца в парка, напролет, когато ранните треви греят в зелено, а слънцето кротко сипе искри в хладните води на езерото. Там някъде, в Борисовата градина. Думи не им трябваха, разбираха се и без тях, не зная как. Само любовта им знае. И тя ще ги събере някой ден отново заедно. Само любовта- Тя. Код - 1.
Всички хора, знаем, имат свое, така наречено ЕГН. Вярвам, че всички имат и своя код за щастие, дори и да не го знаят, имат  го. Децата, в нашето семейство си имат единици и двойки в рождените дати. Всичките. Моите и тези на брат ми. 1-2-2-1. Код за щастие - нашият, техният..завинаги или поне докато времето спре.

Есен е. Студен и мокър октомври с намръщено лице и труден характер. Листата гният по изстиналата земя и аз все по-често се хващам, че плача без причина. Изпивам поредния парацетамол и изключвам телевизора. Термометърът ми е развален, значи може би съм по-добре. Допивам си кафето и неволно поглеждам за някой знак- цифра, човек или птица на дъното на чашата. Ама нищо не разбирам. Виждам само планини и реки. Слаба съм в дешифрирането на кодове. Трябва да звънна на брат ми. Той има същия код. За щастие.