сряда, 16 март 2016 г.

Воденицата

Юли. Горещо е и на сянка. Пътуваме към вилата ни извън града. Климатикът се развали и в колата е пещ, въпреки четирите отворени прозореца. Горещият вятър роши косите ми и бучи с все сила в ушите ми. Вилата ни вече е наблизо и си отдъхвам при мисълта за свежия въздух там и дебелата сянка под голямата череша на дядо. Пътят криволичи пред нас като ужасно дълга змия, излязла на припек да сгрее люспестото си студено тяло под жарките слънчеви лъчи. След няколко километра влизаме в последното село преди нашето. Повечето къщи са изоставени и полуразрушени от времето, вятъра и дъжда. Други все още се крепят на старите си греди като старци с дървени бастуни. Малките улички са празни и тихи. Тати решава да спрем за малко, че колата почнала да прегрява. Отбиваме и спираме в една уличка с много дървета от двете страни. Две възрастни жени стоят пред входната врата на малка къща и разговарят. Ние поздравяваме, както е обичаят. Мама се сеща, че сме забравили да купим хляб от София, а в селцето, където е нашата вила няма магазин. Решаваме да попитаме жените дали в селото можем да намерим хляб. Двете баби са много любезни, но за съжаление и в тяхното село няма магазин, от който да купим хляб. Едната жена е по-приказлива и ме вика по-близо до нея. Разказва ни, че преди много години, когато била съвсем малко момиче, в края на селото, до реката, имало стара воденица. Хората от селото мелели на нея зърно за брашно и после печали хляб с хрупкава коричка. Из цялото село се носело ухание на вкусен топъл хляб. Деца тичали навред по малките улички и зиме, и лете. Имало живот. А сега... Бабата тъжно навежда глава и ме погалва по косата.
- Сега, пиленце- продължава тя- Такъв стана светът, че не само воденицата замря и запустя, а и децата си тръгнаха. Веселата глъчка я няма. Животът сякаш си отиде от селото. Виж ни нас! Стари, стари, престарели. Едвам кретаме, подпрени на бастуните. Чакаме само лятото, да дойдат внуците, та малко радост да усетим. Ама и те пораснаха и кой отиде в чужбина, кой работи в големия град. Семейства имат. Не им е до старите баби. Трудно и тежко ни е чедо така сами в тоя пущинак. Да вземе да дойде време по-добро. Да се върнат децата ни, да се върне и животът тук. Кой знае, па може и воденицата да пропее някой ден!
Бабата замълча, а виждам как и мама се понатъжи от думите и. Другата жена махна с ръка и рече:
- Ох, Марийо, Марийо, остави ти тез приказки. Каквото било-било, нищо няма да се върне. А воденицата ще остане само мил спомен за нас, додето сме живи. Я по-добре, донеси от хляба, дето пече сутринта, та да услужиш на момичето!
Леля Мария, както после я наричаше мама, се плесна по-челото и се засмя.
- Ама и аз, чедо, стара баба съм, чедо, залисах се в мечти. Знаеш, на човека душицата не старее и от мечти се храни! Чакай, ела с мене. Топъл хляб ще ти дам за децата да имаш!
Влизаме в малка, чиста къщичка. Мама не спира да благодари на баба Мария за услугата и се опитва да и даде пари. Ама тя маха с ръка и се сърди. За хляба на децата, как пари ще взима! Мама я целува по бузата и се просълзява.
- Хайде, чедо, вървете, че виж как слънцето пече, да не слънчасат децата! Живи да сте и добре да си прекарате неделята!
Взимаме си довиждане и потегляме към вилата. Мама разказва на тати за случилото се и си личи, че е много щастлива. А в колата ухае на пресен хляб. С брат ми се нахвърляме да го изядем , но мама ни дава само по малко да си отчупим, че да ни остане за вечерта. Друг такъв хляб няма да намерим. Права е. Винаги е права.
Вечер е. Прохладна и звездна. Толкова много звезди са ни зяпнали от небето. Вечеряме навън, под дядовото любимо дърво. В огнището пукат съчки за жарава, ще правим любимата ни скара. Хлябът още ухае прекрасно. Мама казва, че това е така, защото е омесен от добри ръце и с добро сърце. Нощта настъпва бавно, а листата на черешата нашепват приказки за лека нощ.