Да си изплачеш мусаката (не е лесно да си на 16)

Човъркам с вилица изстиналата мусака и броя парченцата картофи в нея. Ясно осъзнавам, че нещо не е наред с главата ми. Кой, по дяволите, си брои картофите в манджата! Но аз винаги съм правила така, когато ме връхлети безсилието. Чопля картофите и постепенно ги наситнявам до някаква полу-хомогенна смес. Една буца ми е заседнала в гърлото и колкото и да се насилвам да я преглътна, тя сякаш още повече се надува и втвърдява. Почвам да си мисля, че ще се задуша от мъката, която изпитвам. Наливам си една мента с тоник и се надявам, че поне това ще облекчи за малко писъците в главата ми, ще замъгли страшното, което вилнее някъде из душата ми днес. Днес, болката от преди повече от двадесет години ме връхлетя с безумна, безпощадна ярост. Отворила съм си фейса и един след друг чета статусите на шестнайсетгодишни тийнейджъри. Днес в тях няма радост, няма купон, няма закачки и гадни подмятания. Има само мъка и болка. Чиста. Толкова искрена и силна, че не може да не ме разплаче. Днес от света на живите си е отишло едно дете, едно дете на почти шестнадесет години, само няколко дни преди да навърши така обичаните и чакани 16. Беше приятел на моя син още от основното, а и сега в гимназията. Не е от значение какво се е случило, от значение за мен е само защо! Не разбирам и не приемам! Зная, че способностите ми са твърде ограничени, за да проумея Божия промисъл в това тежко нещастие. Цялото ми същество се гърчи от мъка, бунтувам се, не мога да се примиря, не мога да се смиря. Твърде тежко е, а като виждам и мъката, която изпитват приятелчетата на този младеж, съвсем непоносимо ми става. В тази трагедия, виждайки как реагират децата на загубата на своя приятел, се сещам как нашето съвременно общество непрекъснато сипе негативи върху тези млади хора, които тепърва се сблъскват с реалността, с хубавото и лошото в един свят, в който трябва да се научат да живеят. Естествено, търсейки своя собствен път, откривайки самите себе си, съвършено нормално е да грешат. Това е времето на многото грешки, несъмнено, но нали всички ние знаем, че за да открием вярното решение, неминуемо трябва да сгрешим.  "Правилните", така да кажем решения не идват в готов вид, пътят до тях обикновено е доста сложен, неравен и мъчен. Всички ние, родителите, сме го извървели. Точно за това страшно се изнервям, когато така наречените тийнейджъри биват упреквани и набеждавани, клеймосвани, сякаш са родени престъпници. Упрекваме ги за лошо възпитание, за липса на интелект, за липса на морал дори. Е, нека е така. Само че, отговорни за това едва ли са децата. Ние кои сме и каква е нашата роля? И като казвам ние, не визирам единствено родителите, а цялото ни общество, и училището, и средата, и множеството държавни структури и институции. Искам да кажа едно, всички са сякаш срещу децата, срещу тинейджъра. По всякакви начини се опитваме да им скършим крилата, още преди да са се научили да летят. Затваряме ги зад решетки за глупости, вменяваме им вина, превръщаме ги в изкупителни жертви на болното ни съзнание и мъртъв морал. Защото те не са невъзпитани, не са прости и не са лишени от добродетели. И не е нужно да са чели Ницше или Шопенхауер в осми клас, не е нужно да са пълни отличници или владеещи 3 езика в началното. Не, това не ми е нужно. Тройкаджиите по математика, може би един ден ще получат "Пулицър" за поезия или фотография. Може и да не получат. Но това не е от значение. От значение е единствено да не ги пренебрегваме, да ги подкрепяме, дори когато грешат, дори, когато стъпват накриво. Ние сме за това, за да им помогнем да се изправят, когато паднат, да им отворим прозореца, когато им е задушно, да им покажем светлината, за да не стоят в тъмното. Това е нашата работа. На всички ни и сме задължени да я свършим добре, за да станат тези деца човеци! Само това! Едва ли е чак толкова сложно! В този тъжен ден, когато си отиде приятел на сина ми, децата плачеха, виртуално и наяве. Слагаха по стените си снимки заедно, пишеха...., като човеци. По-човеци от много от нас! Преди повече от двадесет години, на същата възраст, загубих една от най-близките си приятелки. Зная, как се чувстват децата, толкова болезнено добре, че направо се плаша. Страшно е, действително е много страшно да се сблъскаш със смъртта точно в тази възраст. Губиш почва под краката си, трепериш и те е страх, страдаш, ужасно и дълбоко, така, както само детската душа може да страда. Гледах сина ми и не знаех какво да му кажа, за да го успокоя. Затова му казах май само, че го обичам, а вечерта му позволих да пие мента. Стана му лошо, а аз знаех,че ще стане така, но не исках точно в този момент да го назидавам. Само го предупредих и го пуснах навън, за да бъде с приятелите си, за да споделят мъката си и да я изплачат. Почувствах, че с тях ще му е по-леко и го оставих. Той знае, че аз съм винаги с него, когато върви нагоре и когато пада рязко надолу. Аз съм там и съм длъжна да бъда там, дори и да припадам от умора, защото той още не се е научил да лети. Споделям Ви тази тъжна история, защото ми се иска да вярвам, че тези деца няма да бъдат вечно укорявани за малките грешки, които правят, за да намерят своето място в света. Този свят е и техен, може би повече техен, не наш!