Ножица за време

Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха, и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър. Сама , само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо не наред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, клокочи гъста мътна вода. Светофарът пищи, някаква жена крещи по телефона, мъж с уморен поглед и сив каскет разсеяно чете вестник на спирката. Вестникът е от вчера. Останали са пет елхи. Вятърът ги блъска, те са изморени и едва стоят изправени на своите криви кръстачки с ръждясали къси пирони в тях, Сякаш стройни, млади робини....за продан. Боже! Мислите ми по светли празници често са твърде тъмни, с изкривени лица и смръщени чела. Усмихвам се при една за горещо кафе и тънка цигара. Двете с зелената еличка-робиня хващаме гратис автобуса до последната спирка. Пръстите ми са набодени и изтръпнали от острите иглички. Дръвчето си отмъщава за страданието. И с право. Набутваме се в тесния асансьор като леко прегъвам няколко по-смели клончета, скриваме хартиения плик между саксиите на полуетажа и с въздишка на облекчение завъртам ключа. Кучето върти дупето и души още мокрите светли иглички. Децата се прозяват и бъркат някакъв стар корнфлейкс. Надиплям сребърни гирлянди около нежното стебло. Имаме куфар с бляскави играчки. Едно малко ангелче е изпаднало на дъното на шкафа, крилцата му са в прах. Издухвам го, кучето киха. Отвсякъде влиза миризма на зеле. Време е за кафе. Утрото се изпарява от стъклата, денят скоро ще заблести. Чушките и бобът са опечени, питката ще правя след залез, когато той се прибере. Искам да си сипя чаша вино, но е твърде рано, децата ще ме сметнат за непоправим алкохолик. Телефонът вибрира в задния ми джоб. Обажда се, за да ми каже, че е тръгнал и да пита за елхата. Тя е добре, настанила съм я на светло, наконтила съм я и може би ще ми се прости. Може би. Пуша. Димът е тежък и плътен, като платно от спомени. За Коледа никога не си поръчвам подарък, но тази година един подарък ми е нужен до болка. И ето, пиша наум писмо до Добрия старец или повече до Бог. Искам ножица. Голяма и остра, добре наточена и със здрави дръжки. Ножица за време. Ножица, с която да отрежа всяко парче пропиляно време, всяко време на болка, на тъга и гняв. Време, което не искам в моята лента живот, време, от което ме е боляло, време, в което някого го е боляло, време от скръб и смърт, време от от гняв, от ярост, от безумие, от крясъци, от счупени чаши, от затръшнати врати, от заключени решетки, време от загубена любов, от премълчана обич, време от спестени усмивки, от разделени ръце и тела, време от горчиви до изтръпване сълзи в очите на майка ми, времето от кошмара на баща ми. Искам ножица, за да изрежа всичко страшно, мрачно и зло от тънката лента на дните ни. Ще я държа здраво и внимателно ще отделям ненужните кадри с точно отмерено движение на острието. Ще изгоря ненужната лента, за да остане само това, което е трябвало да бъде. Ще изгоря до пепел болката, ще изгоря сълзите и смъртта, ще унищожа страданието и черните баири на скръбта. Ножицата ще плъзне безмилостното си острие по всяка горчива сцена, по всеки ненужен миг време на болка и страх, на обида, смърт и тъга. И лентата ще остане все така цяла, но вече по-светла и гладка, като скрита ледена пързалка в сребърно утро, където лъчите на младото слънце чертаят отвеси от светлина и цвят.
Цигарата е угаснала, димът е изчезнал. Трептят крила на спомени и тънки надежди. Денят си отива. Време е за питката. Кучето лае, става течение. Елхата бодро размърдва клончета. Трепкат шарени светлини. Отвсякъде се носи аромат на прясно изпечен хляб. Един мъж влиза у дома с усмивка и бутилка вино. Оставям ножицата. Този миг време ще си го запазя. Има  кадри, които трябва да останат, за да не боли толкова от други.

Да изживееш "Обратен ефект"

Да живееш в "Обратен ефект" е изпитание за крехката ми нервна система, която напук на мен обаче се оказа бая държелива. Изпитание е когато - уморен си и ти се спи след някакъв ужасно гаден ден, убиваш за възглавница и малко празно място. Тогава обаче, той настойчиво ти обяснява, че точно ей сега трябва да чуеш новото му творение и не само ей така да го чуеш, ами дълбоко и всестранно да го анализираш, а после и да го оцениш. Ама не там само с " Аууу, супер е!" или недай си Боже, "Не ми харесва!". Нееееее! Трябва аргументирано да се обосновеш, да посочиш конкретни моменти в произведението, които доказват тезата ти по недвусмислен начин. Мони много ми вярва, не знам защо. Чувала съм била, усещала съм била. То, аз съм една тотална музикална издънка, ама това е една друга тема. Та, като имам такава вечер, няма отърване. Сипвам си нещо за пиене и почвам да слушам с моите всечуващи музикални ушаци. Така понякога откарваме до сутринта. После не ме питайте как се ходи на работа и как се оправям с децата. Това е хубавата част на изпитанието обаче. Има и друга, дето не е толкова приятна. Ето тази. Него вечно го няма- петък, събота, неделя, а когато е вкъщи през седмицата, той вечно е зает с планиране я на следващи събития, я нещо там да си мисли и да си натворява. Почва да ти писва основната ти комуникация да е с печката, мивката и парцала. Ще ти се и ти да се оплачеш, да позлословиш по адрес на някой досадно дразнещ колега, ще ти се някой да те чуе, да те изслуша. Той не че не те разбира, ама тия неща са му чужди и далечни. Изслушва те понякога де, понякога даже е и на твоя страна, ама по-често ти е контра. В един миг почва да ти се струва, че си най-чуждият му човек, най-досадният, най-нежеланият. В крайна сметка той те вижда все с домашните пантофи, а не с обувки на фин ток. А много токчета се разхождат около него, докато ти съботно-неделно се чекнеш с битовия си фитнес. И почва едно такова да ти присяда и да ти нагарча, да ти домъчнява, да не искаш да е така. Спомняш си нощите преди. Задимените клубове, музиката, смеха. И ти се иска да хвърлиш парцала, да теглиш една майна на всички тенджери и тигани, да си обуеш скъсаните дънки, да сложиш едно червило и да хукнеш след него. После се сещаш, че няма кой да приготви вечерята или да изведе кучето, или да изглади прането. И тогава се усещаш уморена, без желание за нищо, освен за някой парализиращо трогващ филм в полунощ. Понякога се хващаш, че вече мразиш тази група, която някога обичаше с цялото си сърце, която те изпълваше с живот, която те разсмиваше, с която прекарваше нощите в размисли за живота и света. Обзема те неописуемото желание да избягаш от спомените, защото от тях те боли. Захлупваш се с възглавницата през глава и ревеш ли, цвилиш ли и ти не знаеш. Боли те от самотата чак до кокал. Заспиваш от умора и отчаяние. Той се връща.Уморен от хиляда километра шофиране, недоспал и прегракнал. Понякога излизате да вечеряте навън, но той повече гледа в телевизора в ъгъла, отколкото в очите ти. Прозява се, не си яде салатата, а бирата му е наполовина. Ти вече си на втората ракия, въртиш се, пушиш, без да ти се пуши и финално искаш сметката. Той вече не разказва за концертите, защото знае, че те дразни. Ти наистина се дразниш и мислено си оскубала до последен кичур всички префърцунени и нахакани хлапачки, дето небрежно се фотографират с него. Не помниш кога двамата се снимахте заедно за последен път. И пак посягаш към възглавницата, и пак почваш да хлипаш, и пак заспиваш в самотата си.
Обаче идва и една такава вечер, след всичките вечери, посветени на тиганите, когато ненадейно ти хрумва да зарежеш децата сами да се оправят с мусаката, набутваш се в банята, обличаш най-тесния панталон от гардероба, слагаш полу-вечерен грим и високи ботуши. Мяташ се на единственото такси и след минути се озоваваш в претъпкан с усмихнати хора малък клуб, някъде в сърцето на София. Озърташ се, въртиш се и тогава звънва телефона. Той. Пита как си, децата? "Аааа, ти къде си, бе момиче? Тая песен и аз я чувам!" Идва да те посрещне в навалицата и после се шмугвате в малка студена стаичка, отстрани на сцената. Той ти се радва, ти се хилиш като зелка, със "з", не с "л", щото тая вечер ти лелка не си. Питиетата са в ход, настроението и то. Групата се е събрала и следва поредица от пиперливи лафове. Наздравици. Смях. Както преди. И музика, много музика. Той свири и ти намига. Смееш се и пушиш с кеф. Няма място на дансинга. Нищо, някой друг път. Тая вечер не ти се реве. Естествено прекаляваш с питиетата.
Три сутринта. Ти стискаш ръката му в някакво такси. Прибирате се вкъщи. Заедно. Ти и барабанистът на "Обратен ефект". Тази нощ възглавницата е само мека и топла. Без следи от сълзи.

Жената, която не съм

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години.Дотук. За после-не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб. Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно- до мен, около мен, в мен. Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето(настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си,че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една  черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно. Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари. Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин по едно и също време той свири песента на Селин от Титаник. Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София, знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли. Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние..Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него- един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й. "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.
Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!
Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта..на някой бряг, на някой  светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава...има още време. Не много.

Учителко, любима...

Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх.

Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам, сълзи. От съня.

Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "Моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно и медни лъвчета. Падна ми се прекрасна учителка. Мила, спокойна, умна и справедлива. Класната на 1-ви "б". Не такава беше другарката на 1-ви "а". И двете имаха показалки, ама на тази на "а" клас изглеждаше хем по-дълга, хем по-дебела. Вероятно заради разказите на децата или заради синините по ръцете им. Големи са очите на страха, особено на детския. Спомням си как в едно голямо междучасие, Весела излезе в коридора щмъркайки, държеше се за главата. После дойде майка й, а още по-после и друга другарка стана класна на "А". Тя нямаше показалка. Но крилете вече бяха скършени. Новата учителка трябваше да ги лекува, за да могат някога отново да придобият смелостта за полет.

Другарят Петров. Зимата. Час първи. Йордан е хубаво момче, всички момичета го знаем. Още по-хубав е сега, когато косата му е малко по-дълга и пада загадъчно над клепачите. Кикотим се. "Клас, стани, клас,мирно!". Другарят Петров и ножицата. Меката коса на Данчо пада по паркета, а сълзите му по чина. Бузите му са червени от гняв. Него вече не го е страх, срам го е. Най-хубавото момче. Без криле.

В гимнзията. В една по-друга епоха. Епохално промяна няма. Е, не ни бият през пръстите и не ни режат косите за назидание. По-добре е, ама още във въздуха мирише на завист и злоба. Зелена и квакаща като крастава жаба. Наумила съм си, че съм литературно чудо. Шегувам се, разбира се. По това време четях много и много обичах да чета. Пишех, за себе си, за приятели, за цветята, за любовта, за сините очи на някого си. Пишех и се вълнувах. "Отговор на литературен въпрос" пишех както аз си знам и понеже госпожата и тя си знаеше, аз получавах "срамната" оценка две. Ама не ме беше срам. А брат ми се ожени за момичето, което обичаше, а не за пъпчивата дъщеря на госпожата по български. Съответно аз отнесох всички следващи от това своеволно действие негативи. Някаква отлична работа на някаква олимпиада изненадващо изчезна в дълбоките архиви на училището. Пропуснах националния кръг, защото не знаех, че трябва да отида. Тайната за това прегрешение госпожата пазеше дълбоко в просветлената си от литературата душа. Но един човек знаеше. Защото лошото, знаейки, че е лошо, понякога в бързането си стъпва накриво, преобръща плочката и си намокря крачолите. В този кратък "обзор", имената на действащите лица са сменени. Не защото ме е страх да ги назова, а защото, част от тях вече изобщо не си спомням, а други просто ми се ще да забравя.На някои съм простила, на други още не. Особено на другаря Петров, за дето отряза крилете на  Данчо. Едно име обаче няма да променя. Така, както не можем да променим факта, че корен трети от двадесет и седем е три, така и за мен не се променя фактът, че един човек застана зад мен, за да ме защити срещу една несправедливост. За мен не беше голяма работа, че са ме ощетили, че са ме излъгали, скривайки истината за някаква си награда от някаква си олимпиада. За него обаче е била. Моят учител по математика, Георги Коларов, който прекрасно добре разбираше, че от мен математик никога няма да стане, но ще стане нещо и той е донякъде отговорен това нещо да се случи. Отговорен за мойте криле. Те пораснаха, заради човеци като него, не заради даскали като следващата ми учителка по литература, която се хилеше като зелка, когато разбра, че ще кандидатствам филология, която така и не осъзна, че в поемата "Септември" на Гео, фрагментите изграждат емоция в картини. Експресионизъм.. Явно тази лъжица не беше за нейната уста, а моята тя ловко се опитваше да затвори с поредната двойка. Завърших. В дипломата ми, оценката по математика бе по-висока от тази по литература и да, приеха ме филология и ми беше кеф, и си летях.
Днес попаднах на един от тия, тъпите постове във фейса, в които трябва да тагнеш някого по някаква причина. В този се тагваха учители. Готините учители. И моята сладурана, и тя тагнала, учителката си по литература. Не защото не я бие с показалка през пръстите, а защото й пази крилете. За да полети тя сама някой ден.

Две краставици и шише ракия

Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка с треперещи старчески пръсти с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката младо момиче в електриков клин  мажеше с пръст по екрана на поучукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст с ягодово червило я гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка с хлътнали очи  и изпито слабо лице чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета. Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прищракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастербайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче се моли да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа. Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят. Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаще пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят,че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата, и студът дори. Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна за благодаря, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината. Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизат на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката,дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.
Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва  с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.
Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов..

От любовта ти

Той е повече твой,аз съм повече негова.
Минзухари в студени води.
В сините длани на хърбави гълъби
натрошил е умрели звезди.

Отдавна съм духнала свещите,
пазя само цветни платна,
в дъха на забързана зима
и в копчета снежна мъгла.

Коловози в неправилни улици-
Локви с очи на луна
разсипват се светли отблясъци
по моята жадна коса.

Дишам го, той ме преглъща
светът се смалява до нас.
някаква нощ зад прозореца
с някаква обич на глас.

Чудесата на метлата-Паячето

Марго отдавна спи. Отвън, закъснелият есенен дъжд  разстроен чука по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашля под  прозорците на сиропиталището и разхвърля студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлее по провисналите електрически кабели. Току хваща някой, засилва се и се удря в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събжда старата, проскубана метла. Тя изтръсква поовехтялата си пола и надниква зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзва по студения под и се скрива в близкия ъгъл. Крачетата му треперят от студа, а сърцето му е цялото страх. Метлата го погледжда строго, смръщва поизтънелите си вежди и изкашля шепа прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжава тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заеква объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркват крилца, попоглеждат наоколо и отново се предават на съня си. Дъждът навън се е укротил. Малки светли петънца полепват по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръща в златни пеперуди. Паячето се засрами още повече и сега и дума не смееше да обели. Метлата приглади сухите пръчки на дрехата си и промърмори под носа си:
- То, Вие, младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са малко досадни и понякога да дразнят, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана!
Паячето премигва с влажни очи и не знае, и недоумява какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е просто твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжава толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живее тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. - Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение зачака метлата да продължи.
Тя се изкашля отново, извърна поглед към прозореца и тихо взе да разказва.
- Не си мисли, че ти  говоря за злато, сребро и скъпоценности. Това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата златните крила на пеперудите се топят и се стичат в блестящи капчици. Стичат се, плъзгат се вътре през олющеното дърво и падат тихо на пода, изгубвайки безценния си блясък.
- Ти не си и разбрал! Че то как да разбереш! Тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори. А пък и знам ли те, може и да не можеш още да четеш. Мъничък ми се струваш. Тук малък приятелю живеят деца. Ама не са те като другите деца, които имат дом, обичат шоколад  и карат хубави колела. Тия са деца, които си нямат никого на на тоя свят. Изоставени и забравени са те, но блескат като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези техни очи, цял океан. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за  децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити, отчаяни. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат дом и шоколад, и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги.
Така говори метлата и гласът ѝ се се сече от сълзи. Жълти и тежки като есенните листа.
Паячето подсмърча, че досега то за такава мъка не бе чувало. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасва и светлината изчезва. Паякът трепери. Метлата стои до прозореца. Старите ѝ мътни очи са се впили в тъмнината. Тръпки лазят по сламките ѝ. Цялата е мокра от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън хрипти с болното си гърло. Силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стоварват на пода. Хиляди парченца прехвърлят блясъка си  едно на друго, докато цялата стая не се изпълва със светлина. Вятърът се втурва вътре, завърта светлината и я превърща в цвят. Пъстри едри светулки бръмчат и стопяват тишината на късната нощ. Падат по мокрия под, после отново се вдигат във въздуха  и разкъсват тъмнината в цвят. Паячето лови с очи цветната магия и усеща, че вече не е нито уплашен, нито толкова тъжен. Поглежда към прозореца. Метлата е там, изправена, потънала в цветове и отблясъци. Миг и всичко отново изчезва. Уличната лампа скръцва и мъждукащата ѝ светлина потъва в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- пита паячето
- Не зная, но май вече свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля че малко да. В началото. Госпожо метла, но Вие сте цялата в цвят.. Погледнете.
Метлата примижава и се оглежда в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепи на дървената рамка на прозореца.
- Ха! Ама аз наистина съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светкам, нали?- паячето кима в съгласие. - А пък ти, ти пак си си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици, тази, която най-много ти хареса. Паячето припълзява и се опира върху една млечно жълта клечка. Тя се скършва едва чуто от дрехата на метлата и в същия миг паячето изчезва с нея.
На сутринта малкият сив паяк отвори добрите си очи в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужи наблизо и любопитно си вре носа където хич не й е работа.
Раздрънканият будилник с радостен звън съобщава настъпването на новия ден. Марго разтърква очи и скача пъргаво от леглото. Облича се бързо и хуква надолу по стълбите. Време е за метене.

Джар не може да е болен

Тъмното, сънено се висеше по пердетата, като сиво-синя скъсана дрипа. Протегна се през студения корниз и с прозявка се спусна в чаршафите да си доспи. Поизмокреният вятър драскаше с неизрязаните си  нокти по стъклата и се опитваше да се вмъкне в стаята. Лампата светна. Тропаше се. Чинийки, вилички, лъжички. Замириса на кафе, лайка и препечени филийки със сирене.

Джар отвори очи. Някой в кухнята кашляше силно и продължително. Яна бе станала, без той да  усети. Чуваше мекия ѝ глас, а после суха кашлица отново задави думите ѝ. Джар изправи уши, протегна се и пропълзя изпод одеялото. Топлото хвръкна от леглото и се лепна по стените като дъвка. Те въздъхнаха от допира му и продължиха да спят.
Яна не се чувстваше добре. Освен кашлицата и хремата имаше и висока температура. Джар се огледа в очите ѝ. Натъжени и мътни от сълзи. Тя легна на дивана и включи телевизора. Той се сгуши в краката ѝ. Петичките ѝ бяха много студени. Джар приблжи муцунката си към тях , за да ги стопли с дъха си. Ръката ѝ го докосна по гръбчето. Студена. Той се сгуши под одеялото до нея. Не беше гладен. Беше твърде тъжен, за да закусва.
Двамата с Яна заспаха бързо Някой тихо угаси телевизора и голямата лампа. 

Когато отново отвори очи, тъмното го нямаше. Слънцето с усилие се опитваше да промъкне светлата си главица през барикадата от сиви смръщени облаци, но те твърдо заинатени не помръдваха дори и на лъч разстояние. Вятърът отегчено дремеше по клоните на зъзнещите брези. Бе му доскучало да гони листа и шапки и реши да се нацупи. Никой не му обърна внимание.
Джар лежеше до Яна. Ръцете ѝ се бяха затоплили, крачетата също. Той не смееше да помръдне. Страхуваше се, че ще я събуди. Майка ѝ влезе в стаята и донесе топъл чай и лекарства. Яна отвори очи и му се усмихна. Тя обичаше Джар да спи до нея. От неговата топлина се чувстваше добре- спокойна и защитена. Сънищата ѝ винаги бяха хубави щом малката му лапа бе на нейната възглавница. Тя знаеше, че той е необикновен, виждаше рошаво вълшебство в тъмните му очи. То подскачаше като бълха по гърба му и се криеше в шареното му ухо.
Денят бързо изгуби и малкото цвят, който имаше по това време на годината. Синкава мъгла плетеше влажни мрежи над града. Вечерта се плъзна по парапета, дръпна нацупения вятър за рядката брада и светна някак уличните лампи.
Температурата на Яна беше нормална. Супата ухаеше на прясна мащерка. Джар донесе една стара топка и шареното си въже. Поиграха си. Кашлицата утихна. Болестта се намръщи и се скри в килера на тъмно. Джар беше доволен. В очите на Яна отново затрептяха щастливи светлинки. Тя го прегърна и двамата се скриха под одеялото. Нощта трепна и угасна. Чуваше се само хъркането на Джар.
Когато след седмица Яна се прибра от урока си по музика, Джар лежеше в своето легло. Опита се да стане, но лапата го болеше и той седна на килима. Силна кашлица раздра гърлото му. В очите на Яна блеснаха сълзи. " Защо се натъжи тя? Чувствам се виновен, не може тя да плаче за мен! Аз съм добре! Някъде съм си ударил лапата, не е кой знае какво! А кашлицата.. ами ужасна е, но..". Той отново се задави. Усети, че му е трудно да стои и се върна в леглото. От нослето му се стичаха прозрачни струйки и очите го боляха. Яна говореше с някого по телефона. След минута дойде с голямо одеяло и купичка липов чай. Премести Джар на дивана и сложи главата си до неговата. Вечерта Джар отиде на лекар. Докторът го прегледа и написа някакви лекарства, които да взима. Погали ушите му, погледна го сериозно изпод големите си очила и  каза: " Джар не може да е болен, нали така Джар?! Спомням си, че ти си вълшебство, а вълшебствата не боледуват! Не им е позволено и не им се случва никога! Ако не вярваш на мен, ето, питай твоята Яна, да видим тя какво ще каже! Джар обърна очи към Яна. Тя се усмихваше, а по светлите и коси подскачаше някаква калинка. Калинката разпери крилца, хвръкна и кацна на ухото му. "Вълшебство- мислеше си Джар, Аз не зная какво е това, но щом Яна и докторът  казват така, може пък и да съм! А щом съм вълшебство, значи не мога да съм болен! Вълшебствата не боледуват! Заповед на доктора!

Вятърът с новата си прическа бързаше да се покаже пред оголелите брези. Тополите тайно му се присмиваха, а пък той се правеше, че не ги вижда и не чува какво си шушукат. " Винаги са били надменни, глупачки с наднормен ръст!" Той оправи перчема си и се хвърли в една купчина с листа. Джар изскочи от нея. Яна тичаше напред. Денят трептеше в цветове и светлина. Едно шарено вълшебство бръмчеше из въздуха и ронеше над земята прашинки любов.

Джар и първата среща

Когато я видя за първи път, една дебела калинка бе кацнала и спокойно се излежаваше на лявото ѝ ухо. Нослето ѝ се бръчкаше в опит да вдъхне аромата на топли кифлички, който натрапчиво се просмукваше във въздуха наоколо. Черната ѝ гладка козина блестеше при допира на първите  утринни лъчи. Тревите се поклащаха сънено, натежали от едрите капки слънчеви сълзи. Джар умираше от срам и се чудеше къде да се скрие. От седмица не бе влизал под душа и бялата му муцунка сега изглеждаше сива и мърлява. Погледна лапите си. Кални, от локвата, на която не можа да устои. Наведе още повече глава и отстъпи назад. Тогава усети дъха ѝ. Повдигна очи и срещна нейните. Големи и черни, като тъмни, непознати езера. Напомняха му за пеперуди с уморени крилa в нощ преди лятна буря. От смущение не му достигаше въздух и му се струваше,че ще падне в тревата. Тя го закачи с лапа и допря мокрото си носле до неговото. Сърцето му подскочи от вълнение. Трохи от непозната нежност боцкаха тялото му, сякаш стотици горещи мравки тупкаха по него с врелите си крачета. Тя отново закачи лапата му и бутна меката си муцунка под неговата. Джар изправи глава. От притеснение едното му ухо бе клюмнало. В тъмните му очи трептяха слънчеви стоножки. Той не знаеше какво да стори. Сърцето му биеше като пощурял барабан. Близна бързо и леко нослето ѝ и побягна към големия орех в далечния край на поляната. Очите на Калина се изпълниха със светлина. Тя кихна силно и побягна след него. Двамата прекараха следващите няколко часа в щура игра и нежни закачки. Уморени, по обед те легнаха на свежата трева под широката сянка на ореха. Слънцето  гледаше отвисоко и  изпращаше искрящи целувки. Те се сипеха по големите, меки листа на ореха, зеленото им ги улавяше, вдъхваше им от аромата на разцъфналата си пролет и ги спускаше като тънки, светли нишки нежност към земята. Джар и Калина ги улавяха с очи, а ако случайно пропуснеха някоя, тя сама се полепваше по нослетата им и ги караше да кихат. Малко вълшебство подскачаше по поляната. Криеше се в пъстрите глави на цветчетата и дърпаше кучетата за опашките. Денят се стопяваше в цвят и трепет. Джар и Калина стъпваха леко по  уморените треви.Залезът се разтапяше и озаряваше поляната с топлите си багри. Време беше да е прибират. Всеки в своя дом. Но някак не им се искаше да се разделят сега, не и преди нощта да изгрее с блясъка на своята диамантена прелест. Трепнаха първите звезди. Тревите утихнаха, а листата на ореха натежаха от сладкия аромат на настъпващата нощ. Джар гледаше Калина и броеше светулки в очите ѝ. Лапата му докосваше нейната. Тя бръчкаше носле  и свенливо притваряше красивите си очи. Един задъхан щурец притича през поляната, забързан за своя среднощен концерт. Небето кротко  разгърна тъмната си копринена дреха и милиарди сребристи мушици се понесоха в загадъчен танц над задрямалата поляна. Малкото вълшебство се плъзна по стеблото на ореха и ощипа Джар по носа. Калина целуна муцунката му и леко побутна с лапа неговата. Кихна и бавно тръгна към вкъщи. Джар гледаше как тя се отдалечава.Малка и нежна тя се стопяваше в тъмнината на пролетната нощ, а до него по стъпките ѝ достигаше аромата на спящи лалета. Щурецът засвири някаква стара мелодия. Луната широко се прозя и разля светлината си по зелените клони на дърветата. Джар тръгна към дома. Тази нощ малкото му кучешко сърце се научи да тупти с нов ритъм. Този на любовта. Размаха опашка и прескочи локвата.

Код 1_2_2_1

Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна  се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал. След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни текат като спукан водопровод. Дневен хороскоп. "Скорпион- късметът ви е някъде другаде, здраве, щастие, любов- всичко ви е на 6."Аха! Това е нечовешки тъпо! Не вярвам в хороскопи и всякакви там предсказания. Само гледането на кафе ми е вълнуваща загадка, останала ми  от детството. Когато бях малка, в дома на баба и дядо  идваха разни  дружки на баба ми, ей така, на раздумка, да си вземат от нея домашен крем за лице или да пийнат по едно турско кафе. Помня как кафето се пенеше в джезвето и малката кухня потъваше в плътен аромат от някакъв друг, вълшебен свят. Баба ми виждаше разни фигури, знаци и числа по полепналата по стените и дъното на чашите утайка. Тълкуваше ги умело и винаги виждаше само хубави неща, които предстоят да се случат. Тогава искрено вярвах, че тя е една мила, стара магьосница, която иска да помага на хората, а кремът, който приготвя за тях лекува всичко. После разбрах, че тези стари дами  просто са се забавлявали в студените, зимни следобеди, когато небето тежи от сивота, а снегът хрупа под стъпките на забързани минувачи. Не зная дали баба ми е била истинска магьосница, но със сигурност тя носеше добра магия в себе си, затова кремът ѝ лекуваше рани, а усмивката ѝ- сърца! Тя вярваше в провидението и неговата добра сила. В дома ни имаше икони, гоблени и няколко малки кандилца. Нощем, когато ме приспиваше, тя сядаше до мен на края на леглото и  ми разказваше всякакви невероятни и чудни истории. Говореше тихо и спокойно. Гласът и трепкаше в приглушената светлина Целуваше ме и ме прекръстваше за лека нощ. После продължаваше да работи в малката кухня Аз заспивах леко и сънувах вълшебни светове. В този дом имаше много любов и доброта, в приказна, магична симбиоза. Дядо ми беше мек човек, чиста душа, с тънко чувство за хумор и силно чувство за справедливост. Викаше на баба ми "Лено" и никога не го чух да повишава тон. Любовта им беше тиха и твърде дълбока, за да стигнеш до дъното ѝ и да я проумееш. Тя обгръщаше малкия апартамент на партера, в кооперацията на улица със зелени чинари. Можех да я чуя само тогава, когато пролетният дъжд почуква по листата, като по меки, зелени клавиши, а слънчевите лъчи като игли  светлина се пречупват в стъклата на прозорците и се натрошават в искри.Това беше домът на любовта. Код - 1.
Едно момиче на петнадесет, едно момче на 18 в Борисовата градина. Пролет. Мирише на бор и млада трева. Две длани се докосват с пламъка на априлското слънце. От каменната чешма пада слънчева вода. Те пият и се смеят с лъчи. Разбират любовта си без думи. В кадифените ѝ очи подскачат сребърни звезди, дългите ѝ коси са вдишали аромата на прясна смола и се люлеят от зеления вятър. Звънти кехлибар на трохи от нежността на дъха ѝ. Майка ми. Код 2.
Той има очите на небе през Август. Не можеш да не се вгледаш в тях, а погледнеш ли, дъхът ти засяда в гърдите, сърцето ти обърква ритъма си и ти вече си загубен завинаги за всички други очи. Единадесетокласник, с модна прическа и френски финес. Момчето, след което всички момичета в коридора на училището премрежват поглед с надежда и лек трепет. Но той вижда само една от тях. Защото само тя не се погубва от синьото в очите му. Тя е неговото момиче. На най-синеокото момче. Баща ми. Код- 2.
Последната цифра в кода, повтаря първата.
Зима. Радиото ме събужда в шест и тридесет. Навън е още пълен мрак. Вкъщи е светло. Майка ми пие чай, татко кафе. Пушат на полуотворен прозорец в кухнята.Той чете някакъв вестник. На масата има чиния с топли палачинки. Тя става и застава пред огледалото в коридора. С бързо движение нанася тънка черна очна линия. Косата ѝ блести на светлината на лампата. Излизат за работа. Тя с тънко палто, той със сивкав каскет и шал. Пием бира. Те винаги от една чаша. Пържени картофки и наденички. Той повече мълчи, тя повече говори. Смига ми. Почти винаги разлива чашата си на покривката. Аз му се смея и ставам да избърша. Късно е. Той слуша саундтрака от Аризона дрийм и допива някакво питие. Майка ми го вика да си ляга. Той гаси цигарата, въздъхва, смигва ми  и отива при нея. Не говорят за любов, но понякога тайно танцуват блус в кухнята и се смеят. Като деца в парка, напролет, когато ранните треви греят в зелено, а слънцето кротко сипе искри в хладните води на езерото. Там някъде, в Борисовата градина. Думи не им трябваха, разбираха се и без тях, не зная как. Само любовта им знае. И тя ще ги събере някой ден отново заедно. Само любовта- Тя. Код - 1.
Всички хора, знаем, имат свое, така наречено ЕГН. Вярвам, че всички имат и своя код за щастие, дори и да не го знаят, имат  го. Децата, в нашето семейство си имат единици и двойки в рождените дати. Всичките. Моите и тези на брат ми. 1-2-2-1. Код за щастие - нашият, техният..завинаги или поне докато времето спре.

Есен е. Студен и мокър октомври с намръщено лице и труден характер. Листата гният по изстиналата земя и аз все по-често се хващам, че плача без причина. Изпивам поредния парацетамол и изключвам телевизора. Термометърът ми е развален, значи може би съм по-добре. Допивам си кафето и неволно поглеждам за някой знак- цифра, човек или птица на дъното на чашата. Ама нищо не разбирам. Виждам само планини и реки. Слаба съм в дешифрирането на кодове. Трябва да звънна на брат ми. Той има същия код. За щастие.

Наопаки (Винаги ще съм море)

Повечето истории следват правилен принцип в развитието на сюжета спрямо времевата линия на събитията. Нашата, обаче, ще тръгне наопаки. И не поради някакви гениални художествени хрумвания от моя страна, а само защото така ми върви лентата. Наопаки.Защото понякога съм повече Пипи Дългото Чопрапче и по-малко Аника. Ще вървим заднишком. Това, нали е свободна страна!"
Седя си в хола на дивана и пуша цигара. Главата ми сякаш е пълна с вълни- прииждат, връщат се и после пак, и после отново. Става ми лошо. Облягам се и се вторачвам във вазата на масата. Маслиновото клонче в нея е леко повехнало, а едрите зелени маслини  са се сбръчкали. Гледам есента през стъкло и вода. Леко ми се приревава, но бързо стопирам драмата с двете глътки вино, което ми е останало. Всички са заболи нос в телефоните и в апартамента цари достолепно мълчание. Кучето спи и похърква от време на време. Има интернет. След пет дни извън мрежата, тя кръвожадно се нахвърли, за да си отмъсти за проявеното пренебрежение. Уви се като хитра анаконда и стегна до задушаване. Аз си сипвам още вино. Някакво.Кръвното ми е паднало от жегата по пътя и от вятъра, дето ме обрули. Проклет климатик, все по път ще се скапе. Пътувам на задната седалка, заради кучето, което не може без мен. То се опитва да спи между две бутилки що-годе студена вода. Прозорците са отворени. Сто и двадесет километра в час. Горещ вятър. Някъде по границата. A san adio..Единствената новина, която научих през тези дни бе, че си е отишъл  най-първият ми обичан актьор. С горещия вятър...завинаги.. Някакви частици от картини се сглобяват и разглобяват в мислите ми. Майка ми пее. Имаме телевизор "Опера"..черно-бял. На партера под зелената сянка на чинарите по ул. Гогол. Аз съм някъде на пет. После картината се начупва на стъклени отблясъци време. Затворила съм очи, морето е на сто километра от солената ми коса, но още усещам вкуса му по устните си и частици от сърцето му трептят по миглите ми. Град. Всички са гладни. Купувам дежурните гироси и две бутилки вода. Кучето получава някакъв незнаен пристъп и аз изпадам в шок и ужас. Децата са стресирани и всеки вика по другия. Галим, гушкаме, разхождаме кучето. Пристъпът изчезва. Ох, ще живее. Той ми ближе очите и ляга до мен на задната седалка. Вече никой не е гладен. Мятам гиросите някъде в чантата до парите и паспортите. Поемам си дъх. С отдалечаването от брега това става все по-трудно. Къщурката на плажа осезателно почва да ми липсва. Една оса се лепва на прозореца, а аз я гледам с досада и махам с ръка да се разкара. Морето е през улицата. То и улица не е , а някакъв черен селски път с грапава пясъчна повърхност. Теди се учи да кара кола. На мен все едно някой ми е забол двеста игли в задника. Старая се да не ръмжа като отстреляна коза, ама не ми се получава много. Той се изнервя и е готов да ни прати по дяволите. Щото не знае, че аз съм си все там. Шегувам се. Слагам си кривата усмивка в джоба и се заслушвам в скърцането на полуоската отдясно и хрущенето на спирачните дискове..Загазихме я. Мони е леко напрегнат, ама нищо не казва. Не отговаря дори и на въпроса ми дали някак ще изкретаме до вкъщи. Но аз знам, че му се къса сърцето при всеки фалшив, крив тон, който издава нашата дърта таратайка. Между износените ламарини той чува сърцето ѝ да трака в синхрон с неговото. Някакви деца се състезават с велосипеди. Прах и жега е, но като извърнеш очи се потапяш в синьо безвремие. То си се плиска леко и тихо на няколко крачки от двора ни.  Играем "Не се сърди, човече". Аз почвам последна и побеждавам, защото съм гад и защото не искам да се сърдя. Кучето лежи на дивана до мен, Яна събира пионките и си мърмори под изгорялото от слънцето носле. Мони говори с някого по телефона, а Теди се е качил на покрива и си клати краката над нас. Луната е почервеняла като засрамено момиче и се крие в чашата ми с искрящо вино. Чувам лек шум откъм огнището. Някаква досадна котка се е мушнала вътре и чегърта с лапи по скарата. Джар изръмжава и скача от дивана. Тя е извила гръбнака си като гъвкав акробат и изсъсква насреща му. Нощта се разкъсва от кучешки лай и пада на мокри целувки по пясъка. Опитвам се да снимам залеза, но той се стопява толкова меко и нежно в цветове, че се отнасям и забравям да натисна копчето на фотоапарата.Единият ми крак е изгорял и съм  го намазала с няколко лъжици кисело мляко, което се е втвърдило и коричката пука леко. Кучето ме гони да ме ближе, а аз стоя на един крак като охранен щъркел и едвам пазя равновесие. Пазаруваме в местния "Lidl". Има около 4000 човека и слушам поне пет различни езика. Какво ли е било преди Вавилон? Мони ми се смее на рошавата коса и ми показва как пред нас на касата всички са си напазарували веро в огромни количества. Явно е на промоция. Пека пица и стържа морков за кучето, усещам аромата на котлетчета откъм двора, набръчквам нос. Джар не си пада по морето, ама ние насила го натикахме, та да видим плува ли френски булдог или йок. Ами плува си животинчето, даже се метна да ме спасява, глупачето. Има чайки. Гларуси, слава богу, тук явно не виреят, тия скапани мършояди. Затова пък съм се превърнала в професионален убиец на оси. Искат да ми ухапят кучето. Една се пробва да се мушне в шръкналото му ухо, в шареното, щото явно и не подозира, че аз съм нащрек и дебна зорко от всеки ъгъл. Пия нес кафе и хич не му се наслаждавам. На плажа си поръчвам еспресо и домашна лимонада. Това вече е друго нещо. Яна плува зад шамандурата, аз крещя истерично и ставам център на международно внимание. На десетина метра от нас, потопен до кръста, с електриков зелен бански стои на "ф" млад чичко и хока  малко момченце..на български. Еееех, Родна реч...о' майна... Няма вятър и цигарата гори бавно. На Теди му свършва батерията на телефона и вие на тинейджърски да се изнасяме към къщата, където има ТОК! Чуваш ли, майко, ТОК! Под масата на верандата има свещи с аромат на жасмин. Въздухът тежи от облаци. Прокапва ситен топъл дъжд. Осите ги няма. Въгленчетата в огнището светкат в червено. Има вълни. Ходим боси по плажа с малък фенер. Светлината му плува в кратки отблясъци по сънената вода. Забравих си някъде сандалите. Маслината в двора е натежала от капки и синя мъгла. Вечерна. Завои. На Яна ѝ е малко лошо. Колата се мушва в тунел от зелени дървета. Есента не е стигнала дотук. Пръстчетата на лятото са още лепкави. Като разтопен сладолед. Една палма ни прави сянка. Забравила съм си банския, но имам шарен шал в сака. Увивам се като топ модел и се мятам в морето при Яна. Виждам крачетата ѝ как щъкат на пръсти по пясъчното дъно. До нас осем души са се събрали под един малък чадър. Възрастна жена пуши цигара и чете евтин роман. Една гъркиня ме наблюдава под тъмни очила как отчаяно се опитвам да се вкарам в полата си. Става ми смешно и ѝ намигам. Тя не ми отвръща. Може пък и да спи. Режа салата. Доматите са ужасни, краставиците стават. Малко калмари и пилешки хапки. Кръчмата пак беше отложена. От децата. Гоним кучето на двора. Яна го мокри с маркуч, а той се натъпква с няколко паднали в тревата маслини. Намерил е мравуняк под стълбите и ближе тлъсти мравки. Теди му бърше муцуната с лека погнуса. Не съм пускала телевизора, интернет има само далеч в цивилизацията. Само мъжете са привилигировани с мобилен и кой публикува размазани снимки в мрежата, кой се опитва да си махне отпечатъците на пръстите с чатене с приятели. За мен времето е спряло зад леко изметнатата дървена порта и блажено се е изтегнало под маслината. Жалко, че не понасям мастика, затова пък Мони си има цяло шише и току ми навира мътната ѝ кристална белота под носа. Съседите са безобразно тихи, затова пък Яна пее към полунощ и тича напред-назад по черния път. Кучето я дебне, изправено на оградата и върти в почуда глава. Теди ми прави арт снимки на звездите. Получава се сърце. Луната се е изпъчила и се наслаждава на светлата си морска пътека. Нощта се разпуква в топли червени кристали светлина. Шушукам си с морето. До мен Джар яде сухи водорасли и хич не му пука от осите, които бръмчат около него. Аз размахвам някаква хавлия и кълна като дърта циганка. Сами сме на плаж от два километра. Чувам в далечината по пътя се тътри трактор. Имам си цяло море. За мен, само за мен! Утрото си мие съненото лице с кристали солена вода и потрепва от лекото, замечтано дихание на септемврийския бриз. Пия студено кафе на верандата. Банският ми е мокър и лепне по кожата. Ехтят звънчета. Три кучета и стадо кози минават по селския път. Прегърбен козар им подвиква на неразбираем език. Кучетата се изплезили език и пристъпват бавно и сигурно. Джар се скъсва да лае, те обръщат апатично глави и подгонват отклонилите се от стадото мършави кози. Денят си слага джапанките, мята хавлия през рамо и наперен притичва пред мен. Мирише на банички и малини. Съседът реже диня и псува по гръцки нападащите го хищни оси. Жена му слага чиния със смокини на бяла кърпа и му се смее. После донася няколко бири. Горещо е. Камъчетата скърцат и припукват. В селото се е настанил някакъв панаир. Гъмжи от народ. Набутваме се в навалицата. Кучето се дърпа и ме изнервя. За момент се усещам,че ей тука ще получа гърч, между сергиите с маратонки, евтини пластмасови играчки, надуваеми дюшеци и компакт-дискове. Мирише на скара, а ние сме прегладнели до смърт. Търсим някоя таверна, дето ще ни пуснат с кучето. Сядаме. Поръчвам си салата. Доматите са за мен, краставиците за него. Узото е голяма цифра, ама нали един път се живеело. Викам: "Поръчвай и пий, не ме дразни!" Наслаждавам се на кристалите в чашата му и неволно се усмихвам. Виното е стипчиво, такова, каквото го обичам , с малки искри и морски привкус. Изяждам два калмара и ми се доспива. Децата се мотаят по плажа. Нощта е мека и лепкава като голяма буца тъмен захарен памук. Морето е покрито с лазур. Едва усещам полъх. Лятото си подсвирква тук и хич не му дреме за нечии тревоги. Наслаждава се на златистия си загар през слънчевите си очила. Отбиваме встрани от шосето по някакъв скрит пясъчен път. Колата се тресе. Ние подскачаме. Хиля се като слабоумна овца. Портата е отворена. Намирам ключа за къщата зад стъклена вратичка на малко параклисче в двора. Привет, море! Жива съм още, но по-жива съм щом се огледаш в очите ми.
Септември е. Шести. На шестия етаж простирам някакви гащи и чорапи. Някъде към единадесет часа е. Светлините на "Лидл"-а угасват. В Стара Загора някой свири "За Марчето". Слагам още лед в чашата със зелена мента..Само и тази нощ да се стопи. Утре, утре, ще е тюркоазено.

Вехти мокасини

Опитвам се да се върна във времето преди "Големия взрив". Превъртам си часовника, стрелките се въртят в кръг и отбелязват време. Тогава обаче време не е имало, не имало нищо. Разглобявам мозъка си на дребни фрагменти, опитвам се да проумея това нищо, но нищо не проумявам. Някаква прашинка си съществувала, ей така, без време, без измерения. Някъде. Стояла си в нищото и после нищото направило бум! И всичко се почнало. Почнало времето, създали се пространства и посоки. Вселени. Галактики. Планети. Звезди. Някакви зелени еуглени и амеби. Динозаври. Хора. Време. Цък-цък-цък. Появили сме се и ние двамата. Първо ти, после аз. Във време и пространство, в измерение. Някакви си прашинки. Хвърчали сме си и сме си подсвирквали. После ноемврийският вятър си направил майтап и ни сблъскал на гарата. Даже не и на гарата, а в движещ се влак. Помня, че ти беше весела прашинка, а аз кисела и мрачна. До сблъсъка. Нашият. Запалиха ми се очите и почнах да мигам с искри. Някъде по отсечка София- Копривщица. Време-зима. Леща-студена. Вино-червено. Кръчмата стара, някаква открадната от някого китара. Лед по наклонени улици. Целувка...Мълчание. София. На въртележките в пет. Не зная на кои въртележки. Телефон с 5 стотинки. Звъня ти. Смях. Среща, без въртележки. Китари. Музика. Просрочен вечерен час. Баща ми. Леле. Аз горя от любов и се извинявам. Той се смее. Срещи, срещи. Раздели. Няколко за по час и една за ден. Купуваш халки от евтино злато. Пари нямаме. Аз съм с огромна рокля и букетче рози. Вятърът се майтапи с мен и ми развява косата пред църквата. Не помня кой хвана букета. Счупен ток. Сандали. Танци. Аз пея. Имаме фикус. Пет сутринта. Болки в краката. Рева. Връщам роклята под наем. Пак рева. Искам си воала. Проявяваме снимки. Пием вино с кана лед. Младоженци. Пием 23-годишно уиски на пода и се караме. Винаги се караме. Аз съм дебела, много дебела. Гледам от леглото как трептят листата на тополата. Не мога да ставам, рева. Караш ме с двеста до Шейново. Аз се превивам като червей и вия наум. Теди! Има такива малки крачета. Преброила съм пръстите, всичките! Вали сняг през април. Ти пак заминаваш. Аз пак ще рева. Целувам си Теди и му разказвам истории. Някакви смешни. Ти се връщаш и пак заминаваш. На работа. Аз. В офис. Безумно изплашена съм и отново се тръшвам да рева. Ти ми носиш цветя, понякога, за да не рева. Аз съм лоша. Крещя, викам, мятам разни неща. Ти ми казваш, че ме обичаш. Яна. Пак броя пръстите, а тя се смее. Гъделичкам я. Твоето момиче. Идваш с Теди в болницата. Той е толкова рус и косата му блести на слънцето. Държи букетче, от моите, шарените с градински цветя. Една циганка ми купува шоколад. Една родилка иска да ми вземе Яна. Аз не пускам и гледам лошо. Децата имат номерца на ръчичките, тая да не е сляпа. Тъпа патка. Говоря си с циганката с шоколада. Цък-цък-цък...Цъка ни времето. Торти, свещички, рождени дни, годишнини. Ясла, градина, училище. Море, море, море..Ти си забравил да ме обичаш, аз също. Стоп. Сега ще спра. За да ти припомня за едни вехти мокасини. Знаеш нали, колко ужасни обувки бяха това и колко отвратително много си ги обичах аз. Колко пъти се пробва да ми ги изхвърлиш,а? Не можеш да ми изхвърлиш мокасините! Никога! И да искаш да знаеш, няма да ти кажа къде ги крия и до днес! Крия ги така, както крия любовта си, защото ме е страх някой да не ми я открадне. Тя си е все същата. С разпилени коси, с искрящи очи. Още си е със скъсаните дънки и с цигара в уста. Тя си е все още такава. Една глупава хлапачка със синьо-лилава шапка и светло бежово яке. Смее се и пие бира от бутилка, седнала на бордюра пред входа. Опънала си е кльощавите крака, обути с ония отвратително грозни вехти мокасини, седи си и чака да те спъне на майтап като се връщаш от работа. Там си е, още не е хвърлила топа и не е ритнала камбаната. Не рови в чекмеджетата, аз свършвам работа в 6. Чакам те..На въртележките.

Джар и осата в лошо настроение

Горещото лято подскачаше с боси крачета по асфалта и си подсвиркваше весело. Джар лежеше на пода, опънал лапички на хладните плочки. "Ама че жега е днес! С нищо не мога да се разхладя, нито краставичките ми помагат, нито водата, нито дори студената белена праскова. Толкова ми е топло, че и не помислям да излизам навън. Единствено ми се иска, Яна да се прибере и да ме пусне в банята да си поиграя с водата. Тя защо излезе и мe остави сам тук? Вече усещам и че коремчето ми е огладняло!" Джар се заслуша в къркоренето му и в този момент чу, че някой се прибира вкъщи. Вратата тропна и с изненада Джар видя, че всички се прибират! "Брей, не беше ли работен ден днес? Защо се връщат толкова рано или аз съм забравил да познавам часовника! Може да са ми приготвили изненада!" И явно беше така. Майката на Яна се разшета да събира дрешки и да приготвя храна, която подреждаше в големи кутии и после ги поставяше в широка чанта. Последно постави в отделен плик храната на Джар, играчките и мекото му килимче. Яна повика Джар и му сложи меката каишка. "Разходка, на тази жега? А, не, без мен!" Джар се запъна на вратата. "Хайде, Джарко, ела, отиваме на вилата. Там ще си поиграем!"- говореше Яна. "Вила? Какво пък ще е това? Е, щом ще играем, съгласен съм, въпреки че ще си пропусна банята!" Джар се качи в асансьора. С колата пътуваха около час, вътре беше хубаво и хладно от климатика. " Пристигнахме!"- радостно изписка Яна, щом колата спря до една къща. "Хайде, момче, ела да потичаме на свобода!" Джар скочи от колата в меката трева. "Ама тук май ще ми хареса"- помисли си той и хукна да настигне Яна. Играха часове, гониха се, лежаха по тревата, катериха се по стълбите и скачаха от високо, което малко ядоса майката на Яна. Тя като всяка майка е твърде загрижена децата да не се нараняват, толкова, че понякога става даже и леко досадна, сякаш вече е забравила, колко е забавно да бъдеш малък и да не слушаш родителите си. Неусетно вечерта се бе спуснала и залезът гаснеше уморен по високите клони на черешата. Дойде време за вечеря. Огънят в камината протягаше горещи езичета, сякаш и той се радваше на вечерта и свободата на лятото. Сухите клонки пукаха весело и неусетно се превръщаха в малки червено-черни парещи въгленчета. Стана тихо и нощта потрепна по клепките на Джар. Свирукането на щурчетата го омагьоса и без да се усети той заспа на тревата. Яна го пренесе в стаята и си легна до него. Магията на лятната нощ ги пренесе в царството на веселите сънища. Следващите два дни бяха толкова щастливи за Джар, че той дори забрави за любимата си баня. С Яна ходеха на близката чешма и там тя го закачаше и го пръскаше със студената бистра вода. После се надбягваха по пътя до вилата, където падаха изтощени на тревата. Звънкият смях на Яна  накъсваше тишината наоколо на парченца светлина, а кроткото жужене на пчелите ги превръщаше в цветни капки щастие. Джар забоде носле в тревата. Беше твърде уморен за нова игра. Затвори очи и лекото му похъркване разбуди осата, която се бе прикрила от горещината под сянката на зелената хвойна. Тя се размърда, очите я боляха цяла сутрин и изобщо не беше в добро настроение. Едвам беше успяла да дремне за минута и хъркането на Джар развали почивката ѝ. Тя беше ядосана и искаше да се скара с някой, а знаете, че осите лесно се ядосват и обичат да си отмъщават, но Джар не знаеше това. Острото и жило се впи в меката муцунка. Той изпищя и подскочи. Скри се в къщата и легна на пода. Усещаше ужасна болка. Бодеше, сърбеше и щипеше. Яна дотърча веднага и повика притеснена майка си. Муцунката на Джар бързо се поду и той не успяваше да отвори уста. Почна да диша трудно и тежко. Отвън осата се кискаше доволно, после си отиде отново на сянката при хвойната. Всички се разтревожиха за Джар, той лежеше и гледаше тъжно. Болката не го оставяше. Багажът бе стегнат за две минути и докато Джар се усети, колата вече летеше по магистралата към града. Таткото на Яна караше много бързо. Трябваше възможно най-скоро да стигнат до ветеринарната клиника. Яна се разплака, Джар едва си поемаше дъх. След двадесетина минути подминаха табелата за начало на София и след няколко червени светофара, спряха пред кабинета.Докторът ги посрещна с усмивка. "Какво пак е направило момчето, пак ли е изял някой камък? Ааа, оса го е хапнала! Хайде, момче, да направим една инжекция!" Джар се страхуваше от игли, но днес една му спаси живота. Лекарството подейства веднага. Джар отвори уста и изплези малкото си езиче. Дишаше спокойно и равно. Страшното си плю на петите и изчезна по шумната магистрала. " Оса"- мислеше си Джар- " Не обичам осите, повече ми допадат мухите, те са само тврде досадни!" Джар отново се прибра в апартамента си на шестия етаж. Почивката свърши. Време беше за баня!
Осата бръмчеше доволно под прозореца, беше се наспала и лошото ѝ настроение почти се беше изпарило. Тя хвръкна към съседния двор, където семейство Радкови се приготвяха за вечеря. Тя кацна на масата и подуши салатата. Осите не са особено умни насекоми, затова и нашата познайница така и не разбра, кога тежкият вестник се стовари върху нея. Лошото винаги си намира майстора. Джар спеше спокойно и сънуваше песента на щурците в добро настроение.

Джар и блатното чудовище

Утрото се сипеше на трохи светлина по зелените листа на дърветата. Те тръпнеха от нежност и топлото им дихание стопяваше светлината в кристални, цветни капки. Джар гледаше през прозореца. Разни хора притичваха забързано през улицата, преметнали тежки чанти през рамо. Никой не се усмихваше, сякаш всички те бяха сънували снощи някакви страшни сънища, от които не можеха да се събудят или пък бягаха от страшното, което ги бе преследвало през нощта. Джар сви уши при мисълта за своя сън, а мустачките му потръпнаха. " Какъв прекрасен ден беше вчера!"- мислеше си той- "Сутринта успях да махна бодилчето от задната си лапа, което толкова много ми убиваше. а пък Яна на обяд ми донесе от вкусното пилешко с магданоз и грах, което от три седмици се опитвах да я накарам да ми купи.А и нова каишка получих, мека и приятна, даже и много модерна. Всички навън ме зяпаха с одобрение, а аз си въртях дупето от удоволствие. Хубав ден беше, докато не паднах в леденото блато. Уф, какъв студ!"- Джар слезе от прозореца, покатери се на леглото и се мушна под одеялото. Вчера наистина беше хубав ден за него, до вечерта, когато се разхождаше с Яна в парка и реши, че е интересно да скочи в заблатената вада. Той не знаеше колко дълбока е тя, а изобщо и не подозираше колко студена е водата в нея. С един скок по корем се бе озовал затънал до муцуната в блатната вада. Водата вътре бе ледена от камъка, черно-зелена и лепкава. Той не можеше да излезе сам. Втренчи изплашен поглед в Яна с очи, молещи за помощ. Тя смело потопи ръчички във водата и бързо го измъкна навън. Духаше хладен вечерен вятър. Черната лепкава тиня се втвърди бързо по бялата мека козина на Джар. Така малкият френски булдог се преобрази в черен лабрадор с щръкнали уши. Разходката бе провалена! До вкъщи тичаха като луди. Яна виждаше как Джар трепери и искаше бързо да му помогне. Какво беше облекчението му, когато топлата вода от душа се плъзна в бързи струйки по замръзналото му тяло. Лепкавото беше отмито, а мекият шампоан спря ужасната миризма на тиня. Джар мразеше шумният сешоар, но днес той стана негов другар, който бързо затопли лапите и коремчето му. Страшното изглежда бе духнало през прозореца и Джар  размаха с облекчение опашка. Целуна ръцете на Яна, които го бяха спасили и излапа пълна купичка от любимото си ястие за вечеря. Когато излезе на терасата и погледна навън, нощта погали с приспивното си дихание нежните клепки на черните му тъжни очи. Скок в леглото. Леко похъркване изпълни дома. Джар спеше на дивана. Сънуваше. Слънцето се криеше в мокрите треви, летният вятър се забавляваше крадейки пухкавите шапки на глухарчетата. Джар тичаше след голяма шарена топка. Изведнъж слънцето изчезна. Вятърът стана студен и сърдит. Поляната се превърна в голяма и тъмна блатна локва. Лапите на Джар потъваха в черна лепкава тиня. Зелени, мокри пипала го нападнаха и се обвиваха около него. Той се мъчеше да се освободи, но не можеше. Тогава блатната локва се надигна и от водата излезе една голяма черна глава с осемнадесет по-малки. Лепкави зелени пипала излизаха от ушите ѝ и се протягаха към него. Толкова страшно беше това създание, че Джар за малко да се напишка от страх. Почна да плаче, но злите пипала не го оставяха на мира, а всичките осемнадесет плюс една глави се хилеха злобно. Джар не можеше да се спаси. Тогава затвори очи и видя своята малка Яна. Тя се усмихваше и му подаваше ръцете си. Подсвиркваше си техния сигнал. Джар отговори със своя радостен лай. Чу се силен плясък, пипалата се отдръпнаха, а злите глави потънаха в тинята. Чудовището се стопи в нея. Слънцето заблещука по клепачите на малкия Джар, тревите радостно го боцкаха по лапичките, а едно глухарче искаше да  му подари своята шапка. Шарената топка подскачаше по слънчевата поляна. Някой подсвиркваше. Джар отвори очи. Яна го гледаше малко уплашено и галеше меките му лапи. "Сън е било, Джарко! Кой те уплаши в съня ти така? Да не е някое блатно чудовище? Тя се усмихна и го целуна по шареното ухо. Джар облиза ръцете ѝ. Тя пак го бе спасила. Този път от съня. Той сложи глава до нея и заспа спокоен. Сега в съня му подскачаше само шарената топка.
Навън нощта се висеше на простора със своя звезден поокъсан тоалет, а луната мързеливо се прозяваше и завиждаше тайно на младостта ѝ. Вятърът, този млад нехранимайко тихо си подсвиркваше един познат сигнал.

Да си изплачеш мусаката (не е лесно да си на 16)

Човъркам с вилица изстиналата мусака и броя парченцата картофи в нея. Ясно осъзнавам, че нещо не е наред с главата ми. Кой, по дяволите, си брои картофите в манджата! Но аз винаги съм правила така, когато ме връхлети безсилието. Чопля картофите и постепенно ги наситнявам до някаква полу-хомогенна смес. Една буца ми е заседнала в гърлото и колкото и да се насилвам да я преглътна, тя сякаш още повече се надува и втвърдява. Почвам да си мисля, че ще се задуша от мъката, която изпитвам. Наливам си една мента с тоник и се надявам, че поне това ще облекчи за малко писъците в главата ми, ще замъгли страшното, което вилнее някъде из душата ми днес. Днес, болката от преди повече от двадесет години ме връхлетя с безумна, безпощадна ярост. Отворила съм си фейса и един след друг чета статусите на шестнайсетгодишни тийнейджъри. Днес в тях няма радост, няма купон, няма закачки и гадни подмятания. Има само мъка и болка. Чиста. Толкова искрена и силна, че не може да не ме разплаче. Днес от света на живите си е отишло едно дете, едно дете на почти шестнадесет години, само няколко дни преди да навърши така обичаните и чакани 16. Беше приятел на моя син още от основното, а и сега в гимназията. Не е от значение какво се е случило, от значение за мен е само защо! Не разбирам и не приемам! Зная, че способностите ми са твърде ограничени, за да проумея Божия промисъл в това тежко нещастие. Цялото ми същество се гърчи от мъка, бунтувам се, не мога да се примиря, не мога да се смиря. Твърде тежко е, а като виждам и мъката, която изпитват приятелчетата на този младеж, съвсем непоносимо ми става. В тази трагедия, виждайки как реагират децата на загубата на своя приятел, се сещам как нашето съвременно общество непрекъснато сипе негативи върху тези млади хора, които тепърва се сблъскват с реалността, с хубавото и лошото в един свят, в който трябва да се научат да живеят. Естествено, търсейки своя собствен път, откривайки самите себе си, съвършено нормално е да грешат. Това е времето на многото грешки, несъмнено, но нали всички ние знаем, че за да открием вярното решение, неминуемо трябва да сгрешим.  "Правилните", така да кажем решения не идват в готов вид, пътят до тях обикновено е доста сложен, неравен и мъчен. Всички ние, родителите, сме го извървели. Точно за това страшно се изнервям, когато така наречените тийнейджъри биват упреквани и набеждавани, клеймосвани, сякаш са родени престъпници. Упрекваме ги за лошо възпитание, за липса на интелект, за липса на морал дори. Е, нека е така. Само че, отговорни за това едва ли са децата. Ние кои сме и каква е нашата роля? И като казвам ние, не визирам единствено родителите, а цялото ни общество, и училището, и средата, и множеството държавни структури и институции. Искам да кажа едно, всички са сякаш срещу децата, срещу тинейджъра. По всякакви начини се опитваме да им скършим крилата, още преди да са се научили да летят. Затваряме ги зад решетки за глупости, вменяваме им вина, превръщаме ги в изкупителни жертви на болното ни съзнание и мъртъв морал. Защото те не са невъзпитани, не са прости и не са лишени от добродетели. И не е нужно да са чели Ницше или Шопенхауер в осми клас, не е нужно да са пълни отличници или владеещи 3 езика в началното. Не, това не ми е нужно. Тройкаджиите по математика, може би един ден ще получат "Пулицър" за поезия или фотография. Може и да не получат. Но това не е от значение. От значение е единствено да не ги пренебрегваме, да ги подкрепяме, дори когато грешат, дори, когато стъпват накриво. Ние сме за това, за да им помогнем да се изправят, когато паднат, да им отворим прозореца, когато им е задушно, да им покажем светлината, за да не стоят в тъмното. Това е нашата работа. На всички ни и сме задължени да я свършим добре, за да станат тези деца човеци! Само това! Едва ли е чак толкова сложно! В този тъжен ден, когато си отиде приятел на сина ми, децата плачеха, виртуално и наяве. Слагаха по стените си снимки заедно, пишеха...., като човеци. По-човеци от много от нас! Преди повече от двадесет години, на същата възраст, загубих една от най-близките си приятелки. Зная, как се чувстват децата, толкова болезнено добре, че направо се плаша. Страшно е, действително е много страшно да се сблъскаш със смъртта точно в тази възраст. Губиш почва под краката си, трепериш и те е страх, страдаш, ужасно и дълбоко, така, както само детската душа може да страда. Гледах сина ми и не знаех какво да му кажа, за да го успокоя. Затова му казах май само, че го обичам, а вечерта му позволих да пие мента. Стана му лошо, а аз знаех,че ще стане така, но не исках точно в този момент да го назидавам. Само го предупредих и го пуснах навън, за да бъде с приятелите си, за да споделят мъката си и да я изплачат. Почувствах, че с тях ще му е по-леко и го оставих. Той знае, че аз съм винаги с него, когато върви нагоре и когато пада рязко надолу. Аз съм там и съм длъжна да бъда там, дори и да припадам от умора, защото той още не се е научил да лети. Споделям Ви тази тъжна история, защото ми се иска да вярвам, че тези деца няма да бъдат вечно укорявани за малките грешки, които правят, за да намерят своето място в света. Този свят е и техен, може би повече техен, не наш!

Джар и когато мама я няма (Колко е голяма любовта)

Когато топлата тъмнина изчезна, Джар усети студа с върха на нослето си. Стана му страшно и точно щеше да се разплаче, когато мека топлина се разля по мъничкото му тяло. Изпълни сърцето му с радост ,а страшното си плю на петите и избяга с подвита опашка. Кой го целуна по муцунката така леко и нежно? Очите му не виждаха, но Джар познаваше тази гальовна топлина. Това беше мама. Неговата мама. Той се сви при нея и засука сладко своята първа закуска. "Здравей, мамо! Аз вече съм тук!"- облиза нослето си и заспа сгушен в прегръдките ѝ. А колко красива беше тя! В мига, когато  тъмното избяга от клепачите му, тя го целуваше по клепналите уши. Беше бяла с красиво черно петно във формата на сърце. Очите ѝ носеха цвета и топлината на дълбока лятна нощ, нощ, в която светът притаява дъха си в очакване на вълшебство, когато цветята не спят, а ароматът им се полепва по крилете на пеперудите. Джар обичаше тези очи, в тях се смееше слънцето, в тях луната плуваше като в сънено езеро, в тях звездите трептяха с бляскави вечерни тоалети. С целувката на мама Джар заспиваше след дълга игра и се събуждаше в звънливото утро, готов за нови бели и геройства. Мама беше всичко за него. Тя го хранеше, тя го миеше, тя го милваше, но най-вече го обичаше с цялото си голямо сърце. Ушите ѝ потръпваха от умиление и радост, всеки път щом го зърнеше да се прибира от двора, целият покрит с треви, бодилчета и прах. Мама. Няма дума по-голяма, за любов! С тази голяма обич растеше Джар и се радваше на света. Един ден в къщата дойдоха непознати хора. Взеха да го пипат по ушите, да го галят и да му говорят хубави неща. Джар беше възпитано и мило куче и на всички отвърна с целувка. Майка му стоеше встрани и не изглеждаше щастлива. Не след дълго семейството си отиде и Джар се сгуши при нея. Тя близна муцуната му и въздъхна дълбоко. Джар заспа на меките ѝ лапи . На следващия ден, след закуска, майка му го повика и двамата излязоха на двора. Росата трептеше по младите треви, като тежки бисерни сълзи. В съненото утро, Джар научи, че ще трябва да се отдели от майка си. Вирнатата опашка се подви, ушите клюмнаха и очите се напълниха с тъга. Той не вярваше и изобщо не разбираше защо трябва да живее някъде другаде, далеч от мама. Сърцето му се сви от болка. Същата нощ Джар се сгуши при мама и плака много. Тя го целуваше и успокояваше. Обясняваше му, че така трябва, че кучетата са най-големите приятели на хората и хората не могат да живеят без тях, особено децата. Всяко дете има нужда от своя приятел с четири лапи, за да бъде щастливо. " А, виж Джар, момиченцето, което те целуваше по нослето, колко сладка и добра е. Тя ще те обича много и ще се грижи за теб. Ти ще бъдеш нейното всичко. Ако ти не отидеш при нея, нейното сърце ще се натъжи и няма да бъде щастлива. А нали разбираш, всички деца трябва да бъдат щастливи и ние им помагаме с това. Зная, че я харесваш и искаш да играеш с нея на вашите забавни детски игри. Аз ще бъда тук и ти може да идваш да ме виждаш. Аз никога няма да те забравя, дори и ти да ме забравиш, и никога, никога няма да спра да те обичам, Джар. Успокой се, недей да плачеш, очакват те толкова много приключения и радост. Ела да избършем нослето, сополанко!" Джар гледаше в тъмните ѝ очи как луната се усмихва сред сълзи. Двамата се сгушиха под лекото одеяло и заспаха в тишината на нощта. След седмица момиченцето дойде отново. Джар възпитано я посрещна на вратата и облиза малките ѝ ръце. Тя го прегърна и целуна нослето му. Погали ушите и главичката му и го притисна до себе си. Джар усети вълнението на сърцето ѝ и разбра, че майка му бе права. Тя дойде и го целуна. За довиждане. В очите ѝ бе слънцето, къпещо се в утринна роса . Джар замина за своя нов дом. Всичко в него бе прекрасно, светло и уютно. Домът чакаше своя малък пазител. Стените грееха в разноцветни бои и го приветстваха за добре дошъл. Малкото зайче в клетката наостри уши, щом видя своя нов другар. Цялото семейство се радваше. Децата го галеха го, целуваха и му предлагаха всякакви вкусотии. Всички бяха щастливи, Джар размаха опашка. Беше си у дома. Страшното пак си плю на петите. Когато нощта кацна на терасата, две сълзи се промъкнаха в черните топли очи. Джар беше щастлив, но майка му му липсваше много. Заспа сгушен в малкото момиченце. Знаеше, че мама ще дойде в съня му, за да го целуне по  муцунката. И целувката дойде. Със звездите.

Джар и първият сняг

Джар не познаваше зимата. Когато се роди, навън джанките бяха отрупани с бели цветчета, тополите прошумоляваха с млади листенца, а тревата миришеше на току що паднала роса. Джар помнеше ясно първата си разходка навън. Утрото бе топло и меко като лапата на мама. Слънчевите лъчи пощипваха черното му влажно носле и се криеха в кадифените му уши. Хлъзгавите стръкчета трева леко мокреха белите му лапи и гъделичкаха любопитното му носле, което искаше да вдиша аромата им. Въздухът трептеше в светлина и цветове. Деца играеха по площадките и го закачаха с весел смях. Джар въртеше игриво опашка и близваше нежно малките, протегнати към него ръце. Небето блестеше в синьо. Тук-там някой бе разпилял по него светлорозов захарен памук. Това беше лятото. Минаваха дни и седмици. Джар лудееше и растеше. Един ден заваля, но дъждът вече не бе топъл и ободряващ, а  хладен и натъжен. Листата на брезите откраднаха цвета на слънцето и почервеняха от срам. Вятърът се разсърди и ги издуха. Земята се покри с шарената черга на есента. Джар я усещаше с върха на нослето си и с мекото на лапите. Стана студено. Слънцето се бе уморило от лятната игра и често си подремваше зад завивки от сиви, намусени облаци. Понякога, сънят му омръзваше и то показваше светлото си лице. Тогава земята потръпваше и въздишаше от спомени. Алеите в парка се превръщаха в шарени пътеки от цвят и светлина. Джар обичаше топлите есенни дни, когато листата се гонеха в лапите му, а слънцето целуваше муцунката му. Една сутрин Джар с изненада забеляза лъскаво петно  на асфалта. Ранните лъчи трептяха на повърхността му и блясъкът им се катереше по оголелите спящи дървета наоколо. Джар доближи муцунка до земята и усети студ. Стъпи с лапи върху петното, подхлъзна се и падна на дупето си. Нощният студ бе замразил дъждовните локви и сега те се бяха превърнали в малки ледени пързалки. Колкото и да се опитваше, слънцето не успяваше да ги превърне отново в забавни кални локви. " Бъърррр! Ама, че е студено, а и си натъртих дупето! Носът ми се превърна в ледена близалка! Ще потичам, да се стопля. Прибирам се вкъщи и няма повече да излизам, докато тези коварни петна не изчезнат от моята алея!" Когато двамата с Яна се прибраха у дома, ушите им бяха замръзнали, а носът на Янчето бе станал червен. Същата нощ Джар заспа под дебелата завивка, която никак не обичаше, но сега сгушен под нея той чувстваше лапите си топли и заспа спокоен. Той се надяваше, че лятото ще се върне на сутринта. Каква беше изненадата му, когато призори Яна щастливо изписука, че навън е паднал сняг. " Сняг ли? Какво ли пък е това?" Той се измъкна изпод одеялото, сложи лапи на прозореца и погледна навън. А навън, улицата се бе покрила с дебел, пухкав сняг. Джар помисли, че това е от онзи твърде сладък захарен памук, който Яна си купуваше и се топеше по ръцете ѝ. " Еха"- помисли си той- " някой е дал цяло състояние, за да купи толкова много захарен памук. Може би е майката на Яна, защото е искала да я зарадва. Но защо го наричат сняг, съвсем се обърках!" Джар отново се промуши под завивката и само ушите му стърчаха над нея. " Хайде, Джар! Да поиграем!- Яна стоеше до него с каишката в ръка. Много не му се искаше да излиза, даже вкъщи усещаше,че навън все още е студено. Но нали беше любопитно кутре, излезе изпод завивките, протегна се и с Яна излязоха навън. Слънцето едва бе надигнало глава от възглавницата си и първите му сънливи лъчи трепкаха по белия сняг като малки сребърни звезди. Джар застана на входа и се огледа. Всичко, всичко бе покрито със захарен памук. И къщите, и дърветата, и колите. Всичко бе скрито от снега. Той пристъпи леко напред. Яна се смееше и откопча каишката. " Хайде, глупчо! Не се страхувай, да си поиграем! Тя се затича и се бухна в една голяма преспа. Джар се уплаши да не се е ударила и хукна към нея. "Хайдееее, викаше тя и се смееше с глас! Нали беше смел, Джар се засили и се хвърли в преспата. "Ауууу, че е студено и ушите ми се напълниха с този сняг! Яна го поизтупа и го целуна по главата. " Това е сняг, Джарко, хубав сняг, като захарен памук, но не е сладък и не се яде. Иначе може да се разболееш. Но все пак мъничко може да опитаме, никой няма да разбере. Нали, Джар? Той вдигна глава и на муцунката му паднаха няколко усмихнати снежинки. Той ги облиза и кихна. Да, не са сладки и са студени даже. Но пък са забавни и игриви. Той излапа още няколко. После с Яна тичаха по алеята, а следите им покриваха други весели снежинки. Следобед направиха голям снежен човек. Сложиха му шапка на главата и метла в едната ръка. Забодоха няколко големи копчета за очи и пресен морков за нос. Стана много елегантен снежен човек. Играта продължи чак докато зимното, мързеливо слънце реши отново да подремне. Двамата се прибраха мокри, премръзнали, но щастливи. Тази нощ, под своето топло одеяло Джар заспа с весело сърце, а в съня му снежният човек се хвалеше на всички с прекрасния с и морковен нос.