Един продавач на мечти

Отдавна Малкият Принц напусна Земята и отиде при своето цвете на малката своя планета. Далеч, много далеч.Оттогава има много тъжни деца по света. Има ги и в Америка, и в Англия, в Русия и в Африка. По цялото земно кълбо. Често мисля за тях и за тъгата, която плува в очите им. Капки вода. И аз съм тъжна понякога. Натъжавам се, когато мама е болна или когато тати е далеч. Тъжно ми е когато съм сама и когато е тъмно у дома.  Мама знае и винаги включва лампите щом навън падне здрач. Запалва и свещи за дядо, за да му е светло в рая, където е сега. Говори ми. Понякога се смее с мен. Тогава вкъщи става още по-светло и аз съм щастлива. Имам си всичко, което ми е нужно. Само кучето ми липсва. Искам да имам приятел у дома.. с четири лапи. За това мечтая. Всеки трябва да има мечти, защото мечтите са полезни като витамините и особено за децата. Така казва мама, когато види, че съм натъжена и унила. Мечтите са лекарство, хем сладко, хем чудотворно. Изписва се без рецепта, но няма да го намерите в аптеката. То се продава от  специални хора и по специален начин. Пари няма да са Ви необходими. Това е тайна.Най- голямата тайна. Всички онези деца, които са тъжни, защото нямат с какво да се хранят или защото са сами, дори и онези, които имат всички материални неща, които искат съвременните деца, но родителите им са твърде заети  за да се пързалят с тях или да направят заедно смешен снежен човек, всички деца имат нужда от него, от продавача на мечти. Мама често говори за него и за чудесата, които създава. Тя наистина вярва, че той съществува. Когато я питам , дали го е виждала, тя отговаря, че го среща всеки ден и се учудва на въпроса ми. Тя е една непоправима мечтателка. Мечтае за какво ли не! Мечтае с брат ми станем добри и умни хора, мечтае баба да не е толкова тъжна, мечтае тати да е по-често у дома. Мечтае да живеем на брега на морето и сутрин да посреща изгрева, а вечер да си почива сред залеза с чаша ароматно вино. Ние живеем на шестия етаж в панелен блок, но тя не спира да мечтае, че някой ден ще се събужда с шума на вълните. Казвам Ви, тя е непоправим мечтател. Има толкова много мечти и когато говори за тях лицето и засиява, а очите и искрят. Обичам да я виждам такава. Сияеща. Тя се смее, смея се и аз и вече виждам морето и нашата малка къща на брега. Слънце и море. Кучето, което ближе с обич ръцете ми. Смея се. И аз. Моята мама. Моят продавач на мечти. Пари не ви трябват, трябва ви само голямо сърце и безкрайна любов. Шшшшт, тихо, това е тайна, най-голямата тайна.

Частици живот

Всеки човек , преминал осъзнато през живота ни , оставя  своя характерна, уникална следа, спомен, който докато сме живи свързваме само с него и с никой друг.Може да е всичко- аромат на парфюм, цветя или някаква храна, жест, поглед, песен, място, конкретен момент и какво ли още не. Ето, да кажем аз. Чувам отнякъде песен на Металика и в съзнанието ми моментално изниква   човекът, който се появява винаги  щом чуя тяхна песен. Същото е и с морковите. Двете неща свързвам с първата ми голяма ученическа  любов. Някакви моментни изживявания се запечатват трайно в съзнанието ни и колкото и години да отминат, колкото и събития да ни се случат, споменът за конкретния човек остава свързан точно с това изживяване, точно с този момент или точно този аромат, дори и когато не сме се срещали  с него от десет или  двадесет години.
Една друга моя любов наблюдавах в състезание по плуване преди има-няма  двадесет години. Не съм го виждала от дълго време, но дори и в спортните репортажи,  ако се появи някой плувец, аз винаги се сещам за това момче. Следващият.. не си заслужава вниманието. Просто, след него, не обичам да минавам през спирката на "Плиска".
Тази приумица за ароматите, спомените и картините, съхранявани от съзнанието ни, важи не само за любовните приключения. Приятелите, те също жигосват душата ни. Някои от тях болезнено. Един от тях аз няма да срещна никога вече.Тя остави обаче най-силното усещане.. За нея душата ми е нарисувала картина от светлина. За нея има и цвят, и звук, и аромат..на ягоди .. през юни. Само най-близките на сърцето ни хора оставят такъв отпечатък в душата ни. Реалистичен, нещо като съвременното 3-4 или 5D пресъздаване. Баща ми и музиката от "Аризонска мечта", мирисът на неговите пържени картофи щом отваря вратата на стаята ми с думите "Ленич, хайде на вечеря..." Баба ми и сиропът от вишни, дядо ми и мартениците в последната ни среща. Другата ми баба и хрупкав сладкиш със сладко от шипки, дядо Любен и зелените клони, опрени в прозореца. Дъжд. И цвят. И той. Тогава и сега. Влакове, перони, гари. Студена супа от леща и сковани в лед калдъръми. Някаква китара. И преди, и сега. Ушите ме болят от музика. Коленичил за прошка в калта. Аз и голямата бяла рокля през май. Синеокият и пъстрооката събудиха нощта и родиха моя ден. Оттогава не спя. Само притварям очи, за да виждам по-добре светлината, притихвам, за да чувам любовта ти и вдишвам на големи глътки живот с аромат на смокини и слънце през август.

Предпразнично

Имам десетина лева и ментови бонбони в джоба. Няколко смачкани билета, които ми опъват нервите, понеже все ги бъркам с добре забравени банкноти, ключове от вкъщи и служебната карта, чиято връзка крайно небрежно е провиснала през джоба на палтото ми. Не се качвам на първия пристигнал влак на метрото, не защото е претъпкано или защото си изпуснах шала на ескалатора, а защото реших, че просто този влак не ми харесва. Без причина. 8,29 ч. Въртя се на перона с ръце в джобовете.Имам три минути до следващия влак, три минути, за да повярвам отново в Коледа. А беше време, спомням си, когато с разтуптяно сърце и искри в очите, чаках да се позвъни на вратата и щом отворя да зърна шейничката ни, отрупана с подаръци и сняг. Как го правеха нашите, направо им се възхищавам. Майка ми и до днес обича да изпипва всичко. Истината е в детайла, съвършенството също. Помня как сърцето ми преливаше от чиста радост и всичко около мен беше ярко и живо- и цветовете, и думите, и музиката, и хората. Татко беше жив. Содената питка и монета за здраве. Печен боб и сарми с лозови листа. Небето се отваря за чистите души. Мирис на тамян и портокали. Обичах и се молех. Молех се по детски никога да не спирам да обичам живота. Молех се да позная любовта си щом я срещна из път, молех се никой никога да не си тръгва от живота ми. Угаснаха свещите и по шейната снегът се стопи.Чувам свистенето на влака в тунела. Стискам ключовете в джоба и затварям очи. И ето го татко, усмихнат, слага монетата в питката и ми налива чаша червено вино.. за празника. Той още вярва в мен, защо аз спрях да вярвам в себе си?! Загубвам си душата в празен плик с пари, които нямам. Лутам се в мрака, в тунела на собственото си безверие. А помня, че  навън бе светло, толкова светло, че очите болят от светлина. Светло е и у дома при децата, и при майка ми е светло. Долавям аромата на кафе и палачинки. Виждам усмихнатите им лица и надеждата в очите им. Виждам обич и добрина. Виждам и теб, любов. Помниш ли кога се срещнахме? Помниш ли влака и премръзналите ми ръце на гарата? Аз помня синьото в очите и топлината в дланите ти. Спомням си и не искам да те загубя в мрака, Искам те още..колкото ни е отредено и докато не спре сърцето ми. По дяволите влакът и този тунел! Хвърлям билета на релсите и се затичвам по ескалатора нагоре. Свистене. " Внимание, вратите се затварят..." Не се обръщам. Мятам небрежно шала и излизам на светло. Мирише на варена царевица. Един беден човек, усмихнат свири някаква стара мелодия на раздрънкан акордеон. Прегърнали се момичета и момчета прехвръкват около мен. Една баба крещи по дядото си, че е забравил зелето..И ти..в навалицата. Видял си ме и чакаш да те видя аз. Купил си елхичка и цвете за мен. Знаел си, че няма да се кача на влака, че ще се върна, щом намеря себе си и Коледата. Нашата Коледа, със слънце, без сняг.

История с пантофи

Някога мама не обичала да носи пантофи. Вечно боса ходила лятото, а през зимата по чорапки. Баба й се сърдела и повтаряла да си сложи пантофите, за да не настине, а и да не си цапа чорапките. Все повтаряла баба, а мама все забравяла за пустите пантофи. Минали години и мама пораснала. Станала студентка и на една екскурзия през зимата се запознала с тати. Много се обичали и често си разменяли подаръци, не само по празници, а просто така, защото били щастливи, че са заедно. Една година, някъде преди Коледа, двамата се разхождали по магазините, за да избират подаръци за родителите си. Валял сняг на големи"парцали" и било много студено. Тати държал мама за ръка, защото нямала ръкавици и ръцете и били премръзнали. Тати казва, че топлината от неговата ръка стоплила ръката на мама, защото била магическа и идвала право от сърцето му. Когато ми разказваха тази история мама му се усмихваше с една леко тъжна усмивка и го гледаше нежно. Разказваха, че когато обикаляли из един магазин и мама избирала подарък за баба, тати тайно се отдалечил от нея, Искал да и купи  нещо, без тя да разбере. После се срещнали и той и подарил .. пантофи. Дори  вече пораснала, мама все така си ходела боса изкъщи. Онази година зимата била много студена, затова и тати решил да и вземе красиви и топли пантофи. Но вместо да се зарадва, мама се ядосала и се скарала на тати, че и купува такива неща. Пантофите били за бабите и лелите, които само си стоят вкъщи пред телевизора и печката, а тя искала тати да я обича и да я смята за хубава, а не да иска да е само домакиня, Мама се натъжила. Тати се натъжил също и върнал пантофите. Тръгнали си от магазина и не си говорили дълго, но тати пак държал ръката на мама, за да не и бъде студено. Вървели из града, а снегът валял ли, валял. Приличали на ходещи снежни човеци. Тогава тати помолил мама да се ожени за него и  обещал никога да не и подарява пантофи. Засмяла се мама и приела, но само при това условие. Минавали Коледа след Коледа, родили сме се и ние с брат ми, но мама така и не получила повече пантофи за подарък. Вкъщи ходи боса, само понякога слага едни джапанки, когато мие или простира . Когато дойде зимата и стане студено на балкона при печката, на която готви, мама се шегува с тати, че не я обича и че едни пантофи не иска да и купи да не и е студено на краката. Той категорично отказва и отговаря, че няма да наруши обещанието, което е дал. Смеят се. Мама пък ми се скарва, че ходя боса, а е студено и си цапам белите чорапи, които ми е купила вчера. Аз често забравям да си слагам пантофите, но тя винаги ги намира и ми ги донася, за да ми е топло и да не се разболявам. Така прави и с брат ми, който също ги забравя, ту под масата, ту под леглото. Тя се навежда, намира ги и ни ги носи. Казва, че го прави, защото ни обича. Тати я наблюдава и клати глава. Казва, че пантофите са го събрали с нея и и припомня как му се е накарала в онази далечна зимна приказка. Това си е тяхната пантофена приказка, която ги кара да се смеят и им напомня за магията на топлината в дланите и любовта в сърцата.

Happy birthday ( преди 39)

Загубил си лилави хризантеми..
Виж, вятър гони те по калните петна.
Не чуват- глухи са и неми,
прелитащите есенни листа.

Забравил си подаръка за мен-
затова събираш лунните следи.
Разкъса се нощта и почва ден,
естествено,че днес ще завали.

Но виждам как нагазваш в локвите,
и с риска на откраднати цветя,
отчупваш от луната толкова,
колкото е рекла любовта.

Ноември

Ноември- без дъжд и мъгли,
ноември- с вятър и крехки слани.
Загубих се в порой цветове,
заля ме слънце и чисто небе.

А твоите сини очи са следите
на моето вярващо утре, защото все пак те обичам
и на всеки кошмар без страх се обричам
за теб!

Безпощадна е всяка река,
щом танцува дъждът по ръцете й,
а аз се преливам в полята
от ръж и синьо сива нега.
И преди и сега, и завинаги
пак ни пресреща нощта.
Откъсни ми звук от душата й
и тънък лъч полутъмна луна.
Донеси ми смеха на морето
и плача на тъжна звезда,
обичай очите ми- пъстрите
и снежинките в мойте коси,
докато дишам- обичай ме.
Сега е ноември и не вали.

Из един особено скапан ден

Днес ми е един от онези дни, както се казва, в които нищо не върви. Ама не само, че нищо не върви както трябва, ами направо стремглаво се е засилило към пропастта. Едно , че съм спала на пресекулки някъде около час между 5 и 6 сутринта и благодарение на безсънието, и двете уискита снощи, в главата ми се извършва бясна щурмова атака на разлютени спартанци. Друго, че такива тягостни мисли са ме завладели в последните дни, че на моменти цялото ми съществуване изглежда напълно лишено от какъвто и да било смисъл. Наближавам 40-те, а нямам нищо зад себе си, Като гледам каква ми е перспективата, не очаквам особени промени. Това, като погледнем нещата в професионален и съответно финансов план. Почнала съм да се самоанализирам в последно време. Но както и да го въртя, както и да се премислям, разбирам как нищичко не съм постигнала, освен, разбира се че родих двете си прекрасни деца и спрямо силите си се опитвам да ги отгледам. Но не смятам тях за постижение, по-скоро те са единственото ми щастие. Около мен хората изглеждат някак стабилни - със стабилни разбирания, стабилни чувства, стабилни взаимоотношения и стабилно финансово положение. Аз не притежавам нито грам от тази стабилност, най-малкото що се касае за финансите. Почти на 40, а даже и дебитна  карта нямам. Взаимоотношенията ми с банките се свеждат до проклетите зелени бележки. Тук, вярвам всеки българин ще разбере за какво говоря. Едвам изкарваме месеца, особено след 20-то число. Броя стотинки, смятам всеки разход, лишаваме се. Ето това най-много ме тормози. Каквото и да поискат децата, ние вечно отказваме, отлагаме отново и отново за следващия месец. Скалъпвам някак един път годишно да отделя пари за някакви що-годе по-читави маратонки, някоя блузка и дънки от разпродажбите и толкоз. Дотам. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Знам колко много страдащи хора има и у нас и по целия свят, ясно ми е, че те са в пъти по-зле от мен и наистина нямам право да се жалвам. Яд ме е обаче на факта, че в нашата държава, хората, които се стремят да постигнат нещо, не се навират на очи, не досаждат с присъствие и не мрънкат за щяло и нещяло, винаги са и ще бъдат задушавани, винаги ще бъдат използвани, за сметка на някой прост, селски хитрец. Не мога да приема такава реалност, в която човек със знания, умения и възможности бива смачкан, за да възтържествува простотията на бедния духом лакей. Какви епитети само ми хрумват за него! В последните години забелязвам и как се променят хората около мен, познати, приятели, колеги. Хората притежават една удивителна способност и тя е да се приспособяват към всяка промяна, било и тя нежелана и неодобрявана. Свиваме рамене и продължаваме да слугуваме на същия онзи селски плиткоумен хитрец, който възбуден мята жадни погледи към постигнатото от нас. Обират ни, ограбват ни, а ние свиваме отново и отново рамене и продължаваме да се влачим след лакеите, барем закачим някоя троха от това, което сами сме постигнали. И какво излиза накрая, че оня селският простак е по-начетен, по-мислещ, по-можещ от теб или от мен. И той винаги ще живее добре, а ние ще скалъпваме положението си, ще броим стотинките, ще се чудим с какво да облечем и обуем децата си, а той ще ни маха отстрани и ще ни се надсмива. Нищо, че е прост, а ние имаме култура и интелект. Това вече не се котира. Изпростяването на нацията е любимият ми ход на Простака. Най- точният ход. Шах и Мат. Няма интелигенция, няма мислещи хора, няма култура, няма естетика и морал. Ще строим магистрали...за овце.  Приспособяването, всъщност ни обезличава и продължим ли така, спрем ли да се бунтуваме срещу несправедливостта ще станем част от стадото, което върви след свирката на Простака. Пък било то и по магистралата.