понеделник, 9 ноември 2015 г.

Из един особено скапан ден

Днес ми е един от онези дни, както се казва, в които нищо не върви. Ама не само, че нищо не върви както трябва, ами направо стремглаво се е засилило към пропастта. Едно , че съм спала на пресекулки някъде около час между 5 и 6 сутринта и благодарение на безсънието, и двете уискита снощи, в главата ми се извършва бясна щурмова атака на разлютени спартанци. Друго, че такива тягостни мисли са ме завладели в последните дни, че на моменти цялото ми съществуване изглежда напълно лишено от какъвто и да било смисъл. Наближавам 40-те, а нямам нищо зад себе си, Като гледам каква ми е перспективата, не очаквам особени промени. Това, като погледнем нещата в професионален и съответно финансов план. Почнала съм да се самоанализирам в последно време. Но както и да го въртя, както и да се премислям, разбирам как нищичко не съм постигнала, освен, разбира се че родих двете си прекрасни деца и спрямо силите си се опитвам да ги отгледам. Но не смятам тях за постижение, по-скоро те са единственото ми щастие. Около мен хората изглеждат някак стабилни - със стабилни разбирания, стабилни чувства, стабилни взаимоотношения и стабилно финансово положение. Аз не притежавам нито грам от тази стабилност, най-малкото що се касае за финансите. Почти на 40, а даже и дебитна  карта нямам. Взаимоотношенията ми с банките се свеждат до проклетите зелени бележки. Тук, вярвам всеки българин ще разбере за какво говоря. Едвам изкарваме месеца, особено след 20-то число. Броя стотинки, смятам всеки разход, лишаваме се. Ето това най-много ме тормози. Каквото и да поискат децата, ние вечно отказваме, отлагаме отново и отново за следващия месец. Скалъпвам някак един път годишно да отделя пари за някакви що-годе по-читави маратонки, някоя блузка и дънки от разпродажбите и толкоз. Дотам. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Знам колко много страдащи хора има и у нас и по целия свят, ясно ми е, че те са в пъти по-зле от мен и наистина нямам право да се жалвам. Яд ме е обаче на факта, че в нашата държава, хората, които се стремят да постигнат нещо, не се навират на очи, не досаждат с присъствие и не мрънкат за щяло и нещяло, винаги са и ще бъдат задушавани, винаги ще бъдат използвани, за сметка на някой прост, селски хитрец. Не мога да приема такава реалност, в която човек със знания, умения и възможности бива смачкан, за да възтържествува простотията на бедния духом лакей. Какви епитети само ми хрумват за него! В последните години забелязвам и как се променят хората около мен, познати, приятели, колеги. Хората притежават една удивителна способност и тя е да се приспособяват към всяка промяна, било и тя нежелана и неодобрявана. Свиваме рамене и продължаваме да слугуваме на същия онзи селски плиткоумен хитрец, който възбуден мята жадни погледи към постигнатото от нас. Обират ни, ограбват ни, а ние свиваме отново и отново рамене и продължаваме да се влачим след лакеите, барем закачим някоя троха от това, което сами сме постигнали. И какво излиза накрая, че оня селският простак е по-начетен, по-мислещ, по-можещ от теб или от мен. И той винаги ще живее добре, а ние ще скалъпваме положението си, ще броим стотинките, ще се чудим с какво да облечем и обуем децата си, а той ще ни маха отстрани и ще ни се надсмива. Нищо, че е прост, а ние имаме култура и интелект. Това вече не се котира. Изпростяването на нацията е любимият ми ход на Простака. Най- точният ход. Шах и Мат. Няма интелигенция, няма мислещи хора, няма култура, няма естетика и морал. Ще строим магистрали...за овце.  Приспособяването, всъщност ни обезличава и продължим ли така, спрем ли да се бунтуваме срещу несправедливостта ще станем част от стадото, което върви след свирката на Простака. Пък било то и по магистралата.