Доброто

Имало едно време една магьосница.Тя имала различни по цвят очи.Лявото и око било оранжево,а дясното зелено. Косите и били дълги и огнено червени. Живеела на края на града в малка синя къща. В градината пред къщичката и растели ароматни цветя и билки. Сутрин, щом станела тя сварявала  чай , а ароматът му се носел по въздуха чак до градския площад. Хората в този град не обичали магьосницата и се страхували от нея. Смятали, че тя е зла и би омагьосала всеки, който я приближи. Затова избягвали да ходят в края на града, а ако се наложило, заобикаляли отдалеч. Магьосницата знаела, че хората не я обичат и това я натъжавало. Тя не била от онези зли и коварни вещици, които искали да причиняват само зло на хората. Тя имала голяма сила, но не я използвала. Не познавала нито майка си, нито баща си. Като бебе била изоставена в един кош пред портата на църквата. Свещеникът я намерил и я приютил в дома си. Обичал я и я отгледал сам и с доброто си сърце. Когато била само на 12 години той починал и момичето останало само на света. Понеже имала различни очи, хората не я приемали и я обявили за вещица. Така минавали година след година. Момичето пораснало и станало красива жена. Един ден над градчето надвиснал голям, тъмен облак и започнало да вали. Първо ситен дъждец, а после станало студено и дъждът преминал в сняг. Валяло седмици наред, градчето почти изчезнало под снега. Хората не можели да работят и почнали да гладуват . Решили, че момичето е виновно за тази беда. Една група мъже се престрашили и нахлули в къщата и. Оковали я и я хвърлили в тъмна килия. Момичето не се противило, само станало по-тъжно. Но снегът не спрял, даже станало още по-студено и снеговито. Хората в града станали нещастни и не вярвали, че някога зимата ще си отиде. Един от надзирателите в затвора,обаче забелязал, че в тъмната килия на магьосницата били поникнали пролетни цветя - шарени лалета, нарциси и ароматен зюмбюл. Повикал директора на затвора и отворили килията. Момичето седяло кротко на едно столче и тихо пеело нежна песен. Директорът бил умен човек и разбрал, че хората са направили голяма грешка. Нито едно цвете не расте от зло. Ясно било, че са затворили в килията една добра магьосница. На своя глава Директорът и надзирателят решили и пуснали момичето да си върви. Още щом излязла навън сред дълбокия сняг, задухал топъл вятър и слънцето подало глава иззад тъмните облаци. Тя запяла отново и слънцето грейнало още по-силно, а вятърът станал още по-топъл. Хората се показали навън и разбрали, че са сторили нещо грешно. Помолили момичето за прошка и склонили глави. Тя ги помолила само да пеят с нея, за да си тръгне зимата. Целият град запял и снегът почнал бързо да се топи. След няколко дни нямало помен от него. Дошла пролетта. Градинката на магьосницата се напълнила с уханни цветя, децата играели там, радостни и без страх, а добрата магьосница ги гощавала с вкусни сладки и ароматен чай. Мирисът от него стигал чак до градския площад и карал възрастните да се усмихват и да благодарят. 

Другата

Ти си моята друга любов,
с дъх на малини и лято.
никой тогава не беше готов
за обич такава, която
спира въздуха ти
в гърдите
някъде на средата.
извалява ти се в очите
с цвят от дъгата.
Беснее  свободна
като отвързано куче,
без да се плаши, че
нещо зло ще се случи.
Хапе до болка
и пак те опива.
Тръгва си, връща се
че път не намира.
Тя е лека и смела
коси разпиляла,
клепки притворила
и почти ослепяла-
от своето слънце
и виното младо
до сетния дъх
без край и начало.

Ти

Разпиши любовта ни в едно петолиние.
Разкъсано нека трепти.
От горното "до", чак до долното,
да чуем как ще звучи.

Поиграй си смело със нотите,
това ще направиш, нали?!
Нека всяка от тях да разкаже
как се смяхме и как ни боли.

Ще зазвъни китара по пясъка,
ще се пенят шумни вълни,
полумесец ще грее над мачтите
и ще скрива смутени следи.

После нощта ще заметне
своя шал от горещи звезди.
Ще протегна ръце да те стигна.
Дали ще ме стигнеш и ти?

Някак така звучи любовта ни,
поне на мен звучи ми така.
Дали ще я вържеш в едно петолиние-
прекалено голяма е тя!

Дали от любов/Момиче на 40

Дали  от любов живеем с теб? 6 и 25 сутринта е. Щорите се блъскат в стъклото на прозореца. Ставам едвам, за да пия вода. Не се чувствам добре след снощната разправия и изпитото вино. В хола още мирише на цигари. Отварям, за да стане течение и почвам да приготвям закуската. Каната за вода зашумява, а аз слагам да сваря няколко яйца, които знам, че пак никой няма да погледне. За какво ли изобщо ги варя. Повдига ми се от миризмата на шунка и настърган кашкавал. Тропам с чаши и лъжици. Време е да събудя децата. Светвам. Обичайното мръщене и ръмжене. Следва завиване през глава. Навън е - 15, на кого ли му се става изобщо?! Но аз съм отговорна майка и  гледам терористично на обучението на децата си. Естествено те не са отличници, нито дори добри ученици, особено големият и особено тази година. Едвам преборваме тройката и четворката и то не защото е глупав, а защото осми клас било време за почивка след седмокласната истерия по матурите и кандидатстванията. Това е масовата теза на осмокласниците. Шляят се, тъпеят и пушат цигари..по градинките и в студа. За момента не мога да се похваля, че успявам да се противопоставя на това безцелно съществуване и загуба на време и възможности. Поне ние, възрастните така тълкуваме подобно поведение. Вероятно много от Вас биха ме упрекнали, че не съм добър родител, но аз се упреквам постоянно и въпреки изтощителните на моменти усилия, финално всичко се получава наопаки на очакванията ми. Възпитавам по начин, който съм научила и възприела от родителите си и който смятам за правилен, доколкото съществува някаква правилност в отношенията между родители и деца. По мой си начин и го прилагам към децата си и резултатът е плачевен. Дала съм им свобода , същата, която имах и аз. Те я превърнаха обаче в свободия. Уча ги да са отговорни, те постъпват безотговорно и то най-вече към самите себе си. Това ме плаши и натъжава. Новогодишната ми изненада, беше новината, че големият е пропушил. Сам си каза детето, да му се ненарадваш! А още няма 15 години.. .Тревожа се и се тормозя, и в резултат  малката първа забеляза как е побеляла косата ми..малко преди 40. Боже, 40 години! Много зле ми изглежда тази четворка. Много заплашително се е изпъчила и ми натрапва мисълта си за преобразяване. Жена на тази почтителна възраст не би трябвало да се носи по дънки, с разпуснати коси и слушалки в ушите. Някак непочтително е и смешно. Така назидателно и авторитетно говори Четворката под гърбавия си нос. Проклетница! Онази, Тройката беше по-разбрана, ама сега се е смирила, и не шуква много-много, понеже виси на опашката на деветката и малко и остава да се прекатури и да си смачка фасона.  Двойката, на свой ред, отдавна заслужено се протяга в албума на съкровената памет на сърцето. Ще се окаже, че в моя живот най-ниската оценка в училище, е всъщност с най-висока стойност. Тя ми донесе тия двамата разбойници, без които не ща и да дишам, а преди тях ме сблъска челно с онзи, който и до днес ме тормози, ядосва, който ненавиждам до безумие и също толкова много обичам. Изобщо времето на Двойката, беше време на сблъсъци, скоростно и буреносно. Много гърмях и много трещях по нейно време. Много слънце открих и много дъжд изплаках. Умирах, но и се раждах, падах, ставах, крещях, смях се и ревах като луда, къде от незнание, къде от безсилие, къде от нечовешка болка. Но свърши. Понакипрена , с лек грим и завидно повечко финес, Тройката си дойде на мястото.Елегантно избута стройната Двойка  със закръгленото си дупе. Прилича ми на Дженифър Лопез, същите извивки, маниер и сексапил. Тъмни очила за лошите дни и секси чорапи за добрите. Стилна и премерено екстравагантна. Знае, че мъжете я зяпат и се подсмихва наум. Високи токове от понеделник до петък на работа, маратонки за почивните дни. Пълен график, уморени очи, крака и ръце. 4 часа за сън. Грижи. Усмивки и кафе за закуска стигат, любов и вино за вечерта са добре дошли. Дните се движат със скоростта на влака-стрела. Идват, отминават, без да ги е разбрала. Усеща се, едва когато дребосъкът, дето е люлялa на ръцете си преди изгрев, и  поиска 20 кинта за букет на гаджето. Тогава е удивена и изненадана и не иска да си дава момчето. Още е рано, рано е. Ама не е. Почнало е тяхното време и трябва да го приеме, да застане до тях и да ги обича както само тя може. А Тройката може. Да обича . Да страда.Без сълзи, тихичко, по тъмно, по светло. Сама. На Тройката се случва да губи, да бъде побеждавана, обезверявана и унижавана. Нейното време е тежко, неспокойно и трудно. Тя често е самотна, често е тъжна и винаги е уморена. Преживява загуби, лишения и смърт. Преживява любовта си отново и иска отчаяно да си върне страстта, която изглежда на моменти безвъзвратно загубена. Понякога и се струва, че я вижда в очите на друг, защото очите на любимия и са престанали да виждат нея. Тройката вижда много пътища, но не избира лековерно най- прекия.Тя се съмнява. Най-много в себе си, но не се отказва да продължи. Търси, намира и продължава. Напред. Смело и елегантно. Тя притежава интелект и финес, визия и ум. Вижда всяка пречка по пътя си,но не се страхува да мине през нея. Времето на Тройката е времето на големите амплитуди, на големите изживявания, страхове и радости. Това е времето, което чертае пътя на една жена. За да стигне тя до уверената Четворка.
Сега аз съм Тройката, дето виси на опашката на деветката, дано не се прекатуря и да си смачкам фасона. Дано.
 Полунощ. Всички спят. Телевизорът само изнервя обстановката. Навън е зима, мръсна софийска зима, като гладно бездомно псе. Но ти си тук..и те. Значи аз съм цяла, цяла от любов.

Един продавач на мечти

Отдавна Малкият Принц напусна Земята и отиде при своето цвете на малката своя планета. Далеч, много далеч.Оттогава има много тъжни деца по света. Има ги и в Америка, и в Англия, в Русия и в Африка. По цялото земно кълбо. Често мисля за тях и за тъгата, която плува в очите им. Капки вода. И аз съм тъжна понякога. Натъжавам се, когато мама е болна или когато тати е далеч. Тъжно ми е когато съм сама и когато е тъмно у дома.  Мама знае и винаги включва лампите щом навън падне здрач. Запалва и свещи за дядо, за да му е светло в рая, където е сега. Говори ми. Понякога се смее с мен. Тогава вкъщи става още по-светло и аз съм щастлива. Имам си всичко, което ми е нужно. Само кучето ми липсва. Искам да имам приятел у дома.. с четири лапи. За това мечтая. Всеки трябва да има мечти, защото мечтите са полезни като витамините и особено за децата. Така казва мама, когато види, че съм натъжена и унила. Мечтите са лекарство, хем сладко, хем чудотворно. Изписва се без рецепта, но няма да го намерите в аптеката. То се продава от  специални хора и по специален начин. Пари няма да са Ви необходими. Това е тайна.Най- голямата тайна. Всички онези деца, които са тъжни, защото нямат с какво да се хранят или защото са сами, дори и онези, които имат всички материални неща, които искат съвременните деца, но родителите им са твърде заети  за да се пързалят с тях или да направят заедно смешен снежен човек, всички деца имат нужда от него, от продавача на мечти. Мама често говори за него и за чудесата, които създава. Тя наистина вярва, че той съществува. Когато я питам , дали го е виждала, тя отговаря, че го среща всеки ден и се учудва на въпроса ми. Тя е една непоправима мечтателка. Мечтае за какво ли не! Мечтае с брат ми станем добри и умни хора, мечтае баба да не е толкова тъжна, мечтае тати да е по-често у дома. Мечтае да живеем на брега на морето и сутрин да посреща изгрева, а вечер да си почива сред залеза с чаша ароматно вино. Ние живеем на шестия етаж в панелен блок, но тя не спира да мечтае, че някой ден ще се събужда с шума на вълните. Казвам Ви, тя е непоправим мечтател. Има толкова много мечти и когато говори за тях лицето и засиява, а очите и искрят. Обичам да я виждам такава. Сияеща. Тя се смее, смея се и аз и вече виждам морето и нашата малка къща на брега. Слънце и море. Кучето, което ближе с обич ръцете ми. Смея се. И аз. Моята мама. Моят продавач на мечти. Пари не ви трябват, трябва ви само голямо сърце и безкрайна любов. Шшшшт, тихо, това е тайна, най-голямата тайна.

Частици живот

Всеки човек , преминал осъзнато през живота ни , оставя  своя характерна, уникална следа, спомен, който докато сме живи свързваме само с него и с никой друг.Може да е всичко- аромат на парфюм, цветя или някаква храна, жест, поглед, песен, място, конкретен момент и какво ли още не. Ето, да кажем аз. Чувам отнякъде песен на Металика и в съзнанието ми моментално изниква   човекът, който се появява винаги  щом чуя тяхна песен. Същото е и с морковите. Двете неща свързвам с първата ми голяма ученическа  любов. Някакви моментни изживявания се запечатват трайно в съзнанието ни и колкото и години да отминат, колкото и събития да ни се случат, споменът за конкретния човек остава свързан точно с това изживяване, точно с този момент или точно този аромат, дори и когато не сме се срещали  с него от десет или  двадесет години.
Една друга моя любов наблюдавах в състезание по плуване преди има-няма  двадесет години. Не съм го виждала от дълго време, но дори и в спортните репортажи,  ако се появи някой плувец, аз винаги се сещам за това момче. Следващият.. не си заслужава вниманието. Просто, след него, не обичам да минавам през спирката на "Плиска".
Тази приумица за ароматите, спомените и картините, съхранявани от съзнанието ни, важи не само за любовните приключения. Приятелите, те също жигосват душата ни. Някои от тях болезнено. Един от тях аз няма да срещна никога вече.Тя остави обаче най-силното усещане.. За нея душата ми е нарисувала картина от светлина. За нея има и цвят, и звук, и аромат..на ягоди .. през юни. Само най-близките на сърцето ни хора оставят такъв отпечатък в душата ни. Реалистичен, нещо като съвременното 3-4 или 5D пресъздаване. Баща ми и музиката от "Аризонска мечта", мирисът на неговите пържени картофи щом отваря вратата на стаята ми с думите "Ленич, хайде на вечеря..." Баба ми и сиропът от вишни, дядо ми и мартениците в последната ни среща. Другата ми баба и хрупкав сладкиш със сладко от шипки, дядо Любен и зелените клони, опрени в прозореца. Дъжд. И цвят. И той. Тогава и сега. Влакове, перони, гари. Студена супа от леща и сковани в лед калдъръми. Някаква китара. И преди, и сега. Ушите ме болят от музика. Коленичил за прошка в калта. Аз и голямата бяла рокля през май. Синеокият и пъстрооката събудиха нощта и родиха моя ден. Оттогава не спя. Само притварям очи, за да виждам по-добре светлината, притихвам, за да чувам любовта ти и вдишвам на големи глътки живот с аромат на смокини и слънце през август.

Предпразнично

Имам десетина лева и ментови бонбони в джоба. Няколко смачкани билета, които ми опъват нервите, понеже все ги бъркам с добре забравени банкноти, ключове от вкъщи и служебната карта, чиято връзка крайно небрежно е провиснала през джоба на палтото ми. Не се качвам на първия пристигнал влак на метрото, не защото е претъпкано или защото си изпуснах шала на ескалатора, а защото реших, че просто този влак не ми харесва. Без причина. 8,29 ч. Въртя се на перона с ръце в джобовете.Имам три минути до следващия влак, три минути, за да повярвам отново в Коледа. А беше време, спомням си, когато с разтуптяно сърце и искри в очите, чаках да се позвъни на вратата и щом отворя да зърна шейничката ни, отрупана с подаръци и сняг. Как го правеха нашите, направо им се възхищавам. Майка ми и до днес обича да изпипва всичко. Истината е в детайла, съвършенството също. Помня как сърцето ми преливаше от чиста радост и всичко около мен беше ярко и живо- и цветовете, и думите, и музиката, и хората. Татко беше жив. Содената питка и монета за здраве. Печен боб и сарми с лозови листа. Небето се отваря за чистите души. Мирис на тамян и портокали. Обичах и се молех. Молех се по детски никога да не спирам да обичам живота. Молех се да позная любовта си щом я срещна из път, молех се никой никога да не си тръгва от живота ми. Угаснаха свещите и по шейната снегът се стопи.Чувам свистенето на влака в тунела. Стискам ключовете в джоба и затварям очи. И ето го татко, усмихнат, слага монетата в питката и ми налива чаша червено вино.. за празника. Той още вярва в мен, защо аз спрях да вярвам в себе си?! Загубвам си душата в празен плик с пари, които нямам. Лутам се в мрака, в тунела на собственото си безверие. А помня, че  навън бе светло, толкова светло, че очите болят от светлина. Светло е и у дома при децата, и при майка ми е светло. Долавям аромата на кафе и палачинки. Виждам усмихнатите им лица и надеждата в очите им. Виждам обич и добрина. Виждам и теб, любов. Помниш ли кога се срещнахме? Помниш ли влака и премръзналите ми ръце на гарата? Аз помня синьото в очите и топлината в дланите ти. Спомням си и не искам да те загубя в мрака, Искам те още..колкото ни е отредено и докато не спре сърцето ми. По дяволите влакът и този тунел! Хвърлям билета на релсите и се затичвам по ескалатора нагоре. Свистене. " Внимание, вратите се затварят..." Не се обръщам. Мятам небрежно шала и излизам на светло. Мирише на варена царевица. Един беден човек, усмихнат свири някаква стара мелодия на раздрънкан акордеон. Прегърнали се момичета и момчета прехвръкват около мен. Една баба крещи по дядото си, че е забравил зелето..И ти..в навалицата. Видял си ме и чакаш да те видя аз. Купил си елхичка и цвете за мен. Знаел си, че няма да се кача на влака, че ще се върна, щом намеря себе си и Коледата. Нашата Коледа, със слънце, без сняг.