В мислите

Родих се не много отдавна, в една мартенска нощ, точно преди зимата да си отиде. Събудих нощта с вик и се сгуших в обятията на една изтощена жена. Не помня, но знам, че тя плачеше и целуваше очите и малките ми тогава ръце. Една жена с пъстри очи и тъмни коси. Беше много млада, почти момиче. Усетих топлината на ръцете ѝ и разбрах, че това място трябва да е хубаво, макар ново, макар студено и непознато, щом тя е тук с мен. После студът изчезна, страшното непознато стана моят свят и видях момичето, което целуваше очите ми. Познах я, нея, моята майка с пъстрите ѝ очи и топлите ѝ длани. Тя беше красива и тиха като първата роса по младите треви. Ухаеше на май и детелини, на току що откъснат ябълков цвят. Щом я познах, вече знаех, че съм защитен и тъмните бури нямат да ме вземат никога, защото тя ще бъде там, до мен и с мен. Започнах да раста, спокоен и щастлив. Научих се да ходя, после да тичам. Научих се, че може и да паднеш, но можеш и да се изправиш. Разбрах, че понякога боли, а сълзите са солени и горещи. Познах деня и нощта, срещнах сладките сънища и  силната прегръдка на баща ми. Ядосвах се на бебешкия плач на малката ми сестра, но не спирах да галя тъмните ѝ  коси. Имах  игри и играчки . Книжки за оцветяване и скрити бонбони в шкафа. Усещах как вътре в мен има нещо, което тупти, понякога по-бързо, понякога по-спокойно.То говореше и аз го разбирах. То ме водеше към нея, все към нея. Тичах, за да хвана ръката ѝ, а тя се смееше като дете и рошеше косата ми, целуваше ме  и съчиняваше весели приказки за мен. Трябваше да работи и аз се озовах в детската градина. Всяка сутрин ревях до захлас, Помня я как ме целуваше и галеше лицето ми, за да се успокоя. Но аз не спирах. Тя тръгваше превита и натъжена. Слагаше ръката си върху моята от другата страна на прозореца и шепнеше, че скоро ще се върне. В детската градина имаше различни деца- някои глезени, други тихи. Намерих приятел, с който измисляхме истории и творяхме бели. Но бях добър. Тя все така ми казваше и винаги идваше след работа да ме прибере. Носеше шоколадови бисквити с нарисувана мечка. Моето лакомство.Помня. Навън се сипе сняг и  съм болен. Тя прави чай и ми мери температурата. С голяма лъжица ме кара да ям мед, за да спре гърлото да ме боли. Тъмно е и съм уплашен. Някакъв кошмар влезна в съня ми. Отварям изплашен очи, а тя е до мен и гали главата ми. Понякога плаче, когато не ми е добре. Тогава послушно изпивам лекарството, меда и витамините. Така бавно пораснах и станах ученик в първи клас. Пишех ченгелчета, а тя ме учеше как да държа молива. После ме подгониха таблицата за умножение и сбития преразказ.Тя смяташе и разказваше, чертаеше и пишеше. Пораснах още. Обикнах момиче.Намерих приятели и исках да излизам с тях. Пуснах ръката ѝ и тя започна да остарява. Моята майка, като всяка друга, ходи на работа, грижи се за дома и за семейството. Но макар да прилича на всички , тя все пак е безкрайно различна, само защото е моя, а аз съм неин син. Познавам сълзите,стъпките ѝ, шума на косите, гласът ѝ чувам в мислите си. Днес виждам  как е побеляла косата ѝ преди да има още четиридесет години. Пораснах и  престанах да я държа за ръка. Пуснах я, тя не ме спря. Само се обърна, за да види накъде ще тръгна.Смълчана, загледана след мен. Така я виждам в мислите си. Стана тъжна и малки бръчици се  появиха бързо около очите ѝ. Нейните очи. Пъстрите. Първите загледани в мен очи, с тяхната безрезервна обич, вяра и смирение. Не съм забравил и как ли бих могъл! Пътят е пред мен и аз трябва да го извървя, но не без нея. Защото тя ми е небе, земя и океан. Пристан. Тя е сила и утеха. Тя носи истина и любов. Тя-майката и аз- синът. Синът, който крачи напред към мечтите си и майката, която дава пътя към тях. Ние сме едно. Завинаги.

Моята синя Земя

Събота вечер у дома. Мама още не е приключила с почистването на апартамента. Мие, бърше, мете. Уморена е, виждам. Присяда за малко да си почине и отваря шкафа с албумите. Всичко е разбъркано и тя започва да подрежда. Взима един малък  албум и го прелиства. Снимките са стари, още от времето, когато брат ми е бил на година-две. Мама се смее и ми разказва как на тази възраст моят брат събирал фасове от цигари в парка. Ужасно! Но май повечето малки деца го правят. Мама много се ядосва щом види някой да си хвърля цигарата на земята.Даже и на баба, когато го прави. Казва, че е грозно да хвърляш боклуци, където намериш. Все пак всички живеем на тази Земя и тя е само наша. Ако не я пазим, тя ще се разболее тежко. Така, както цигарите разболяват дробовете и сърцето на човека. Земята е жива и трябва да диша свежия въздух на планините си и да пие от чистата вода на реките си. Комините на големите заводи са като гигантски цигари за дробовете на Земята, които бавно я разболяват.Представяте ли си колко много отровни комини има на земята, колко много гигантски цигари са това за белите дробове на планетата! Аз съм още малка, за да сторя нещо, което да спре разболяването на Земята, но според мама не е така. И малките можем да помогнем на планетата. Понякога малките добри неща, които правим се оказват много важни. Сега аз събирам пластмасови капачки от различни кутии и бутилки. Те се преработват в специален завод, без това да вреди на въздуха. Стъклените бутилки хвърлям в една от специалните кофи до съседния блок. Хубаво ще е да има повече такива,. Така хората ще ги виждат по-често и със сигурност ще се замислят къде да изхвърлят непотребните отпадъци. Става късно и мама ме вика за вечеря. Утре е неделя, но ще ставам рано. Ще почистваме около блока. Ако знаете само какви боклуци са разпилени по зелената тревичка! Време е да се погрижим. Като се замисля всеки ден е време да се грижим за здравето на красивата ни синя планета, за да са винаги чисти  въздуха и водите и.
Обичам да гледам снимки на Земята от Космоса. Тя е наистина прекрасна, най- голямата красавица в Слънчевата система. Вярвам, че ако има други живи същества във Вселената, всички те ни завиждат за това, което имаме. За моретата и океаните, за водопада Ниагара, за Нил и Амазонка, за Алпите, за Рила и Пирин, за слънцето, което ни топли и дава живот и светлина. Красива и загадъчна Земята се върти, за да ни има нас. Теб и мен.  Затварям очи и слушам вятъра, реката и нощта. Мама шепне приказка за лека нощ.

Воденицата

Юли. Горещо е и на сянка. Пътуваме към вилата ни извън града. Климатикът се развали и в колата е пещ, въпреки четирите отворени прозореца. Горещият вятър роши косите ми и бучи с все сила в ушите ми. Вилата ни вече е наблизо и си отдъхвам при мисълта за свежия въздух там и дебелата сянка под голямата череша на дядо. Пътят криволичи пред нас като ужасно дълга змия, излязла на припек да сгрее люспестото си студено тяло под жарките слънчеви лъчи. След няколко километра влизаме в последното село преди нашето. Повечето къщи са изоставени и полуразрушени от времето, вятъра и дъжда. Други все още се крепят на старите си греди като старци с дървени бастуни. Малките улички са празни и тихи. Тати решава да спрем за малко, че колата почнала да прегрява. Отбиваме и спираме в една уличка с много дървета от двете страни. Две възрастни жени стоят пред входната врата на малка къща и разговарят. Ние поздравяваме, както е обичаят. Мама се сеща, че сме забравили да купим хляб от София, а в селцето, където е нашата вила няма магазин. Решаваме да попитаме жените дали в селото можем да намерим хляб. Двете баби са много любезни, но за съжаление и в тяхното село няма магазин, от който да купим хляб. Едната жена е по-приказлива и ме вика по-близо до нея. Разказва ни, че преди много години, когато била съвсем малко момиче, в края на селото, до реката, имало стара воденица. Хората от селото мелели на нея зърно за брашно и после печали хляб с хрупкава коричка. Из цялото село се носело ухание на вкусен топъл хляб. Деца тичали навред по малките улички и зиме, и лете. Имало живот. А сега... Бабата тъжно навежда глава и ме погалва по косата.
- Сега, пиленце- продължава тя- Такъв стана светът, че не само воденицата замря и запустя, а и децата си тръгнаха. Веселата глъчка я няма. Животът сякаш си отиде от селото. Виж ни нас! Стари, стари, престарели. Едвам кретаме, подпрени на бастуните. Чакаме само лятото, да дойдат внуците, та малко радост да усетим. Ама и те пораснаха и кой отиде в чужбина, кой работи в големия град. Семейства имат. Не им е до старите баби. Трудно и тежко ни е чедо така сами в тоя пущинак. Да вземе да дойде време по-добро. Да се върнат децата ни, да се върне и животът тук. Кой знае, па може и воденицата да пропее някой ден!
Бабата замълча, а виждам как и мама се понатъжи от думите и. Другата жена махна с ръка и рече:
- Ох, Марийо, Марийо, остави ти тез приказки. Каквото било-било, нищо няма да се върне. А воденицата ще остане само мил спомен за нас, додето сме живи. Я по-добре, донеси от хляба, дето пече сутринта, та да услужиш на момичето!
Леля Мария, както после я наричаше мама, се плесна по-челото и се засмя.
- Ама и аз, чедо, стара баба съм, чедо, залисах се в мечти. Знаеш, на човека душицата не старее и от мечти се храни! Чакай, ела с мене. Топъл хляб ще ти дам за децата да имаш!
Влизаме в малка, чиста къщичка. Мама не спира да благодари на баба Мария за услугата и се опитва да и даде пари. Ама тя маха с ръка и се сърди. За хляба на децата, как пари ще взима! Мама я целува по бузата и се просълзява.
- Хайде, чедо, вървете, че виж как слънцето пече, да не слънчасат децата! Живи да сте и добре да си прекарате неделята!
Взимаме си довиждане и потегляме към вилата. Мама разказва на тати за случилото се и си личи, че е много щастлива. А в колата ухае на пресен хляб. С брат ми се нахвърляме да го изядем , но мама ни дава само по малко да си отчупим, че да ни остане за вечерта. Друг такъв хляб няма да намерим. Права е. Винаги е права.
Вечер е. Прохладна и звездна. Толкова много звезди са ни зяпнали от небето. Вечеряме навън, под дядовото любимо дърво. В огнището пукат съчки за жарава, ще правим любимата ни скара. Хлябът още ухае прекрасно. Мама казва, че това е така, защото е омесен от добри ръце и с добро сърце. Нощта настъпва бавно, а листата на черешата нашепват приказки за лека нощ.

Води

Водата е символ на живот.В началото е покривала цялата Земя,а после е отстъпила малко място и светът станал три четвърти вода и една четвърт Земя.Вярва се,че тя притежава магическата сила да прогонва всякакво зло и цери най-тежки болести,гадае и предсказва.Силата на водата е толкова голяма,че хората някога вярвали в съществуването на жива вода.Тя можела да съживи човека,да лекува рани, да направи чудото,което дори съвременната медицина не може да стори.

Уморена съм, мамо.-
Моля, налей ми вода.
Знам, че късничко стана,
но ти си ми, мамо добра.

Слушай, пролетта ли почука
с дъжда по прозореца син?
Весела песничка пее капчука-
под носа на угаснал комин.

И реката забърза се някак
забърбори на странен език,
Препускат водите и бистрите,
не спират дори и за миг.

Морето усмихва се даже,
при мисълта си за летните дни,
побърза на мен да разкаже,
че един по един ги брои.

Всички води са събудени,
за да дарят пак живот на земята.
Кокичета гледат учудени
как вече се връщат ятата.

Петминутка

Пушим по цигара с колежките на задния вход на офиса. Пием блудкаво кафе и подхващаме темата за богатата българска душа. Всеки има какво да разкаже, това му е хубавото на следобедното кафе. Почнахме с озонатор за въздуха вкъщи и безобразно неприличната му цена от близо 1000 лева. Е, няма да го бъде, ще си дишаме токсичния софийски въздух. Пък някой си бил купил такъв и бил истински щастлив от придобивката. Мария разказва за някакви нейни приятели,. Мъжът спрял да хърка, детето и то. А, не, то спряло да се буди нощем. Хубава работа, ама не ми е хич по джоба, мамка му. У нас нощем прониква миризма на пържена риба и праз. Уникално. Сутрин е още по-добре. Имам чувството, че съседката пуши вкъщи и в кухнята се пържат кюфтета за целия блок. С много лук. Седем сутринта. Опитвам да оправя нещата със зверско течение и двойна доза кафе. Дори и френския парфюм се предава обаче пред уникалната комбинация от пръжки с лук и цигари "Средец". В асансьора положението е подобно, с разликата, че явно някой е бил доста на зор и се е изпуснал точно пред вратата на партера. Добро утро, скъпи съседи! Добро утро, България!
Към компанията ни се присъединява и Ивчето. Тя не пуши, но обича да контактува с пушачите. Затова е наш човек. Мария вади нова история. В съседния на нейния блок домоуправителят трябвало да се справи с някаква комисия, дошла по сигнал на живущи, че  от балконите масово се изхвърля боклук. Развеждал човекът комисията, с идеята да пропусне солената глоба от 2-3 хилядарки. Обиколили задблоковото пространство и тамън да си тръгнат и бам - пред домоуправителя каца найлонова торбичка на "Фантастико" с обелки от диня и разни други украси. Хилим се. Тоя човек е бил голям карък. Ивето се включва. Тя живее с баща си в Младост 3 или 4, не помня. Както и да е. Вървели си двамцата преди време и баща и почнал да я тика да върви по-бързичко напред и да не гледа встрани. Ама пусто женско любопитство, трае ли?! Сред игликите, дето някоя бабичка си гледа  2-3 изящно разстлани използвани дамски превръзки. Натюрморт. Класически. Нашенски. Тук и на мен ми стана гнусно, дето все пак съм жена. Взехме да анализираме. Значи, тая мацка е излязла от тоалетната с превръзката, отишла е до балкона и без капчица свян я е засилила. И това няколко пъти през деня. Представям си само как се носят по въздуха като изящни пеперуди. На простотията,обаче. Почивката ни е на привършване, но все пак не може да минем без шедьовър. Пак Ивето разказва. Прането изпрано, простряно на балкончето. Таткото доволен, че ще има чисти ризи за работа. Ивето събира прането, за да го изглади. И изненада- кисело, вкиснало зеленце по новите ризи, разпръснато по дрехите на парченца и листенца, с комплиментите на Добрите съседи. Култово изпълнение. Иде ти да ги напсуваш поне до пето коляно. Та така. Разделяме се с момичетата до следващата почивка след няколко часа. Докато изкачвам стълбите си мисля, че да живеем е просто, но не винаги чисто. Случайността да завали боклук и над вас не е за подценяване. Отваряйте чадърите, другарчета!

Мама

Мила майчице, добричка,
Цвете нося ти в ръчичка.
Искам да си жива, здрава,
Господ сили да ти дава.

За твоята усмивка сладка,
стихче пиша на тетрадка.
Пет думички да кажа мога само
Благодаря ти,мила моя мамо!

Сам

Тръгваш си, ще бъда сам,
по-сам от дъжд през януари.
Утеха нямам, сън не знам.
Скръб зениците ми пари.

Нощем ще шептят косите ти
и очите ти до кръв ще ме болят
оглупели ще си тръгват дните ми,
без твоя смях ще се стопят

и изгреви и залези загубени
ще се влачи само споменът нерад..
на любовта в прегръдките погубени
аз няма да открия път назад.

Тръгваш си, ще бъда просто сам.
и сам ще си отиде януари.
за твоята любов аз дъжд не знам,
не ще вали, а само ще ме пари.

Теодор Рафаилов